Скритата действителност на Луната Печат
Статии - Скрития космос
Написано от Издателство Паралелна Реалност   
Неделя, 22 Май 2011 16:31

 

moonna4

Има цивилизация от човешки същества, които живеят на Луната. Това е най-голямата и най-добре пазена тайна на Земята.

Близката страна на Луната, това е страната, която гледа към Земята, изглежда пуста и необитаема.

Далечната страна (тъмната страна) на Луната, която има атмосфера с въздух за дишане, също така има реки, езера, планини покрити със сняг и живот, такъв, какъвто го познаваме тук на Земята.

Повечето от погрешните схващания на човечеството за Луната са ни били внимателно и системно задавани в продължение на хиляди години.

Хората обикновено смятат, че Луната има една шеста от гравитацията на Земята, защото им е казано, че плътността на Луната е 3.3 gr/cm3 и че плътността на Земята е 5.5 gr/cm3. Това изчисление е направено на базата на тези плътности и радиуса на Луната и Земята.


Fg = G x m1m2/r2


Предположението, че плътността на Луната е 3.3 gr/cm3 се основава на:

1. Земната плътност е 5.5 gr/cm3 и гравитацията на Луната е една шеста от тази на Земята.

2. Наблюдения на астероиди и земните полярни оси.

3. Ъглов момент.

4. Почвени проби от Луната.

5. Трети Закон на Кеплер.

6. Измервания на шокови вълни.

Всъщност, ние нямаме идея каква е плътността на Луната, ние само предполагаме, че плътността е 3.3 gr/cm3, защото това е единственото обяснение видимо за нас в този момент. Изглежда логично.

Точно както нямаме представа каква е плътността на Земята. Ние правим предположения, че е 5.5 gr/cm3 и казваме „Ами тя трябва да бъде 5.5 gr/cm3, тъй като лунната е 3.3 gr/cm3 и лунната гравитация е една шеста от тази на Земята, така че няма друг вариант.“ О да, и експеримента на Кавендиш с 2 твърди сфери метал. Този експеримент определя гравитационната константа в гравитационното уравнение на Нютон, което след това се използва за определяне на масата на Земята.

И разбира се, те съставиха хипотеза за вътрешно и външно желязно ядро на Земята, за да измислят плътността, за която им лисват доказателства.

Така че всъщност ние не знаем реално каква е земната плътност.

Има 5 основни теории за съществуването на Луната в орбита около Земята и те са:

1. Прихваната от независима орбита.

2. Формирана като двойна планета.

3. Отделила се е от бързо въртящата се Земя.

4. Разпадането на навлизащи прото-планети.

5. Удар на Земята с планета с размерите на Марс.

Има и друга теория, която не е общоприета, но е доста по-вероятна и тя е, че Луната е била поставена в орбита около Земята от цивилизация много по-напреднала от нашата. Нашата Луна е в ротационен ключ (синхронно въртене) около нашата Земя. Това означава, че само едната страна или едното полукълбо на Луната, което наричаме „близката страна“, е насочено към Земята.

А съвременното напълно грешно и фалшиво обяснение от традиционната наука за „заключеното въртене“ е фантастичната сила наречена „гравитационно заключване“, която е накарала Луната, какъвто и да е произходът й, да влезе в това „заключено въртене“.

„Гравитационното заключване“ беше предложено преди няколко години, за да обясни лунното ротационно заключване.

Фактически, по мое мнение, „гравитационното заключване“ няма научна обоснованост и тези, които го защитават измислят теория за обяснение на необяснимото. Което напълно характеризира с какво традиционната наука се занимава по принцип. Научната общност твърди, че почти всички луни и сателити на планетите от слънчевата система са „гравитационно заключени“ с техните планети-майки.

По мое мнение това не е факт. Един от най-древните спомени на човечеството е този, че е имало време, преди хиляди години, когато е нямало Луна на небето. Емануел Великовски писал, че Демокрит и Анаксагор мислели, че е имало време, когато Земята е нямала Луна. Аристотел писал, че Аркадия в Гърция, преди да бъде заселена от елините, била заселена от пеласгите и това местно население обитавало тамошната земя „преди да има Луна в небето над Земята“; по тази причина те се наричат „проселенес“ (означава „преди да има Луна“).

Аполоний Родоски споменава времето „преди всички кълба да бъдат на небето, преди расата на Данай и Девкалион да възникне, били само Аркадианците, за които се казва, че са живели в планините и са се хранели с жълъди, преди да има Луна.

И така има няколко теории за това как Луната е възникнала. Моята е: тя е гигантски космически кораб, който е теглен от слънчева система в слънчева система с основна мисия да помогне за напредъка на по-малко напреднали цивилизации, прекарвайки хиляди и хиляди години в тайни манипулации и стимулации, докато тази по-малко напреднала цивилизация не продължи самостоятелно, а след това се премества в друга слънчева система (това е позицията на автора на статията, а не нашата, която е коренно противоположна по характерИздателство „Паралелна Реалност“). Каквото и да решите за това какво точно представлява Луната или от къде е дошла и как е застанала в ротационно заключена орбита, пак остават много странни факти, които не са лесно обясними.

Един от тях е че размерът й, когато се погледне от Земята, е идентичен с видимия размер на Слънцето. Айзък Азимов казва: „Няма астрономическа причина заради която Луната и Слънцето да пасват толкова добре. Това е пълно съвпадение и само Земята сред всички други планети е благословена по този начин.

Лунните камъни са датирани на 5.3 милиарда години, приблизително 700 милиона години по-стари от Земята.

Съставът на Луната трябва да отговаря на нормалните планети с по-тежки елементи в ядрото и по-леки елементи на повърхността. На Луната обаче, елементи като титан са открити на повърхността в голямо количество. Друга странност е, че жените в детеродна възраст са в менструация веднъж на пълен цикъл на Луната (27.3 дена).

Много учени и астрономи в историята са предложили и/или вярвали, че на Луната има въздух за дишане, и че има цивилизация вероятно от човешки същества, които живеят на далечната страна.

През 1950 г. имало няколко мъже, пренебрежително наречени „контактьори“, които твърдели, че са били заведени на Луната в летящи чинии. Били им показани прекрасни градове с огромни сгради, много странни структури и конструкции; реки, езера, ливади и гори заедно с фантастична гледка, много наподобяваща Земята.

Двама от тези „контактьори“ са Джордж Адамски и Хауърд Менгер, които, без знанието на широката общественост стават тайни съветници на Пентагона. Хауърд Менгер твърди, че се е возил на влак, който бил „странно превозно средство, което няма колела и лежи окачено на около един фут над медна магистрала, която минава зигзагообразно през терена и се губи от погледа.“ Той допълва: „Ние се качихме на влака и скоро се плъзгахме безшумно над магистралата. Докато пътувахме можехме да гледаме навсякъде около и над нас...

Хауърд продължава да описва терена: „Части от терена, един участък на Луната в близост до така наречената „тъмна страна“ ми напомни за Флагстаф, Аризона, докато други пустинни части ме караха да мисля за Невада. Огромни скали и планини караха нашите собствени да изглеждат като хълмове. Една определена пустиня ме накара да си мисля за „Долината на огъня“ в Невада. Там спряхме достатъчно дълго, така че нашия екскурзовод отвори вратата и ни позволи да си изкараме ръцете и главата навън за кратко; толкова можеше да понесе човек, защото навън беше ужасно горещо, като от доменни пещи. Бях сигурен, че никой не може да живее отвън много дълго и се радвам, че той затвори вратата.

В края на 4-ри дневната си обиколка на Луната, Менгер е бил на вечеря при своите домакини, заедно с много други от Земята, които също били на обиколката.


luna1

(Изображение от архива на BBC News)

Рисунка от 1895 г. на златна мина в Операция на Луната от Константин Циолковски „Dreams of the Earth and Sky“ (1895)


Каквато и да е истината, със сигурност има фотографски доказателства от руския Zond, Lunar Orbiter и снимки от мисията Аполо, които ясно показват, сгради, минни дейности и минно оборудване, заводи, куполи, кранове и в един случай, в кратера Аристарх можем да видим това, което изглежда е огромна 40-ина км. в диаметър, шестоъгълна, куполообразна структура, излъчваща или обградена от странно синьо сияние.


luna2


Тази синя светлина е описана от един ядрен физик като „ефекта Черенков“, който е в резултат на радиация влизаща в контакт с молекулите на въздуха. Съвременната наука твърди, че Луната е безвъздушна – въпреки че има атмосфера, тя е толкова малко, че на практика е вакуум. Те подкрепят това твърдение с формула. Луната има една шеста от гравитацията на Земята и освен това твърдят, че никакъв въздух за дишане не може да бъде държан с толкова малко гравитация.

Те също сочат филмите на астронавтите от Аполо и как те подскачат по лунния пейзаж в предполагаемата една шеста гравитация. Ако изтъкнеш факта, че тези подскоци са едва 30 см. във височина, 45 см. инча най-много, те ти казват, че астронавтите са носели много тежки скафандри и оборудване и е било опасно да се възползват от малката гравитация за да скачат по-високо.

Ако се изкаже предположение за атмосфера ставаща за дишане, традиционната наука контрира това твърдение с факта, че няма затъмнение на звездите минаващи зад Луната, което доказва, казват те, липсата на атмосфера. Ако вие изкажете предположение, че атмосферата може да бъде много, много чиста, без прах и други частици и височината на атмосферата може да не е достатъчно голяма, за да видите всъщност затъмнение, те го отхвърлят с: „Ами всички научни данни от всички лунни сонди и астронавтите от Аполо?

И в това е въпросът за това дали има или не повече от една шеста гравитация и/или атмосфера, която може да се диша на Луната: Кой е прав? Контактьорите, които казват, че има цивилизация на Луната, с гравитация и атмосфера, която може да се диша или традиционната наука, с всичките си сонди за милиарди долари и показанията на астронавтите от Аполо, които твърдят, че са били там? Един от тези астронавти, Бъз Олдрин имаше да каже това за чувството да си на Луната:

За Бога не знам, просто не знам. Измъчван съм от този въпрос от деня в който напуснах Луната.“ Едгър Мичъл имаше да каже това: „Някак си не мога да съживя чувствата, които имах докато бях там, въпреки че мога да си спомня мислите и действията си“. И Нийл Армстронг няма какво да каже за това, че е първият човек на Луната. На 25-ата годишнина от кацането на Луната на Аполо 11, той каза: „(там са) откритията са на разположение за тези, които могат да премахнат един от защитните слоеве на истината. Има места където да отидеш отвъд вярата.

Още един пъзел в мистерията за Луната е така наречената „неутрална точка“. Неутралната точка е тази точка в космоса, между Земята и Луната където притеглянето от земната гравитация е равно на притеглянето от лунната – оттук и „неутрална точка“.

Традиционната наука, допреди няколко години твърдеше, че неутралната точка е на 40 000 км. от Луната и според закона на Буйо/Нютон за обратната пропорционалност, който гласи: „Всяка физическа величина или сила е обратно пропорционална на квадрата на разстоянието между нея и източника, специално, гравитационното привличане между два масивни обекта, освен че е право пропорционално на произведението на техните маси, е обратно пропорционално на квадрата на разстоянието между тях.“ Гравитацията на Луната при това положение би била 1/6 от земната. Но има няколко проблема с числото 40 000 (км.).

На 70 000 км. от Луната, лунната гравитация упражняваше сила равна гравитацията на Земята на 321 800 км. разстояние“ – Вернер фон Браун (списание Time, 25 юли, 1969 г.).

Това е от книгата на Евгений Сърнан „The Last Man On The Moon“ написана заедно с Дон Дейвис:

(Наближавайки Луната) „Беше неделя, 9 декември и ние бяхме в здравия захват на Луната само на около 60 000 км. и се приближавахме с всеки момент.

Това е от книгата на Майкъл Колинс, „Carrying the Fire An Astronaut's Journeys“:

(На връщане от Луната) „Хюстън докладва в момента в който напуснахме сферата на влияние на Луната. Това означава, че въпреки факта, че сме само на 63 000 км. от Луната и все още на 280 000 км. от Земята, земното претегляне е взело надмощие и математическото уравнение сега отчита факта.

Реджиналд Търнхил, „The Moonlandings“:

(Наближавайки Луната) „Скоро след това беше постигнат нов етап от космическия полет. Като топка подхвърлена нагоре, космическия апарат се е забавял постепенно, докато неговата скорост не паднала до 4 383 км/ч. и неговата позиция била 326 345 км. от Земята и 62 590 км. от Луната.

За първи път, човек достига точката, където влиянието на гравитацията на Земята е по-малко от това на друго небесно тяло. Сега влиянието на лунната гравитацията беше по-голямо и скоростта на кораба започна да се увеличава отново, докато той падаше към Луната.

Реджиналд Търнхил „The Moonlandings“:

Без значение колко напълно противоположни теории относно „сферите на влияние“ на Земята, Луната и Слънцето прибавите в общия куп, си остава факта, че в даден момент космическият апарат Аполо напуска доминантното притегляне на гравитацията на Земята и попада под това на Луната или на връщане напуска доминантното притегляне на Луната и попада под това на Земята. Тази точка е неутралната точка и се намира на приблизително 69 983 км.

И тази точка, използвайки закона на Буйо/Нютон за обратна пропорционалност, с който се изчислява „относителното“ притегляне на Земята към това на Луната, използвайки Земята като „1“, е 0.64 за Луната. Това означава, че относителната гравитация на Луната е 0.64 от тази на Земята. Това е почти 2/3 от земната гравитация.

Сега можете да говорите пеете, танцувате, играете на карти, стоите на главата си и декларирате глупости като тази:

Концепцията за „Сферата на влияние“ беше математически най-практична. Това е втория подход. И реално, е единствената „автентична“ дефиниция, която може да покаже с изчисления неутралната точка на Земята и Слънцето в двете посоки, защото „класическия“ (тоест, преди космическата ера) метод дава неутрална точка по-БЛИЗО до Земята от лунната орбита – контра-интуитивно и обратно на няколкото милиарда години лоялно обикаляне на Луната около Земята.“ – Джим Оберг

Както кажете, но лунната гравитация е поне 64% от земната. Фон Браун ни дава 70 000 км.; Колинс ни дава „здраво държи само до 61 000 км. нагоре“; Сърнан ни дава „60 000 км. от Луната“; Търнхил ни дава „62 590 км. от Луната“. Не може да стане по-ясно от това.

Нека погледнем възможността, колкото и странна да изглежда и предложим, че някоя невероятно напреднала цивилизация иска да наблюдава Земята и дава начало на човечеството, зората на цивилизацията на Земята. Нека предположим, че са построили гигантски космически кораб във формата на Луната. Те са го проектирали така, че човечеството да няма представа, че е наблюдавано, обгрижвано и му се помага. Космическият кораб Луна има на едното полукълбо атмосфера, нормална гравитация, езера, планини, реки, поляни, гори и градове, в които живеят собствениците и провеждат техните наблюдения на Земята.

На другото полукълбо е мрачна, пуста, на пръв поглед пустееща земя, лишено от живот, с десетки кратери, огромни хълмове от неизвестни материали и много планини. Те поставили кораба Луна в орбита около Земята, така че развиващата се цивилизация (ние) вижда само мрачната и пуста страна. Те поставят кораба в орбита на такова разстояние, че поне замалко, човечеството в своето безкрайно невежество ще заключи: не може да има гравитация; не може да има атмосфера; заключение? Няма никой вкъщи.

Мистериозните „наблюдатели“ с технология напреднала със стотици хиляди години, са успели да създадат гравитация, която е нормална на тяхната страна и по-малка на страната видима от Земята.

Може да са успели да осъществят това постижение с поставянето на гравитационния генератор „Б“ вътре в Луната малко по-далеко от земята отколкото от геометричния център. Гравитационния генератор „Б“ ще предизвика нормална 1 „g.“ гравитация на далечната страна и 0.64 „G“ на близката.

 

luna3

 

Синият кръг представя гравитационното поле на генератора, което е преместено с 59 километра от повърхността, отколкото геометричния център на Луната.

Една от мистериите на Луната са нейните „маскони“. Масконите са масивни концентрации на гравитация, които влияят на орбитата на космическите кораби, които прелитат над тях. Познатите маскони на близката страна са Имбриум, Серенитас, Крисиум, Нектарис и Хуморум. Ето как са разположени на космическия кораб Луна:

 

luna4

 

След като космическият кораб Луна не е наистина „луна“ съставена от пръст, камъни и желязно ядро, той не може да поддържа отдалечеността си от Земята чрез нормално гравитационно привличане (защото не е достатъчно плътен) и трябва да поддържа разстоянието от Земята с нещо друго, освен гравитационен генератор „Б“.

За да поддържа разстоянието, космическия кораб Луна може да използва гравитационен вълнови генератор „А“, който всъщност не е „генератор“ в този смисъл, а е машина, която може да увеличава гравитационните вълни, които могат да упражнят голяма притегателна сила. Толкова силни всъщност, че могат да държат кораба Луна в орбита около Земята, като използва гравитационни вълни „А“, които дърпат Луната към Земята или всъщност дърпат Земята към Луната.

Гравитационната вълна „А“ има огромни гравитационни усилватели, от които се излъчват усилените гравитационни вълни. Тези вълни могат да се излъчват от няколко от лунните маскони.

 

luna5

 

Може би тези гравитационни вълни (лъчове) карат орбиталните пътища на космическите апарати да бъдат в безпорядък. Също така може да е възможно да „яздиш“ един от тези лъчи от Земята до Луната. Още една мистерия относно кораба Луна е „либрацията“. Либрацията е „потреперване“ на кораба Луна и традиционната наука предполага, че това колебание е предизвикано от „гравитационното заключване“. „Гравитационното заключване“ е безсмислена теория за обяснението на неизвестни сили, като „гравитони“, които да отговарят за гравитацията (което са пълни глупости).




Може би лунната либрация или потреперване е предизвикано от въртенето на Луната около гравитационния генератор „Б“, който се намира по-далече (от повърхността) отколкото геометричния център на Луната. Любопитно е да се отбележи, че един цикъл на либрация е равен на един период на завъртане на космическия кораб Луна.

През 1856 г., Петер Андреас Хансен, много уважаван датски математик и астроном, предложил на Кралското астрономическо общество, че Луната не е сферична, а е елипсовидна, с по-дългата си ос насочена към Земята. На база на това много малко несъответствие между наблюдаваната позиция на Луната и предсказаната й позиция от изчисленията, той съставил хипотеза, че гравитационния център на Луната не е в геометричния й център, а всъщност се намира с 59 километра по-далеч от повърхността й.

Неговата теория била, че полукълбото обърнато към Земята ще бъде издигнато над средната височина на лунната повърхност и ще бъде без атмосфера, защото атмосферата ще търси по-ниска надморска височина. Но предложил, че противоположното полукълбо, полукълбото с по-малка надморска височина, може да има атмосфера и не е невъзможно да съществуват растения и живи същества.

Ако само едното полукълбо има атмосфера, това може да обясни защо няма звезди, които да са затъмнени – основанието на което съвременната наука отхвърля лунната атмосфера.

Хансеновата хипотеза била широко приета до 1870 г. когато Саймон Нюкомб дошъл в Европа от САЩ и осмял теорията не с факти, а с изявление, че работата на Хансен била „чиста спекулация, неподкрепена от аналози, правдоподобност и наблюдения.“ Подкрепата за теорията на Хансен започнала да се разпада и в следващите няколко години била напълно забравена. В края на краищата, Саймон Нюкомб бил човек с голяма тежест; той бил американски Военноморски адмирал и Директор на американската военноморска обсерватория във Вашингтон.

Не е ясно, от докладите, които имаме днес, кои изчисления са накарали Хансен да вярва, че центъра на гравитацията на Луната е на 59 километра по-далеко от повърхността й, но може би неговите изчисления на либрацията са били включени. Каквито и да са били неговите изчисления той заключил, че далечната страна може да има атмосфера и че „не е невъзможно там да има съществуваща растителност и животни.“

На всички нас ни е казвано, откакто сме достатъчно големи да слушаме, че Луната е пуста, безвъздушна, безцветна пустош.

Американското правителство дори изхарчи 20 милиарди долара за програмите Аполо, за да ни накара и ние да повярваме. Те ни показаха филми на астронавтите, носещи лунни костюми, подскачащи в 1/6 гравитация от земната.

Веднъж говорих с бивш психолог от НАСА, който каза, че неговата работа била да работи с астронавтите от Аполо след техния полет до Луната, за да им помогне да се справят с факта, че не могат да кажат публично какво са видели. Той каза, че те говорели за огромни „конструкции“.

Значи НАСА ни е лъгала 50 години за това което знаят за Луната. Защо? Защо наистина?

Независимо от причината, Луната е със сигурност много по-различна от това, което ни е казано, независимо от това дали е с по-голяма или по-малка гравитация, или атмосфера ставаща за дишане.

Моето мнение е, че Луната е интересно място имащо почти всичко, което имаме тук на Земята; гравитация равна на нашата; въздух за дишане; цивилизация много по-напреднала от нашата; гори, езера, поляни, реки, много високи покрити със сняг планини, красива и вдъхновяваща природа, градове, мостове, магистрали, огромни структури за чиято цел можем само да гадаем.

 

 

Март, 2008 г.

Джон Лиър

Превод: Saipar

Редакция: Издателство „Паралелна Реалност“

 

 

 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 53 посетителя в сайта

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 431
Брой прегледи на съдържанието : 2941855



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2014 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License