Когато говорим за човешките усилия да се преодолее бариерата на необяснимото с помощта на познати закономерно­сти, не можем да отминем забележителните хипо­тези на Жан Гупил —инженер в центъра за атом­ни изследвания „Сакле", където се е занимавал с подобрения на системите за надзор на реакторите, а по-късно — с експерименти в областта на гама-астрономията. През 1963 г. става и ръководител на Дружество, което разработва електронни системи за информатика. Гупил е сътрудник на ЖЕПАН.

Жан Гупил съвсем де­лово предлага следния начин на действие: съставя се работна хипотеза с презумпцията, че сме свиде­тели на нова характерност на материята — нов вид силово поле, частици и т. н.; тогава мислено се пре­насяме в положението на едни „техник на бъдеще­то", за да съставим листата на практическите въз­можности на хипотезата. При това съблюдаваме следните критерии:

а)   простота на хипотезата;

б)   най-малко противоречие с наблюдаваните феномени;

в)   технологическа вероятност;

г)   близка досегаемост на обясненията, което щeрече брой и значение на необяснимите по нормален път факти, които намират обяснение в рамките на тази хипотеза.

Гупил се залавя за работа, използувайки изка­заната по-рано теза на Хауптман Планиер за антигравитацията. Приема се възможността за създаване на отблъскващо силово поле с помощта нaхипотетичен генератор. Гупил подробно обоснова­ва действието на генератора, но за нас по-инте­ресни са обобщените възможности:

На първо място е ускорението... само една стот­на от отблъскващата сила на полето ще бъде до­статъчна, за да преодолее притегателната сила на Земята. Тогава НЛО ще бъдат в състояние при из­дигането си да ускоряват по-силно (използувайки отблъскващата сила на Земята), отколкото при ка­цането (преодолявайки отблъскващата сила на ат­мосферата). Тук бихме намерили едно възможно обяснение за спиращия дъха отвесен старт и за наблюдаваните винаги люшкания във въздуха при кацане. Втората възможност за приложение се про­стира в областта на аеродинамиката.Хипотетичният отблъскващ апарат би могъл да се използува за оттласкване на въздушните моле­кули по летателния път на НЛО. Това би означа­вало машината да се движи в един мехур от от­носителен вакуум. И би имало две съществени консеквенции. Първо, чрез него се обяснява липсата на шум и ударна вълна на налягане... тъй че не съществува триене между машината и околния въздух, което води до извода, че не възниква топ­лина и следователно могат да бъдат достигнати скорости, лежащи извън технологическите граници, известни ни като „термична бариера"... Може аритметически да се докаже, че най-рационалната форма на една машина, която е снабдена с атмосфероотблъскващ   апарат,  отговаря   най-точно   на онази форма, която най-често се описва при НЛО.  

Става дума за дискообразната форма. Гупил, как­то и някои други автори, изглежда, имат предвид популярните описания, а не строго научните стати­стически резултати от наблюденията. Един анализ на съобщенията за НЛО във Франция дава след­ната картина: кълбовидни обекти — 30 процента; дискове —   16; цилиндрични и пурообразни —  14;

яйцеобразни  —   14;  различни от друг тип —   14;

точковидни — 9; куполообразни — 3 процента. То­ва показва, че аномалните обекти съвсем неспра­ведливо са набедени като „чинии". Понякога те би­ват обвити в бял облак или в нещо „огнено", кое­то напомня плазма, а не вакуум. Но и Жан Гупил лесно не се предава.

Отделните страни на въпроса са разработени от него обстойно, с изчисления и стойности, които не сме в състояние тук да предадем. Ще спомена са­мо, че Гупил разширява разбиранията на Мишел Еме и Мак Кемпбел за причината на различното светене около НЛО, като се позовава на ефектите при електромагнитното лъчение във вакуум с раз­лични стойности. Той ги пресмята и стига до след­ните примерни резултати:

... На една гранична скорост от 3600 км/ч/1 км/с се отнася вакуум 1,9 тора, а за 42 км/ч се па­да едва 0,2 тора. Въобще се наблюдава, че НЛО из­пращат изключително интензивни електромагнитни лъчения. Обаче е известно, че такива излъчвания във вакуум около 2 тора могат да предизвикат чер­вено светене, а във вакуум от 0,2 тора — синьо све­тене. Това отговаря точно на описанията в големия брой свидетелски    показания, които    посочват, че НЛО са обкръжени от червена светлина, която се превръща в синя веднага щом се повиши скоростта.

Гупил свързва по пътя на своята логика дейст­вието на хипотетичния отблъскващ генератор и не­говите лъчения с промяната в цветовете на НЛО. За съжаление налице са и много по-различни на­блюдения от описаните — включително летене на „тъмни" обекти с големи скорости. Но за нас в слу­чая е по-важен опитът на човешката мисъл да „от­ключи" дверите на загадката. Жан Гупил се опит­ва твърде остроумно да обясни и т. нар. „невиди­мост" на НЛО в отделни случаи чрез индекса на пречупване между вакуума, обкръжаващ машина­та, и околната атмосфера.

Особено интересен обаче разделът, озаглавен:

Как се строи НЛО

Аз съм склонен да преценявам труда на Гупил по-скоро като манифест на конструкторското дръзновение, отколкото като продукт на техническата мисъл. Авторът вдъхновено „проектира" (т. е. опит­ва се да разгадае!) цялостната вътрешна апарату­ра на една „летяща чиния". Съжалявам, че няма­ме място за обстойни цитати. Но все пак:

Следователно структурата на едно НЛО трябва да изглежда така:

Върху купола се намира атмосфероотблъскващият апарат. При голямо ускорение НЛО се накланя по известен начин, така че куполът сочи в по­соката на придвижването (това често се докладва от свидетелите).

В долната част, следователно под диска, се на­мират най-малкото три отблъскващи органа, конто при равномерния летеж уравновесяват силите, про­извеждани чрез отблъскващия апарат на върха. Достатъчно е да се усили полето на тези три апа­рата, за да се постигне едно ускорение на машина­та. Всички отблъскващи апарати трябва да бъдат на­сочени навън, така че в никакъв случай да не съз­дават поле във вътрешността на машината. Нак­рая в кабината се намира мозайката, която създа­ва едно уравновесено поле. То влиза в сила само ако ускорението бъде променено... 

Става дума за начина, по който един антропо морфен енлонавт — хипотичен, разбира се — би из­държал на чудовищните ускорения. Гупил се съоб­разява с предложението, че „те" имат близка до нашата физика. След като ни съобщава, че един тренирай човешки организъм може да понесе уско­рение до 10g, конструкторът предлага:

Да приемем, че на гърба на енлонавта е монти­рана мозайка от малки генератори, която създава в заетото от фигурата пространство поле — хомо­генно по сила и посока, и че тази сила се регулира според потребността. Докато скоростта на машина­та остава равна, полето трябва да бъде равно на нула, особено при неподвижност. То влиза в дейст­вие при фаза на ускорение. При това силата тряб­ва така да се регулира, че пасажерът да се задър­жа в постоянна дистанция спрямо повърхността на мозайката. Какво ще се разиграе при тези обстоя­телства? При всяко ускорение пасажерът буквално ще „попада" в уравновесено поле, което ще въздей­ствува равномерно върху всеки пункт на неговото тяло, без да предизвиква ни най-малка болка. Един­ствената граница, която ще бъде поставена за мак­сималната мощност на полето, ще е от технологи­чески порядък. Така можем да си представим ус­корения докъм 1000g.

Жан Гупил не спира дотук. Той се е постарал да намери хипотетично обяснение и за т. нар. „завой под прав ъгъл", както и на загадъчния „лъч с край", наблюдаван от датския полицай Едвалд Моруп на 13 август 1970 г. (той не е единственият наб­людател на подобно явление), и на други светлин­ни феномени, предизвикани от НЛО, например — лъч, който заобикаля прегради или, напротив — минава през тях.

Интересно е да отбележим, че сред наблюдава­ните обекти има „чинии" с конструкцията, предло­жена от Гупил — една издатина над купола и три полусфери под диска, дори подобни обекти са сни­мани. Но какво да кажем за другите, съвсем неот­говарящи на нашите представи за аеродинамика форми на феномените? Но все пак нещичко е на­правено за обяснение на непознатата техника — ако приемем, че тя съществува. Остава само да запретнем ръкави и да си построим... летяща чи­ния!

Справедливо е да добавим, че инженерно-теоретични опити от този тип не са монопол само на французите. Разглеждайки хипотезата за гравита­ционните трансмутации, опираща се на експеримен­тално потвърдено явление — преминаването на двой­ка частица-античастица в гравитон и обратно, съ­ветските автори В. П. Бурдаков и Ю. И. Данилов пишат в своя труд „Външните ресурси и космонав­тиката":

Може да се предположи също, че летателният апарат, снабден с подобно тягово устройство, ще развива много голямо ускорение и ще достига ско­рости, близки до тази на светлината, за част от се­кундата. При това екипажът няма да усеща никак­во силово въздействие (претоварване), тъй като гравитационното излъчване действува на всички части от човешкото тяло, както и на всички части на апарата еднакво, т. е. силата на тягата е при­ложена не към повърхността, а към целия обем.

И по-нататък:

Ако се окаже, че гравитоните (или гравитацион­ните взаимодействия) се разпространяват със ско­рост, превишаваща тази на светлината — а за то­ва подсказват някои астрономически ефекти, забе­лязани още от Лаплас и Пуанкаре, то възможно­стите за полет на човека в далечните светове ще бъдат практически неизчерпаеми.

За реалната възможност да се постигнат подоб­ни скорости намеква и член-кореспондентът на АН ла Белоруската ССР А. И. Вейник в труда си „Термодинамичната двойка". Всичко това е добре дошло за привържениците на тъй нар. извънземна хипотеза за произхода на НЛО, които са склонни да виждат в добре очертаните геометрични форми на някои аномални явления присъствие на непозна­та нам техника.

От книгата на Д. Делян "Сериозно за НЛО"