Поради липса на оригинални идеи, тази статия ще започне с няколко думи за френския паляк Рене Декарт (16-17 век). Рене бил френски философ и математик. Той смятал, че целият свят – с изключение на бог и човешката душа – действат механично и следователно всички природни явления могат да бъдат обяснени с механични принципи. По интелектуални „причини“ като тази, Декарт отхвърля решително астрологията, магьосничеството и всички форми на суеверие без значение, че по това време същите процъфтяват под носа му в кралския двор. С други думи, Рене търсил преки механични причини и не приемал, че събитията се случват, за да служат на някаква далечна крайна цел. От Декартовите възгледи следва, че животните са по същество сложни машини и че човешкото тяло също се подчинява на обикновените закони на механиката. Оттогава насам тази идея е една от основните в съвременната психология (което сякаш обяснява защо тази „наука“ е такъв грандиозен провал).

Едва ли е някакъв дълбок секрет, че мнението ми за Рене не е особено високо и то не защото човекът е подминат отдалеч от богинята на красотата, а защото наред с Аристотел и Бейкън, той е една от причините, днес да плуваме в механистично-интелектуална скотобойна.

Този материал ще разгледа диаметрално противоположна на горната позиция и ще изведе навярно най-ключовия момент в цялата езотерика – свързаността.

Принципа на който Играта действа от началото, до почти самия й край за един Висш Аз, е разделението. Няма да задълбавам много в това, защото ще го разгледам в изцяло отделна тема догодина, но нека засега приемем на доверие, че сме тук да изживеем разделението и впоследствие да интегрираме усещането и разбирането за единство (без обаче да бъдем Единство от най-висш ред, каквато е ню ейдж постановката).

Разделението не е бъг в системата. Той не е грешка, както и хаоса, не е хаос, а порядък от по-висш ред. Разделението е възможност. Възможност да видиш елементите на свързаността от перспектива, която иначе не би могъл да схванеш.

Стюърт Суърдлоу споменаваше в някоя от лекциите си, че материалната вселена е грешка в съзнанието на Източника. Разбира се, Стюърт още не се е депрограмирал напълно от Монтоук и трябва да простим някои от изказванията му. Трето измерение не е грешка. То не е конфликт. То е проявление.

Наред към вибрацията на горните твърдения, съществува и вярването, че ние сме впримчени тук и не можем да излезем, служейки на някаква цел.

Въобще в езотеричния свят, точно както в социума, широко се imprint-ва идеята за прехвърлената отговорност. Ние сме жертва на обстоятелствата, ние сме жертва на Тъмните, ние сме жертва на извънземните, ние сме жертва на илюминатите, ние сме жертва на Бойко Борисов (последното няма как да бъде отречено дори от Източника) и т.н. Разбира се ние наистина сме жертви, защото сме избрали да играем ролята на такива. И продължаваме да го правим и продължаваме да се чудим защо нещата продължават да не вървят. Да бъдеш жертва е лост, чрез който да се привлекат определени преживявания в контекста на това, което Висшите Аз искат да изживеят. Погледнато от 5-та плътност тя е средство и отчасти резултат, погледнато от 3-та плътност, тя е причина – и в двата случая говорим за едно и също нещо и намерение (или по-скоро идеята зад намерението).

Разделението е модалност, проявление, но тя самата не може да съществува без свързаност и взаимовръзки помежду си. Иначе света не би могъл дори да бъде разпознат. Самата разделеност няма да има консистенция, тя не може да бъде отделена от цялостния „механизъм“. Езотеричният ум само претендира да разбира това. На практика той не го разбира. „Езотеричният ум“ е абстрактно понятие. Той е човешка фиксация. Той претендира да разбира свързаността, но всъщност утвърждава разделението. Като в крайна сметка по този начин не прави нищо друго освен да утвърждава свързаността, тъй като тя съдържа в себе си конфликта на разделението.

Езотеричният ум твърди, че разбира свързаността и нейните разгръщащи се на нива пластове, но въпреки това обикновено е впримчен в определена система от вярвания. Той не може да надскочи себе си и да превключи от разделение към свързаност, защото е фиксиран в суфизъм или теософия, в антропософия или дъновизъм – той не може да надскочи собствените си граници, защото сам ги гради – а кой строи нещо, за да го събаря?

Ние винаги гледаме на нещата частично. Първо защото сме в състояние на невнимание и второ, защото гледаме на нещата чрез нашите предразсъдъци, чрез словесните и психологически образи относно това, което виждаме. Затова ние никога не виждаме напълно, какво и да било. Дори да гледаме обективно на природата е доста трудно за нас. Да гледаш едно цвете без никакъв образ, без никакво ботаническо априорно знание, без никаква идея за личностно разбиране за красота – просто да го наблюдаваш – става доста трудно, защото съзнанието ни е непостоянно, дори незаинтересовано. А даже да е заинтересовано, то гледа на цветето с известни преценки и словесни описания, които изглежда дават на наблюдателя чувството, че той наистина го е гледал. Нарочното гледане, не е виждане. Затова всъщност ние никога не поглеждаме цветето, ние никога не поглеждаме езотериката, никога не поглеждаме себе си. Ние винаги гледаме на всички тези неща през образа. Може би е доста лесно да гледаме нещо, което не ни докосва дълбоко, както когато отиваме на кино и виждаме детайл, което ни развълнува за момент, но който скоро забравяме. Но да наблюдаваш себе си без образа – който представлява миналото (което вече не е), нашият натрупан опит и знание – се случва много рядко. Ние сме създали образ за себе си. Смятаме, че трябва да бъдем това, а не онова. Изградили сме си една предварителна идея за себе си, която най-често е външно насадена (няма значение дали е социална или езотерична – тя все е външна, тъй като езотериката не е вътрешна по природа) и гледаме на себе си през нея. Смятаме се състрадателни или несъстрадателни и като виждаме какви сме в действителност или се депресираме, или се плашим. Затова ние не можем да гледаме себе си, а когато го правим, то е частично наблюдаване; но всичко, което е частично или непълно, не носи разбиране. Само когато можем да гледаме на себе си цялостно, има възможност да се освободим от това, което наблюдаваме. Нашето възприятие не се извършва само с очите, със сетивата, но най-вече със съзнанието, а то очевидно е силно обусловено априори. Затова интелектуалното възприятие е само частично, макар че възприятието с интелекта като че ли задоволява повечето от нас (дори езотерично настроените) и ние решаваме, че разбираме. Фрагментираното съзнание е чисто мисловен модел. Необходим за еволюцията мисловен модел. Илюминати взимат този естествен процес и го вграждат в тяхната концепция за контрол над съзнанието, където разцепват съзнанието на множество парченца, всяко от което може да бъде програмирано само за себе си. Те имитират принцип заложен в Творението, свеждайки го до „по-ниско“ ниво, работещо в трето измерение за конкретна цел. Такива модели могат да бъдат откривани до безкрайност във вселената.

Опасно ли е фрагментирането на действителността?

Опасността от фрагментирането е вписана в разбирането за свързаността, която не е полярна по природа. Фрагментираното е опасно и не е – едновременно. То просто е. То е принцип. То е като 1-ви клас в училище, без да има 2-ри. Ако нямаше 2-ри защо първия би се казвал „първи“ или защо изобщо би имало нещо след него, което да наричаме „втори“? За някои фрагментираното разбиране е най-опасното и разрушително нещо. Политикът, свещеникът, бизнесменът, техникът, дори човекът на изкуството – всички те виждат само частично. И те, следователно, са едни наистина много разрушителни хора. Тъй като те играят голяма роля в света, тяхното частично възприятие се превръща в общоприета норма и човек доброволно става пленник на това. Фрагментираното поведение става норма. То става начин по който се възприема реалността. Ние свикваме с това възприятие и ставаме безразлични, оставяме на други да решат проблемите произтичащи от това, а другите са също така слепи и едностранчиви. Ние доброволно отдаваме силата си. Ние доброволно се отказваме от вниманието си. Ние доброволно създаваме фрагментацията в живота си. Разбира се фрагментацията ни помага да функционираме по строго определен начин в рамките на една система. Ако виждахме едновременността преди да бъдем готови да я поемем – щяхме да откачим. Ако виждахме свързаността, преди да сме готови да я интегрираме – то тя ще остане схематична идея без реално вътрешно приложение.

Висшите Аз обичат да изживяват фрагментацията. Дори начина на инкарнация на Висшия Аз е приспособен към този мисловен модел. Имате един Висш Аз, едно мега-съзнание, но множество негови фрагментации по времевата линия, които да изживяват различността чрез едновременност.

Множество фрагментации – един Източник, който ги свързва, оживотворява и създава.

Приемайки предизвикателството да участват в Играта, Висшите Аз знаят, че трябва да си сътрудничат в нея на чисто инкарнационно ниво. Това се осъществява, чрез изпълване с информация на вече готови кодировки, заложени като възможност от Създателите на Играта.

Благодарение на това, ние можем да откриваме пластове от смисли, както в материята и външния свят, така и в творенията направени от други Висши Аз.

Това сътрудничество не става задължително със съзнателното участие на инкарнацията. Това обаче не означава, че това не е регламентирано на ниво Висш Аз. Една инкарнация може да създаде нещо (най-често това е някакъв вид произведение), което да съдържа ключове и информация за самата Игра, което готовите за тази информация Висши Аз, могат да разкодират като роут 300 години по-късно (например) от линейна гледна точка.

За да не съм голословен, ще кажа, че в много от музикалните произведения на класиците умишлено са кодирани някои много мощни знания. Това е направено от Висшите Аз на Много Напредналите и отвъд тях инкарнации, за да бъде използвано от онези, които имат нужда от това познание сега. Ключовете са музикални по природа и ще реагират с вас според нивото ви на напредък и времето, зададено от вашия Висш Аз. Според автора на Матрицата 5, „Лебедово езеро“ е една от тези композиции. Става дума за точно определена нейна версия на Артур Фидлер и Бостънския оркестър от 1963 г.

И още по-конкретно – Акт 4 (последния 14-ти трак), Финалната сцена минута 2:55. Този момент съдържа кодове, които отразяват призоваването на всички инкарнации от Финалната такава във Висшия Аз при излизането от Играта. Звукът на оркестъра много живо уподобява завръщането на хилядите инкарнации обратно в техния Източник и разтварянето им в него. Не е случайно, че този трак се казва „Финалната сцена“. По уникално стечение на обстоятелствата, записът от 63-та във Финалната сцена, която днес можете да чуете от диска, е дирижирана не от Фидлер, а от младия тогава Престън Никълс – мозъкът стоящ зад проектът Монтоук (и произведението е ползвано за програмиране там - отново различно смислово приложение на едно и също нещо). Но това е друга история, за друго време.

Това е произведение, което е избрано от определени Висши Аз за събирателен код. Всички могат да разпознаят, че в него има „нещо“ (и ако го слушате ще го усетите сами), но аз знам, че то не е ключ за всички, както се опитва да намекне Автора на М5.

Висшите Аз използват за съзидание златната светлина толкова, колкото и звука. На нивото на 3-та плътност всичко може да бъде излекувано посредством светлина и звук. Трябва също така да знаете, че всичко, което сте чули и видели във всичките ви инкарнации се запечатва като образ и информация завинаги във вашия Висш Аз.

Звуците и цветовете ще ни бъдат необходими в по-висшите плътности.

От своя страна аз открих друго такова произведение, съдържащо подобни ключове. Намерих го в саундтрака на един от любимите си филми „The Fountain“ (композитор Клинт Мансел). Тракът е 9-ти и се казва „Death is the Road to Awe“. Моментът започва на 7:36 мин. Още когато гледах филма на кино за 1-ви път се сковах на седалката и мощен поток премина по целия ми гръбначен стълб от 1-ва до 7-ма чакра, от което ми се зави свят. Оттогава, всеки път когато слушам този трак усещам същото и се просълзявам обхванат от неудържима емоция, която съм изпитвал само докато съм бил във Висшият си Аз. Знам точно какво означава това. Някой ден ще разберете и вие, освен ако не сте от онези, които вече са разбрали.

Филмът сам по себе си съдържа множество ключове за Играта закодирани от Висшите Аз създали историята, но все още не съм готов да говоря публично за това. Гледайте го ако не сте. Забележете, че във въпросната кулминация на 7:36, Томи се разтваря в златната светлина. Изтръпвам дори сега.

Не случайно избрах именно тази сцена, която да съставлява днес логото на Издателството ни:

Искам да кажа с всичко това едно-единствено нещо. Навсякъде около вас има ключове за разбиране на естеството на реалността и свързаността изразени чрез фрагментарността. Зависи от вашето ниво на виждане дали ще можете да го декодирате. Онова, което е тривиално за един човек, за друг не е. Много Висши Аз, които имат какво да кажат се инкарнират днес по начин, който да ги въвлече в музикалния бизнес или Холивуд и горния филм е пример за това. Обикновено ако тръгваш да показваш на някого нещо, чрез аналогия с филм или книга, те го намират за нелепо. Тези, които разбират механизмите на Играта обаче и начина на кодиране на информация между Висшите Аз, знаят точно за какво говоря. Тръгнах да пиша този подготвителен материал, защото оттук нататък предстоят именно такива тълкувания на филми и произведения от множество перспективи. Погледа на едни стига до едно място, на други – до друго. Този материал служи за разбиране защо всичко се съдържа във всичко на холографския принцип. Всяко едно произведение станало масово, не случайно е такова. То винаги е ползвано от Полярностите за свои цели и смисли, но никога не трябва да забравяте, че в края на краищата, зад тези неща стои нечий Висш Аз, който не е подвластен на Полярностите. Което означава, че вие можете да разпознавате знаците, ако имате достатъчно висока перспектива. Това е изкуство.

Това е изкуството на древните шамани, които могат да четат знаците. За един северноамерикански индианец перото от сокол намерено на пътеката – значи нещо. Те могат да тълкуват символите, защото знаят, че каквото и да се случи, това е резултат от пулса на вселената и взаимодействието на всички неща и не случайно всичко, което е, е именно по начина, по който е. Същият символ от сибирския шаман може да значи коренно различно нещо – няма никакво противоречие в това. Различна култура, различен набор от преживявания и избори на Висшите Аз, които избират точно това време, в точно това тяло. Според Нагарджуна (будистки философ от 2-ри век): „Нещата извеждат съществуването и същността си от взаимната зависимост между тях. Сами по себе си те не представляват нищо“, като втората част не е съвсем вярна, защото нещата дори теоретично не могат да бъдат взети сами по себе си (макар съвременното общество и най-вече медицина да практикува именно това анти-холистично деяние).

При едно такова висше тълкувание на дадено нещо или явление, скептиците много обичат да казват, че „той вижда това, което иска да види“. Абсолютно вярно! За да виждам точно това, което виждам, значи аз следвам импулса на Висшия си Аз и не ме интересува колко изсмукано от пръстите му се струва това на някой си, за който не само че не давам пет пари, ами който няма ни най-малка представа как стоят нещата. Това е да вярваш в себе си и да знаеш напук на Играта! Ако разбирате това, никога повече няма да се присмеете над нечий възглед за каквото и да е било, дори вие самите да можете да погледнете отвъд тази перспектива.

Моето събуждане стана преди доста години с едно японско тристишие хайку. Тогава бях абсолютен скептик и не се интересувах от нищо различно от средностатистически селянин в селска кръчма. Една вечер бях толкова отегчен от себе си, собственото си „величие“ и от безсмислието на света, че не можех да заспя до 3 през нощта. В акт на отчаяние реших да видя какви книги има в библиотеката на майка ми. Намерих малък жълт сборник с хайку. Разлистих го и сметнах, че това са абсолютни глупости без смисъл, както и всичко останало. Изведнъж попаднах на едно и нещо ме прасна с мокър парцал по челото. Зави ми се свят, легнах на леглото. И вече никога не беше същото. Имаше пробив. То бе стигнало до мен. Какво съдържаше е без значение за вас. Важен бе моментът, съдържанието и участващото лице (мен) именно тогава. Тогава бях готов. След време се върнах към този сборник и проверих стиха отново. Това бе единствения стих от един самурай в сборника. Нямаше нищо друго негово. Това бе единствения стих и бе предназначен точно за мен, в точно този момент. Днес знам, че това е предвидено събитие и знам, че то е координирано през времето между моя Висш Аз и този на поета-самурай, защото става дума за моето събуждане. Събуждането е много важен миг в живота на инкарнацията. Пресилено ли ви се вижда? Чак пък да е координирано такова незначително нещо? На вселената навярно не й пука чак дотам... Звучи невероятно? Превзето дори? А ако се бе случило на вас? Най-вероятно щяхте да сте на същото мнение. Което е толкова тъжно. Защо имаме толкова ниска себеоценка? Защо се подценяваме непрекъснато? Защо си мислим, че точно на нас не може да се случи? Но на всички други, за които четем по книгите може? Защо? Защото те са някак важни и „избрани“ по специален начин, а ние не сме? Те са хора като нас! Имат своя Път и преживяванията като нас! Смятате, че не можете да разчитате правилно символите? Че вашата интерпретация „няма да е на ниво“? А кой казва какво е правилно? Правилно е това, което смятате, че е правилно за вас! Няма истина отвъд тази! За да намирате нещо за правилно, то това е Висшият ви Аз. Дори да сте под външно влияние, това пак е Висшият ви Аз, защото той допуска това преживяване, заради самото него! За да можете да минете и през това!

Символът никога не е еднозначен. Той може да бъде обективен и субективен. Той служи по различен начин на различни хора и това е предвидено да бъде точно така. Пластовете, които могат да се видят в едно нещо са безброй и вие ще можете да изведете краен брой от тях в зависимост от равнището, на което се намирате. Това е като фрактал, който съдържа себе си в един свой малък детайл. Това изразява съдържането на множеството смисли в едно единствено нещо, само че във фрактала то е с една и съща мултиплицираща се форма, докато в реалността смислите съдържащи се в едно нещо са различни. Защо това е така?

Защото всички ние сме на различно място в Пътя си. Висшите Аз могат да заложат информация в едно нещо, чиито различни пластове ще бъдат регистрирани от различните инкарнации. Един ботаник ще разглежда цветето от перспективата на своята наука, един поет от перспективата на своето светоусещане произлизащо от отворената му сърдечна чакра, езотерика ще го види като предните две плюс разбирането че камъка е инкарнация на Планетарния Дух със собствена форма на съзнание и т.н. и т.н. – разбирате какво се опитвам да кажа тук. Това е възходяща спирала без край. Всички тези смисли са валидни сами за себе си, едната истина не отрича другата – между тях няма конфликт. Има конфликт само между хората, които не могат да разберат свързаността на всичко това. Точно затова има две съвсем независими една от друга дзен-фрази, които ще срещнете в различни сборници. Едната казва: „Върбата е зелена, цветята са червени.“ А другата казва: „Цветето не е червено, нито върбата – зелена.“

И двете са абсолютно верни. Зависи от гледната ви точка. По този повод има друга дзен-поговорка: „Преди човек да започне да изучава дзен, планините са си планини, а реките – реки. След първото съзиране на истината, планините вече не са планини и реките вече не са реки. След просветлението планините отново са планини и реките – реки.“

И в това няма никакъв конфликт. Защото всичките разбирания са валидни и приложими.

Дори материята ни е конструирана по същия начин, защото тя просто е отражение на модела създал цялата вселена. Когато гледате камъка вие го приемате като камък и нищо повече. В същото време обаче знаете, че този камък е съставен от някаква материя, а тази материя е създадена от атоми. Пластове след пластове и на всеки един от тези пластове се случват различни неща. Какво да кажем ако погледнем камъка на квантово ниво? Ще получим още по-различна картина!

По същият начин, дадена сцена, символ или реплика в определен филм не зависи единствено от идеята, която създателя й е внушил. Създателят, който е канализирал всичко това, не държи абсолютни права върху тълкуванията на произведението си. Вземете учебника по литература на детето си и ще видите за какво говоря. Съвременните критици извеждат собствени смисли и разсъждения от стихотворение на Ботев, които могат да бъдат отнесени към нашата действителност. Защото „стихотворението ни говори“. То е живо, защото носи енергията на този Висш Аз, който може да погледне отгоре на нещата, отвъд границите на линейното време и да закодира в едно и също нещо, с едни и същи думи, различни смисли, които ще бъдат тълкувани по толкова различни начини напред във времето и всички те ще бъдат валидни. Представете си всичките взаимовръзки, милиардите синхроничности и обстоятелства между нещата на планетарно ниво, които карат този метафизичен механизъм да работи. После си го представете на вселенско ниво. Графично ще представлява нещо такова, но в краен размер (произволно намерена картинка от интернет, която само онагледява това, което искам да кажа; не се забивайте да четете надписите в балончетата, макар с интерес да установих, че тематиката им е сходна):

А сега си дайте сметка за разума, проектирал всичко това на галактическо ниво с всичките му взаимозависимости и междувръзки. А сега си представете, че истинското ви Аз е способно на абсолютно същото и на много от нас им предстои да създаваме Игри, подобни на нашата! Диво, а?!

Всичко е вписано в нещо по-голямо като една матрьошка. Мой любими пример за онагледяване на това, което искам да кажа, е финалната сцена на „MIB“:

Free Joomla Extensions

Нашето фрагментирано виждане ни способства да бъдем психически стабилни според дадени норми и разбирания. Нашето фрагментирано виждане ни пречи и да видим по-голямата картина. Трудно е да се мисли какво има отвъд нашето слънце. За повечето хора е трудно дори да се мисли какво има на Луната. Това обаче не анулира смислите, които тези неща съдържат.

Фрагментацията е начин, който сме избрали, за да добием мъдрост. Тя е стартова точка. И тъй като всичко се съдържа във всичко, чрез едно малко листо ние можем да разберем свързаността между нещата. Защото материята е холографска и във всяко едно малко парченце, може да се намери информация за Всичкото. А вие имате заложено за разбиране за това, иначе нямаше да може да прочетете това:

Както разбрахте от горното ние сме обусловени да изживяваме едновременно нещата, без да ги фрагментираме. Имаме потенциала за това.

Материята е холографска, а смисъла многопластов. Ето защо има дзен-фраза, че когато разбереш едно нещо отначало докрай – разбираш всичко. Ако видиш цялостно един момент, в тази цялостност се включват другите моменти. Ако разбереш един проблем цялостно, ти разбираш всички човешки проблеми напълно, защото те всички са взаимосвързани.

Така че въпросът е следния: може ли човек да разбере или да възприеме, или да види един проблем толкова пълно и във всичките му смисли, че в самото му разбиране да е разбрал останалите? Този проблем трябва да бъде видян, докато се случва, а не преди или след това, не като спомен или някакъв пример. За аналогия – да не навлизаме в гнева или страха; това, което трябва да направим, е да ги наблюдаваме, докато възникват. Възприятието е мигновено: ти или мигновено разбираш нещо, или изобщо не го разбираш; виждане, чуване и разбиране стават мигновено. Слушането и гледането имат продължителност – т.е. те предлагат възможност за интерпретация, за изкривяване, за нов вариант на обективното. И точно в този момент, то се превръща в субективно.

Пред нас стои само един въпрос и той е как да видим проблема толкова пълно, че да се освободим от него. Възприятието може да бъде само от тишина, а не от постоянно бълващ и дърдорещ ум. Дърдоренето може да бъде желание да се освободиш от него, да го намалиш, да избягаш от него, да го потиснеш или да му намериш заместител, но само тихият ум е онзи, който вижда. Може да възникне въпроса „Как да имаме тих ум?“

Задавайки този въпрос, ние не виждаме истината, че само тихият ум вижда. „Как да имаме тих ум“ не възниква. Това е истината, че умът трябва да бъде тих, и виждането на истината в това, освобождава умът от бърборенето. Тогава действа възприятието, което е интелигентност, а не приемането, че трябва да бъдеш тих, за да виждаш. Приемането може също да действа, но това е частично, фрагментарно действие. Няма отношение между частичното и цялостното; частичното не може да израсне в цялостното, макар то да е цялостното. Следователно виждането е от най-голяма важност. Виждането е внимание, а само невниманието е това, което създава проблеми.

От най-голяма важност е да осъзнаем своето невнимание, а не как да бъдем внимателни през цялото време. Объркаността е тази, която задава въпроса „Как да бъда внимателен през цялото време?“

Човек се загубва в практикуването на внимание. Практикуването на това да внимаваш е невнимаване.

Не можеш да практикуваш да си красив или да обичаш. Ти или си, или не си. Или го носиш – или не.

Омразата може да престане само когато й отдадем цялото си внимание, когато учим и не трупаме знание за нея. Да започнем съвсем просто.

От най-голямо значение е чуването, а не това, което ще практикуваме след това. Чуването е мигновено действие. Практикуването придава продължителност на проблемите. Практикуването е тотално невнимаване. Никога не практикувайте. Могат да се практикуват само грешките. Истината Е. Ученето е винаги ново.

Веднъж видели нещо напълно, вие ще започвате да отгатвате шифровката заложена в Играта. Точно като когато Нео е извън матрицата за пръв път, той гледа хората, които наблюдават зеления стичащ се код по мониторите и ги пита в какво са се втренчили. Отговорът е, че в началото виждаш само код, но с времето започваш да разпознаваш структурата зад него, която образува формите, света на явленията и т.н. Абсолютно вярно. То е като броенето. Щом научите цифрите от 0 до 9, няма нужда да сте броили до 1 милиард за да минете през всяко число. Можете да преброите до 1 милиард без грешка, без да е необходимо да сте тренирали предварително, защото вече знаете модела на число-образуването. Имате знание за принципа. Така е и с Играта. Веднъж разбрали нейните механизми и правила, ще започнете да осъзнавате, че трябва да сте точно тук, точно сега, а законът на допускането ще стане ваш основен принцип. Защото всяко едно нещо си има предназначение, всяко едно нещо има своята функция и смисъл и да критикуваш или да се опитваш да промениш нещо от това е незряло (въпреки че всички минаваме през тази фаза заради преживяването).

В началото нарекох Рене Декарт палячо.

Сега вече знаете, че се шегувам :)

И както отново дзен-традицията казва: „Колко ободряващо е цвиленето на коня, освободен от товара си!“