Трудна за изплюване тема... Винаги е така, когато нещата са свързани с т. нар. „национални трагедии“, „несправедлива смърт“ и опита им да бъдат разбрани на друго ниво. Разбира се, ако има трагедия, то тя се състои именно в това, че колективното несъзнавано отказва да ги изкара на светлина и да ги разбере, което отрицание от своя страна предвещава още подобни манифестации – отново и отново – безкраен затворен кръг. Част от същността на закостенялостта е съзнанието да се фиксира в дадена позиция и в крайна сметка – да бъде жертва. Затова и всеки опит тъмните участъци на нашата психика да бъдат изкарани на светлина ще бъдат наречени „цинични“, „груби“ и „безвкусни“, а хората които се опитват да го правят с разбиране и състрадание (защото разбирането е състрадание) – „безчувствени циници“. По правило това е свързано много силно с проявата на силна агресия, защото дебалансираната 1-ва чакра е енергийното обиталище на манталитета на жертва, както вече съм обяснявал. Тя е вкопчващата се фанатична енергия към мисловните модели, които осъждат и са възможно най-поляризирани в преживяването на онова, което етикираме като „правилно“ и „грешно“. „Никой не се интересува от езотеричните ти бръщолевения в момента, гад такава – хора загиват и остава без домове! Ти пусна ли sms да им помогнеш или пишеш безполезни статийки в задръствения си сайт?! Намяш ли сърце?!“

Главният приоритет на раненият човек е да се излекува, което го вкопчва много силно в силите стоящи зад оцеляването. Разбирам това. Нищо не може да пробие през воала на желанието на някого да страда и да сочи с пръст заради това. Няма и да опитвам, защото имам уважение към процеса през който тези хора преминават – те трябва да отработят и преживеят вярванията си с пълна сила, защото това е единствения начин.

Тъй като Планетарният Дух винаги ме е интересувал живо обаче, и с годините започнах да усещам колко много предварителни договорености има между нашите Висши Аз и Неговия, за мен това е интересна възможност да навляза малко повече в това – засега – съвсем накратко.

Всъщност, точно онзи ден си говорихме с един познат колко лесно е да се „извика“ дъжд, ако разбираш идеята зад него и се свържеш с тази идея. Той самият споделяше, че предизвиква дъжд по желание и респективно – призовава слънце, ако вече не се чувства „дъждовно“. Това е нещо, в което няма никаква загадка и всички „туземни“ племена в миналото са го пресъздавали като инвокацията на даден колективен мит от подсъзнанието на общността.

В този контекст, бих казал че е неточно да се каже, че шаманите правят ритуал за дъжд, както обикновено изглежда на западния антрополог, който наблюдава и описва процеса извън магическия кръг. Шаманите се настройват на самата честота на дъжда, извикват в съзнанието си архетипа зад дъжда и го манифестират чрез преживяванията си, които са колективни, защото обикновено цялото племе е въвлечено в процеса. Те не се молят за дъжд. Те го имитират в съзнанието си, което го манифестира. В известен смисъл тези хора „стават дъжд“, което е съзнателно насочено намерение в дадена посока, което макар да има полярен заряд (защото цели нещо, обикновено да запълни липса) – довежда до нужното проявление. Херметичен принцип, в който няма нищо мистично и паранормално. Съществува обаче и несъзнателната манифестация на такива явления, която преживяваме всекидневно. Тя се проявява като характерния климат за дадена държава или регион, което идва да подскаже колективната подсъзнателна драма, която се разиграва локално. Това има общо с динамиката на архетипите в тази област.

След Индустриалната революция на 18 век в западната ни култура, ние сме обособени да вярваме, че има много малка връзка между обектите в света и индивида. Във времената преди това, когато все още сме се ръководели от нашите аграрни биоритми и календар, ние сме вярвали, че можем да влияем на материята и средата си чрез мислите си.

Днес, обаче, в свръх-технологизираното ни и дистанцирано от естествената среда общество, изглежда така, сякаш нашите мисли нямат никакъв ефект върху природата, защото ние самите вече започваме да се възприемаме като нещо отделно от нея. В резултат сме станали екстремно незрящи спрямо връзката между мислите си, физическата среда и преживяването за нея в главата ни. Съвременните ни разбирания (или по-скоро липсата ни на истински такива), формират мисловните ни модели по начин, по който ние отдаваме огромна енергия на концепцията, че нещата са разположени отвън. Стигнало се е дотам, че самите ние се възприемаме като „отвън“, а не като вътре, дори в разбиранията ни за метафизиката, които уж се простират отвъд ума, но за съжаление доста често си остават в неговите предели – нещо, което се опитах да загатна тук.

„Еволюирайки“ под влиянието на този мит за отделеност, ние имаме по-добро механично разбиране за по-мащабните процеси в природата, което обаче създава опозицията злодей-жертва, в която разбира се, бедните хора са жертва на „гнева на природата“ без да разбираме, че той е нашия собствен такъв.

Докато подхранваме този мит ние не можем да позволим да вярваме на нашата собствена човешка природа.

Архемит

Светът на идеите, фантазиите и митовете могат да изглеждат далечни и алиенирани от текущия ни конкретен опит. Въпреки това, всичко, което знаем или сме преживели, има своя произход в това творческо измерение на съществуване. В известен смисъл фактическия свят лежи на канапе от фантазия, мит и въображение, от които вече се раждат и всичките джунджурии, с които сме напълнили главата си и в която плътност и валидност вярваме толкова силно и отчаяно.

Какво е мита, и това, което искам да вложа в термина? Макар това да е нещо, което не може да бъде обяснено и разбрано от ума (което няма да ми попречи да опитам в подробния ми анализ, който вече подготвям толкова месеци), то е нещо, което бива преживявано от нас всекидневно. А ако започне да бъде преживявано със сърцето, то света и перцепцията се изменят коренно. За тази цел света на дефинициите трябва да отстъпи на чистото съзнание.

Митът (или архетипът) не е изкривяването или рационализирането на очевидната фактическа истина, той по-скоро е утробата, чрез която факта се проявява. Разбирането на архетипната реалност носи едно неизменно вътрешно присъщо разбиране за естеството на проявленията, формулирано в творчески план, носещо мощ толкова силна, колкото самата природа. Това разбиране е крайно абстрактно, защото то е отвъд личността, макар да има потенциала на атомна бомба в творческо отношение. То е способно да отваря врати и да отключва скрити реалности.

Митотворчеството е естествена психологическа характеристика, ментален елемент, който се комбинира с други такива елементи, за да се формира митична репрезентация на вътрешната реалност, която – парадоксално – може да бъде разбрана много по-лесно от ума под формата на история. След това този архетип се използва като модел, около който бива организирана цяла цивилизация, а също и като инструмент на възприятие, през чиято леща тълкуваме частни събития от живота си в техния исторически контекст. (Имайте предвид, че всичко това важи и за създаването на цивилизации извън пределите на Земята.)

Когато приемаме митовете ние, разбира се, ги наричаме „факти“, защото те дотолкова стават част от живота на обществата и професиите ни, че тяхната основа изглежда очевидна. Митовете се проявяват като огромни колективни психически драми, много по-достоверни, отколкото самите факти, защото именно мита зад фактите е разпознат като общовалидната драма, а не самото му проявление, което е разнообразно и амбивалентно. Архетипите са тези, които трайно подсигуряват театъра на реалността. В този смисъл трябва да бъде разбрано много ясно, че когато говоря за митове или архетипи, искам да кажа, че говоря за естеството на психичните събития, чиято трайна реалност съществува в колективното несъзнавано, а формите и моделите, които след това се интерпретират като такива в нашия свят, са просто локална модификация на тези архетипи.

Митове са естествени „феномени“, издигащи се от психиката на човек, толкова сигурно, колкото гигантските планински вериги се издигат от плътта на планетата. Тяхната дълбока действителност, обаче, лежи в шаблонното равнище на реалността, която се явява изходен материал за света, който познаваме.

В този смисъл, големите религии на нашата цивилизация, например, се издигат от митове, които променят своите герои през вековете по необходимост, която сама по себе си е лесно разбираема. И докато всички ние можем да видим планинските вериги и би било абсурдно да игнорираме тяхната реалност, ние възприемаме митовете ни по по-малко директен начин, макар все пак те очевидно да определят рамките на всичките ни дейности, формирайки вътрешните структури на всички земни цивилизации със своите многобройни компоненти.

Всичко това е много добре проследимо в християнството, където митологичния образ на исус може да бъде проследен до десетки други по-древни слънчеви божества със същите характеристики – you know the story, right? Християнството е пример за това как религиите имат нужда да бъдат рестартирани, както съм обяснявал на няколко места спорадично, за да могат да задържат вниманието на конкретните съзнания в конкретната епоха. Това е локален reboot, който цели да освежи, а понякога – да обнови изцяло клетъчната структура на архетипа, за да може драмата на мита да продължи да съществува в своето ядро.

Разбирането на материята от която са изградени архетипите е допълнително усложнено от факта, че множество външни на Земята сили са способни да манипулират в известна степен енергиите на колективното несъзнавано, имплантирайки идеи зад които не стои нищо колективно разпознаваемо, но което трябва да бъда валидизирано по някакъв начин от човечеството, просто защото вече съществува като внедрен шаблон в архетипната реалност. По тази причина те трябва да бъдат „напълнени“ с нещо. Много комплексна тема, в която не смятам да се впускам сега.

Всички познаваме естеството на тъмната страна на религиите и функцията им – контрол. Този контрол ползва естествени закони за изкуствени цели (ако от такова разграничение изобщо има смисъл отвъд дуалното съзнание, но да кажем, че за функцията на илюстрацията – засега – има валидност). Тези сили използват естествената нужда на колективното несъзнавано да се идентифицира с дадени архетипи, за да създава своите колективни ментални драми от които да израства духовно, като прикача допълнителни значения в този контекст или изцяло изменя същината на първоначалната идея. Тези драми са масовия инструмент чрез който Висшите Аз изкласят ниво след ниво докато всички митове накрая не слеят в един общ – този на вътрешната реалност и „спасение“.

Обърнете внимание на следващото, защото в момента давам архетипно обяснение – абстрахирайте се от извънземния елемент, който вече е ясен на всички и, в крайна сметка – е само проявление.

Естествената причина поради която християнството и всички предни негови версии съществуват, е отговор на нарастващото колективно вътрешно знание на човечеството, което в един момент е станало твърде огромно, за да може да бъде осмисляно единствено чрез факти. То е трябвало да стане отново абстрактно (но вече във физическата реалност с човешки символи), за да може да бъде разбирано под формата на история, която е много по-многоаспектна от сухите факти, които са безброй и невъзможни за осмисляне от един единствен мозък. Това е изключително важно. Историята създава рамката, в която фактът може да бъде имплантиран. Обратното не е възможно. Начинът по който е конструирано съзнанието ни, ни прави много по-склонни да разбираме нещата чрез истории, отколкото чрез факти. Ето защо много от нас ще предпочетат да гледат филм, който илюстрира знанието в учебника под формата на някакъв сюжет, а не да прочетат самия учебник, ок? Това мисля поне, е разбираемо за всички.

Неподвластен на времевата линия тълкувана от ума, Висшият Аз, като централно съзнание, наблюдава динамиката на архетипите и може да оцени как дадени епохи имат нужда от дадени архетипи, защото местното съзнание е на дадено ниво и не може да преживява нещата по друг начин освен чрез конкретни модификации на съзнанието. Много доскоро (в смисъла на времевата линия) главен инструмент бе религията. Малко по малко тя отмира (въпреки че ще бъде направен опит да бъде рестартирана отново) и се заменя от науката.

Като стана дума, може да се каже, че в известен смисъл, съвременната ни наука също е доста митична по природа (но ви препоръчвам да не се опитвате да го обясните на някой учен, ако искате да запазите добрите си отношения с него). Предполагам, че това ще бъде доста трудно да бъде осъзнато от хората в следващите десетилетия, защото по всичко личи, че науката ни работи с математическа точност, което й придава ореол на превъзходство над всичко друго. Нещо, което работи толкова сигурно има абсолютна реалност – това казва интелектуалната ни верига. Всъщност това, което позволява на науката да работи, е доста абстрактно по природа, но това не е нещо, което самата наука може да проумее чрез собствените си инструменти.

Това, което искам да кажа е, че до голяма степен, всички тези шаблонни идеи програмират нашите интерпретации на дадени събития без съзнанието да разбира собствения си процес. Това води до фанатизъм, категоризация и конфликт – характеристиките на дуалното съзнание, което иска винаги конкретика, за да преживява нещата.

А конкретиката е съответната субективна рамка, локалната модификация на архетипа. Така за някои ще бъде очевидно, че едно природно бедствие е причинено от „Божия гняв“ (или поне като напомняне от небесата, че е време за разкаяние), докато други ще кажат, че тази катастрофа е от произволен тип, дължи се на малшанс и няма нищо общо с човешките действия. Ученът-християнин пък, горкия, е заклещен по средата :))

Разбирате ли? Едно и също нещо бива преживяно по коренно различен начин от различни хора, в зависимост кои митове преживяват те самите. Дали ще е дуалистичния религиозен мит на наказанието/покаянието или още по-дистанцирания научен релативизъм – няма значение – всеки налива в шаблона съдържимото и преживява формата.

Можете да наблюдавате динамиката на тези два мита, особено в ситуации като тази разиграла се във Варна. Без да съм гледал дори 1 мин. телевизия, просто съм УБЕДЕН, че са се излели куп учени и свещеници, които да пропагандират своя собствен мит и да печелят вотове в колективното несъзнавано. Всеки ще даде своята „много разумна версия“ защо „всичко това се е случило“. Религията ще каже, че ако се разкаете повече няма да има нужда от подобни „прояви на божествена правда“ (насаждайки страх и псевдо-смирение), а науката ще ви каже, че тези събития могат само да ни направят „по-подготвени за следващия път“. Респективно, съвременната техника в момента разчиства пораженията, а религиозното съзнание иска sms-и като индулгенции. Нали виждате проявленията на нещата?

Чрез тези два примера от битието ни виждаме как, много често, интерпретацията на митовете ни се превръщат в спънка. Когато митове станат стандартизирани, и твърде буквални, когато започнем да ги завързваме прекалено стегнато към света на фактите, започваме да ги тълкуваме изцяло погрешно. Когато митове станат изцяло фактически, те вече са по-малко реални. Тяхната сила бива ограничена в индивидуалното съзнание, което започва да кристализира и да се изживява чрез дефиниции. Митът вече спира да има положителния потенциал и се превръща в едноканален. Защото архетипите са невероятно богати и тяхното основно качество е широчина и дълбочина. Фактите от своя страна, са много удобни, но те са слаба версия на реалността. Фактът е кръг, архетипът е сфера. Фактите незабавно налагат определени видове преживявания като валидни, а други такива – както невалидни. Енергията на факта е тежка и заземяваща. Енергията на архетипа е лека и разширяваща съзнанието, защото в него няма дефиниции. В него има само теми. И тъй като съвременната ни цивилизация вече живее предимно чрез фактите – имаме все по-тежки проявления на архетипите, които иначе съдържат много по-голям потенциал.

Психиката, по природа, не е толкова ограничена. Тя съществува по средата на реалността, царство, в което съществуват всички възможности. Първоначално митовете са ментални фикции от такъв калибър на власт и сила, че цели цивилизации могат да се издигнат от техния източник. Те включват символи и емоционални валидности, които след това биват свързани с физическия свят, така че този свят никога повече не е същия. Умът, обаче, който е твърде магнетичен по природа и качество на енергия (защото е дуален), бива лесно придърпан от света на фактите – отново – като магнит парче желязо.

Архетипите хвърлят светлината си върху исторически събития, тъй като „те“ са отговорни за тези събития. Умът е този обаче, който ги тълкува. Те смесват и сливат вътрешния, невидим, но осезаем, вечен психически опит на човека с времето и събитията от всекидневието, и образуват комбинация, която конструира мислите и вярванията от цивилизация към цивилизация – като нова и нова версия на един и същ browser.

В колективното несъзнавано силата на природата е всепроменяща се. Мечтите, надеждите, желанията и страховете на човека си взаимодействат в постоянно движение, което впоследствие формира събитията от нашия свят. Това взаимодействие включва не само човека, но и емоционалната реалност на всички земни съзнания – от микроб до учен, от жаба до звезда. Това прави възможно тълкуването на явленията от нашия свят чрез митичните характеристики, които колективно сме приели. След това организираме физическата си реалност чрез идеи.

А оттук пък вече използваме само онези възприятия, които целят да придадат на тези идеи определена валидност. Което от своя страна е трагедията на ума.

Климоция

Колективните драми имат много изражения в нашия разбираем свят.

Имаме например буря. Синоптиците говорят за местните атмосферни условия и сливането на въздушните течения. Можем да интерпретираме времето по отношение на атмосферното налягане и въздушните течения. Ако искаме да разберем земетресенията можем да наблюдаваме разломите на земната кора. Но всичко това работи на определено ниво, само до известна степен. Психиката на човека, обаче, е емоционално, не само част от неговата физическа среда, но е и тясно свързана с всички прояви на природата. Проявите на физическата енергия следват емоционални ритми, които не могат да бъдат установени с приспособления и инструменти. Защо при бедствие загива един човек, а не друг? (Замерете това с уредите си!) Защо земетресение разрушава цяла област в точно определен периметър? Каква е връзката между индивидуалните и масовите събития в природата?

Преди, всеки да започне да разглежда подобни въпроси индивидуално (този материал само провокира, той няма за цел да дава всички отговори наготово), трябва да установим източника на нещата, защото със сигурност, източника на случващото се в природата и вътрешния ни свят е един и същ.

Нашият свят изглежда твърде конкретен, твърде фактически, и оставаме с впечатлението, че ежедневието ни почива върху познати събития и факти. Пътуването на онзи, който търси причините в шаблонната реалност обаче, прави пътуване в сферата, където съзнанието се слива. Много красиво и интересно „място“.

Архетипите се манифестират чрез съзнанието. Тя нямат пряко влияние върху климата, но имат влияние върху емоционалния клъстер на дадена група хора или цяла нация. А емоцията формира климата на природата. Емоция → климат. Климоция.

Можете да кажете: „Разбира се, осъзнавам, че времето влияе на настроението ми“ и все пак на малцина от нас ще им хрумне, че нашите настроения имат някакъв ефект върху времето. Толкова сме концентрирани върху категоризацията, очертаването и проучването на обективния свят, че той вече изглежда като „единствения реален“ такъв. Изглежда така, сякаш той упражнява сила и натиск срещу нас, така че понякога се чувстваме безсилни срещу него. Нашите собствени митове отдават голяма част от енергията ни на пространството „отвън“.

Ще откриете много статии за това как времето се отразява на емоциите на хората. Малко вероятно обаче е да чуете, че климата е директен резултат от колективния сбор на човешката емоционалност в даден ареал или нация. Всички трансформации и преходни енергийни формации, които биха позволили да има отпушване на енергията на масовото съзнание, неизменно се излъчват в атмосферата и причиняват манифестации, които ние наричаме „климатично време“. Вибрациите, настроенията на хората и съзнанията им се променят постоянно, което, респективно, създава климатичните промени. Всички елементи на интериора на съзнанието работят заедно и именно те формират темпоралните климатични шаблони, които в крайна сметка са екстериорно проявени ментални състояния. Те са като платното на художник, който представя на останалите хора физическата версия на емоционалните състояния на човека.

Климатът е едно от отраженията, които едновременно инкарниращите се Висши Аз и Висшият Аз на Планетарния Дух съпреживяват под формата на сътрудничество. Ето защо и времето влияе индивидуално на настроението на всеки един от нас – защото обикновено чуждите емоции при пряка конфронтация променят нашите собствени такива. Ако разглеждате климата като емоция – ще разберете връзката.

Това е причината и механизма зад разпространеното в обществото ни клише, че когато няма какво да си кажем в разговор с някой друг и се чувстваме сконфузно, започваме да говорим си за времето. Защото вътрешното ни същество отчаяно иска да изживеем потиснатите си емоции пред другите (което е външна валидизация на вътрешни процеси), за да приключим веднъж завинаги с тях, но не успяваме и затова извикваме подсъзнателно отражението и колективно проявление на тези емоции под общия знаменател на местния климат. Разбирате ли огледалната корелация, която се случва в съзнанието? По същата причина много от нас държат на всяка цена да гледат прогнозата за времето всяка вечер по новините. Защо това е така важно за толкова много хора? Защото те искат да са в крак с колективното отработване на собствените си емоции.

Не е ли любопитно, че представата ни за лошо време е именно да вали и да е облачно? Водата, чисто физически, представлява емоционалното тяло на планетата. Ето защо когато емоциите на колективната група са „разстроени“ и емоционалното тяло се вълнува, най-често започва да вали, което може да бъде корелирано чисто метафорично с човешките сълзи. „Плачът на небето за онези, които са на земята“. Или иначе казано – плачът на човека за самия себе си. Драмата на страдащия, на гневния..., на жертвата. Ето защо и много често смятаме дъжда за пречистващ и успокояващ. Тъй като той самия е освобождаване на сгъстена колективна емоция, ние чувстваме измиването на своята собствена такава от нас. Фактът, че местната група манифестира и разкрива своята емоция по този начин, ни отпуска подсъзнателно и ни дава достатъчно кураж да освободим и своята такава.

Някои хора чувстват дъжда. Други просто се измокрят.

– Боб Марли

Неслучайно е също така, че когато сме силно развълнувани, казваме, че сме „залети от емоции“ (обръщайте внимание на езика, който ползвате, там се крият много следи). Т.е. свързваме го вода, с потоп. Колективното несъзнавано винаги формира много тънко интуитивни фрази и метафори на ниво език, които не са безразборни и се коренят във факта, че на едно друго равнище, ние много дълбоко разпознаваме събитията, които иначе ни убягват, когато се опитваме да ги разберем единствено чрез механиката на лявото полукълбо.

Група планинари се разхождат по някакъв маршрут, слънчево е, и някой решава да каже: „Времето днес е с нас!“ – друг неслучаен израз. Разбира се, че е с вас. Вашите положителни емоции и очакването ви за добро прекарване формират времето в областта, която сте. Затова и казваме „време по поръчка“ – много често, то буквално е такова. Когато не е – колективните емоции на обитаващите тази област са по-силни от тази на групата. Това разбира се е поправимо, ако има някой в групата, който разбира процесите и може да извика слънце. „Лазерна мисъл“ както го нарича Цезар в първата книга на Раду.

Нямайте съмнение, че ние сами търсим буриите, тъй като разбираме доста добре емоционалната им роля в живота ни и нуждата от тях на физическо равнище. Чрез манифестациите на природата, особено в проявите на нейната мощ, хората усещат източника й на сила и на дадено равнище го разпознават като своя собствен, защото много често това не може да стане по пряк път. Всички ние сме се удивлявали на величието и мощта на природната стихия, защото за много хора това е единствения начин да разпознаят своята лична сила, която се проявява под формата на климата. Подсъзнателно разбира се. Доста често това води до емоционални отпушвания и осъзнавания, които допринасят за психологическото и психическо израстване на индивида.

Вече започвате да разбирате как една страна е отговорна за собствените си суша, земетресения, наводнения, урагани; за своята собствена реколта (или липса на такава), нейната промишленост и културни постижения, и всеки един от тези елементи е свързан с всеки един друг.

Също така абсолютно нелепо е, ако някой не е забелязал как времето се променя в зависимост начина по който колективното съзнание на населението реагира на икономическите и политически събития в дадена страна. Случилото се наскоро трябва да ви посочи връзката между емоционалните настроения и проявленията в климата.

И така.

Ние не просто реагираме на климатичното време. Ние спомагаме за неговото формиране дори докато дишаме, издишвайки въздуха, който се разтваря отново навън. В известен смисъл нашите човешки желания и емоции се сливат с физическия аспект на природата, така че нашите най-големи вътрешни „бурии“ или „засушавания“ са резултат колкото от психологическата ни активност, толкова и от климатичните условия.

Самият мозък е гнездо на електромагнитни взаимоотношения, които учените признават, че все още не разбират напълно. От мозъците ни разцъфват идеи, които са естествени като светкавиците. Когато една светкавица удари земята, тя променя енергетиката и състава й. По същия начин настъпват промени при контакта на нашите мисли (изразени в енергийното ни поле) с атмосферата. Така например, ако не бяха гръмотевичните бурии, всички ние щяхме да полудеем психически. Това е колективно изхвърляне на грубата психична електромагнитна енергия.

Идеята за масовото „жонглиране“ с климата може да бъде потвърдена от съвременните учени и квантовите физици с по-отворено съзнание, които най-накрая започват да осъзнават онова, което мистиците и философите от древността са знаели векове по-рано – че съзнанието оказва влияние върху материята. Евентуално ще се стигне и до следващата стъпка – че самия външен свят е проявление на вътрешния и е изтъкан в самата си градивна единица – от мисъл.

Колективните чувства и настроения (които не са емоция – правете разлика) се проявяват на същия принцип. Те обаче, се проявяват по различни начини с много по-голяма мобилност. Мисловните модели например могат да се манифестират като статични структури в ландшафта, като цветя и дървета, къщи или равни пейзажи (затова и специфични страни имат специфична природа – индивидуалното съзнание и местните деви на Планетарния Дух извличат различни ползи от това сътрудничество).

Чувствата ще се проявят в активната динамика на водата, въздушните течения, сменящите се цветове на небето и т.н. – неща, които наричаме „нормални“ и нямат драматичен ефект върху човешкото съществуване.

Животните, които са пряка инкарнация на Планетарния Дух, знаят, когато предстои буря и хората са се научили да разпознават това косвено чрез тяхното наблюдение. Човешкото тяло обаче, също е подготвено да усеща тези неща, но повечето от нас се отричат от тези си възможности зорлен. Съществуват безбройни взаимовръзки между вътрешното състояние на физическото тяло и климатичните модели. Най-нелепият пример, който повечето от нас познават е, че когато ще вали, започват да ни „въртят“ ставите (който има проблеми с тях). Тялото е подготвено, макар ума да изглежда невеж. Древните разбирания и усещания в тялото за природните модели са валидни и това трябва още веднъж да разкрива много по-голямата валидност на вътрешните усещания, които превъзхождат рационализма и логиката. Много хора се чувстват като част от самата буря, докато тя протича и тези им чувства изразяват буквална истина по вече обяснените причини. Ние сме емоционалните съ-творци на тези проявления, които после наблюдават творбата си. Логиката винаги работи с външните казуални механизми. Интуицията работи с непосредственото преживяване от възможно най-интимен тип, смесена със субективни възгледи и активности, които се движат с много по-голяма скорост от тази на светлината, защото тя се случва на равнище, където линейното време не е валидна и обективна константа и където казуалното случване е твърде бавно на фона на случващото се СЕГА, за да бъде вземано като сериозен филтър.

Процесите на вътрешния свят са твърде динамични, че да може нецентрирания интелект да остане адекватен на случващото се. И тъй като не може да следва достатъчно бързо (по-скоро достатъчно едновременно и холистично), той си съставя фрагментирана картина, щипвайки оттук-оттам от целия динамичен и жив поток. И следва жива трагедия.

А нищо не е по-фрагментирано от разбирането ни за „природните бедствия“ и смъртта.

Letum

Архетипните митове, на които всички ние като колективно съзнание – базираме своето съществуване – са много често вербално отричани от конкретните индивиди противно на това, че вътрешно знаем и разбираме тяхната валидност. Когато хора биват наранени в някое природно бедствие, те бурно ще отричат, че имат общо с индивидуалната и колективна отговорност за случилото се. Вътрешните чувства и конфликти, които ги измъчват и които, в крайна сметка, са довели до конкретната ситуация ще бъдат игнорирани и отричани докрай, а дори самото им признаване би придало смисъл на случилото се, вместо валидността му да бъде отнемана влизайки в incarnational loop.

So...

Ако някой бъде хванат в хватката на някое природно бедствие, могат да бъдат зададени следните въпроси: „Бог ли ме наказва за нещо? Това бедствие израз на Божия гняв ли е?“.

Ученият, от своя страна ще запита: „Възможно ли е с по-добра технология и по-богата предварителна информация да спасим повече животи?“. Той ще се опита да се дисоциира от всякакви емоции и ще види „бедствието“ просто като резултат от безпристрастната природа, която не знае или не се интересува от това какво лежи на пътя й, макар че при всички положения подобни ситуации навяват въпроси за естеството на човешката реалност, връзката ни с нещо по-голямо от нас и т.н. – това е просто естествено. Всеки ще интерпретира тези въпроси спрямо своите собствени вярвания.

Въпросът, който аз бих задал на свой ред е: „Каква е колективната драма/мит, който тази група иска да разбере в този отрязък от време-пространството?“ Защото именно това е важния въпрос, който може да обогати най-много всички ни.

Лично аз, от една страна виждам „бедствията“ и като символични „течове“ в „язовирната стена“ на закостенелия мисловен модел, че природата трябва да бъде „дисциплинирана“ спрямо човешкия тертип и разбирания за урбанистичен комфорт. Водата отново е главен символ в тази драма, защото тя е главното, което се опитваме да опитомим с всякакви тръби и гигантски бетонни корита и именно тя е главното, което ще „избие“. Символът на потопа винаги ми напомня, че усещането за перманентност, което си създаваме е илюзия, тъй като всички съзнания са в константно състояние на промяна. Опитомяването на емоциите (водата) би довело до „бедствие“; емоциите могат да бъдат единствено разбрани и да им бъде намерено правилното място, без какъвто и да е опит за контрол и потискане.

Локалните феномени проявени като земетресения пък, са проявления на масовото несъзнавано в тази област, която идва да отрази факта, че тази група от хора действа в дисонанс с тяхната истинска природа и буквално имат нужда от „разтърсване“ по този повод, което да ги върне към някои основни идеи и нива на съществуване, защото те чувстват на масово ниво, че са се откъснали в посока технологизиране и замърсяване на собствената си среда до степен, в която да се обърне процеса, би означавало цялата зона да бъде изравнена със земята. Това се случва много често в Япония.

Както вече обясних, психологически, ментално и физически ние сме колективни създатели на една буря, потоп или ураган. Можем да използваме тази физическа катастрофа, точно както индивида може да използва дадено предизвикателство като инструмент за промяна, израстване и разбиране. Ако това се случи, съмнявам се, че ще продължаваме да избираме, индивидуално и колективно, да създаваме бедствия, точно както не бихме избрали съзнателно да бъдем болни.

Една тежка болест може да бъде използвана от индивида, за да влезе в интимен контакт с индивидуалните сили, които движат живота и смъртта. Да се създаде криза обикновено означава и да се мобилизират дадени погребани инстинкти и да се призоват неподозираните вътрешни сили на личността, с която той да спре да разчита на външния свят и да създаде реалност, в която той поставя основите на онова, което ще бъде проявено. В контекста на политическото народно недоволство това е още по-ярко видимо.

По подобен начин, една климатична катастрофа може да бъде използвана, съзнателно или несъзнателно от всеки един индивид според неговите лични специфики. Така наречените „бедствия“ всъщност могат да послужат на позитивни цели. За начало, те ни напомнят, че не можем да продължаваме да отричаме връзката, която имаме с Планетарния Дух, създавайки все повече и повече разделение в себе си, точно както не можем да отричаме и собствената си същност, прикривайки я често с камуфлажа на някаква форма на надменен и синтетичен морал (също много ясно проявен, когато има подобни „бедствия“). Такива масови събития с голям отзвук и резонанс също така спомагат за това нещата да се преосмислят и за в бъдеще да претърпят по-добро изпълнение. Това неизменно води със себе си креативност, която се ражда у онези, които искат да преживеят различни перспективи и начини за това как нещата могат да се случват. Подобни сътресения поставят на изпитание системите ни от убеждения свързани с това, което взимаме като даденост в живота. Моделите на съществуването ни със сигурност биват разтърсени в подобни моменти и усещането ни за свързаност с другия (който е преживял същото „бедствие“) биват преразгледани (не задължително в положителна посока, но обикновено – това е случая).

Отново – митовете, които са превърнати в сухи факти от ума, върху които вече изцяло базираме живота си, дотолкова програмират нашето съществуване, че много често отричаме онова, което вътрешно знам. Когато хора са наранени в природно бедствие, например, те често ще се изповядват, че нямат представа защо това се случва на тях. Както казахме по-рано те ще игнорират напълно или ще отрекат вътрешните си чувства, които сами по себе си биха придали на събитието някакъв смисъл в по-широката рамка на живота им. Причините за участие в подобно събитие биха могли да бъдат безкрайно много, разбира се – всички валидни – но във всеки отделен случай, между човекът и природата ще се състои една среща, която има значение – от най-големите глобални ефекти до най-малките, най-лични аспекти на участващите лица.

В съзнанието ни има много разделение, което прави конкретните преживявания на дадени митове твърде сложни за обяснение в локален контекст. По подобен начин ние мислим за дъжда и земетресенията като естествени събития, които са част от динамиката на природата, докато мислите и емоциите ни възприемаме като нещо, което е предизвикано или провокирано от нещо външно, което ги превръща не толкова в естествени събития, а по-скоро в естествен резултат и именно по този начин сме свикнали да ги разглеждаме. Т.е. в известна степен у човешкото същество се наблюдава едно отрицание спрямо иманентната природа на собствения му вътрешен свят. По тази причина за линейното съзнание е много трудно да разбере как може да съществува каквато и да е валидна връзка или интерпретация между емоционалните проявления и физическите такива.

Всичко това допълнително преутвърждава разделението ни от природата. В единия случай – трябва да се страхуваме от нея, в другия – да знаем повече, за да можем да я опитомяваме по-добре оттук нататък. А именно откъснатостта ни от природата ни поставя в невъзможност да разберем нейните манифестации. А откъснатостта е от ума.

Познанието е антихуманно, то има свойството да отчуждава.

– Шекспир

Природните „бедствия“ представляват събития, които са колективно разпознавани като нещо, което е в ущърб на локалното всекидневно съзнание. В същото време те носят изключително важна креативна и обновяваща енергия за планетарния живот (което включва човечеството), ако тя може да бъде разпозната. Обективно – независимо от проявлението – бури, земетресения, наводнения и т.н., са изключително необходими за благосъстоянието на Земята. Целите и на човека, и на природата са изпълнени, макар след това, фактите на човека да го правят сляп за архетипите зад тях. За съжаление архе-митовете продължават да бъдат игнорирани за сметка на фактите.

Стабилността на планетата обаче, се крепи именно на такива промени и амплитуди, точно както здравето на физическото ни човешко тяло се крепи на такива наложителни промени като смъртта и деленето на нашите клетки. Както знаете на всяка секунда се делят около 25 милиона клетки и на всяка минута се обновяват около 100 милиона кръвни клетки. По някаква причина никой не преживява това като драма. Защо, нали и то е смърт? Т.е. можете да разберете полезността на един такъв процес, но когато същата идея се проектира на външен план, това вече е непосилна трагедия. Да не говорим пък, ако загинат „деца“, уау...

[Между другото само аз ли намирам за невероятно арогантно, специфичното и умишлено ритуалистично споменаване от страна на медиите на това колко от загиналите на дадено място са деца? Ами какво като са деца бе да му еба шибаната майка?!? Как това прави трагедията по-голяма? Трябва ли да приемаме това за по-голямо нещастие, да имаме още по-голямо съчувствие? Нали бяха уж по-мъдри и чисти от възрастните! Т.е. това е перфектното време за тях, защото вече са зрели! Ха! Ако трябва да ползвам социално разпознаваем морал под формата на аргументи, не е ли точно този подход ултимативното въплъщение на омаловажаването и принизяването на живота на другите загинали в събитието? Те не са ли хора?! Нима техния живот е бил по-малко жизнен и красив в своето постоянно начало, всеки ден?!? Какъв е този циничен маниакален световен фетиш към децата?! Нека ви кажа какъв. Дължи се на факта, че от определена перспектива самото колективно съзнание на човечеството е все още в детски етап. И когато умре дете, масата разпознава в това директна атака срещу нейния интегритет. Да не говорим за приноса и на ДНК-командите в случая. (Докато пишех тази част заваля, а не беше от няколко дни, което е знак да продължа нататък :Р)]

Твърде очевидно е, че хора трябва да умират, ок? Get fuckin lucid! PLEASE! В това няма нищо цинично и не разбирам защо хората се държат като абсолютно бавноразвиващи се когато стане въпрос за нещо подобно! Иронията е, че агресията в такива моменти стига до такива нива, че тези хора са готови да те пребият с прътове за това, че си позволяваш да мислиш извън колективните убеждения на социума. Т.е. – те не се боят да причиняват смърт когато е по „правилните причини“.

Смърт трябва да има (и тя трябва да бъде приета във всичките й форми, защото няма неестествена смърт от гледна точка на Играта). Не само защото в противен случай планетата ще стигне свръхпопулация за отрицателно време, а и защото много души приключват задачите си в конкретното си земно предизвикателство и смъртта е естествения начин това приключване да бъде изразено на физическо ниво. Няма никакво значение какво е вашето посредствено емоционално отношение към различните видове смърт. Тези хора са готови да умрат и търсят начин по който да го направят. Ако трябва да вкараме малко хумор в ситуацията, физическата смърт е нещо като акт по запазване на репутацията на един едновременно инкарниращ се Висш Аз за разлика от извънземните, които в нашите очи живеят вечно :)

Тези, които избират смърт подобна на спряганата в локалния контекст отпреди няколко дни, искат да загинат в рамките на някаква драма, по средата на техните ежедневни задължения и обикновено са изпълнени с един особен вид вътрешен покой, който е на границата на тържествуващата екзалтация, защото точно в този момент придобиват по-висшата визия, разкриваща силата на живота в точката на самата „смърт“. Ето защо много хора, които са били на ръба на смъртта споделят, че няма страх – със сигурност сте чували сте за това, нали? Защото в последния момент, те се идентифицират с безкрайната жизненост на онова по-голямо нещо от което те са част и което няма как да умре.

Идентифицирането с това по-голямо нещо в последния момент, носи понякога (но не винаги) допълнително ускорение в развитието на даден индивид (респективно Висш Аз). Ето защо в повечето случаи е изключително важно как дадена инкарнация ще умре и това е причината поради която начина по който ще умрете (но не винаги и неговия тайминг), бива избран още преди самата ви инкарнация. Защото в момента на смъртта имате потенциала да направите скок, който може да се равнява на много повече от това, което сте осъзнали през целия си съзнателен земен път. Ето защо в такива моменти „времето спира“, ето защо някои виждат живота си на лента и т.н. – това е равносметка и осъзнаване на огромно количество информация за секунди – нещо, което не може да бъде постигнато в нормалния режим на съзнанието. Наречете го бъг в Играта, от който Висшите Аз се възползват максимално. Точката, в която човешкото съзнание не е определено от времето и ума (което в същността си е едно и също казано по 2 различни начина). Тази секунда, в която всичко може да бъде променено. Absolutely marvelous! Колко тъжно, че милиони пропускат този шанс, просто защото смъртта е възприемана като нещо толкова негативно – нещо от което да се боим през целия си живот – дефиницията за ултимативно зло.

Излишно е да казвам, че на този фон всички Висши Аз, които имат много по-освободено и непривързано отношение към това, което се случва тук долу, ще искат да преживеят възможно най-широка гама от различни видове смърт! Например една много напреднала инкарнация може да избере невероятно нелепа смърт за себе си, просто заради космическата шега, която този факт би представлявал на ниво Висш Аз и възмущението на околните от това, че една такава просветлена личност може да умре по такъв комичен начин! Много от вас могат да смятат това за крайно несериозно и цинично, но гарантирам – това не променя нещата. Има „случайна“ смърт, нелепа смърт, смърт при трагедия, осъзната смърт (самоубийство, което ако е наистина осъзнато и не е плод на търсене на сигурност, е нещо много достойно и красиво – думи за които предполагам подлежа на съд от фанатизираното ориентирано към „свещеността на тялото и живота“ общество) и т.н. Различните вариации предлагат различни неща.

Има го и избора с масовата смърт за който говорим тук. Тя най-често е с природен характер (освен ако не говорим за война или „терористичен“ акт) и има специфична функция. Груповата смърт предполага колективното навлизане (обикновено на много близки помежду си души, които не винаги задължително са такива по време на земния си път) в друго ниво на съществуване по „едно и също време“. Тези хора са предварително наясно на подпрагово ниво за възможностите, които една такава смърт предлага дълго преди „бедствието“ да се случи във физическата реалност и ако решат могат да отложат тайминга на това конкретно взаимодействие (но не и начина по който са избрали да умрат anyway).

Дефиницията, която съм си изработил за „клише“ е: „истина, която е разпозната от колективното несъзнавано, но не е задължително интегрирана на персонално ниво“. Ето защо някои клишета (които наистина съдържат истина в себе си, а не са дебилни превземки – защото има и много такива) предизвикват мъдро кимане и съгласие във всекидневен разговор, но когато трябва да бъдат спрегнати в реална ситуация, системата от убеждения на същите тези кимащи с глава хора – дава внезапна спирачка и те започват да се дразнят и агресират. Едно такова клише е: „Смъртта не е края“ и масови „бедствия“, като случилото се, показват колко инфантилно е все още човечеството с неговите скопени реакции.

Всеки знае, че смъртта е трансформация на съзнанието (а ако не всеки го знае – то поне всеки го чувства вътрешно). Природата, с нейните променящи се сезони, постоянно ни напомня това. В тази светлина и с това разбиране, естествените природни бедствия (наясно съм, че има и изкуствени) не вземат жертви – природата и човекът просто изиграват заедно необходимата роля в по-широката рамка на колективната драма. Ако нужното качество на живота (което трябва да бъде духовно и биологично задоволително) не бъдат постигнати – настъпват съгласувани корекции. Един политически проблем може да бъде внезапно разрешен от природно бедствие, ако чисто политическото решение е обречено на провал (примерно – не говоря за България в момента). Това са процеси контролирани от колективното несъзнавано. Това винаги е свързано с въздигането на креативната енергия на засегнатите хора.

Както е споменавано и преди, всеки човек, който открива своя сетен час в бурята или друго събитие от „трагичен“ характер – има свои лични причини, за да избере тези обстоятелства. Създаването на тези условия обикновено включват в себе си събития, с които индивида може да се идентифицира в един по-широк смисъл на архетипно ниво. Събития, в които много често той може да обнови и преоткрие своето усещане за смисъл, в което – за страничен наблюдател – обикновено няма никакъв смисъл. Не е интелигентно избора на този човек да бъде отричан и етикиран като „трагедия“ само защото ние го преживяваме по този начин – това е колективно Его (да не говорим за голямата доза лицемерие, която върви ръка за ръка в изиграването на подобни трагедии на обществено равнище). Арогантно е да се иззема валидността от един такъв избор, насаждайки все повече страх и разделение (което пък подсилва манталитета на жертва у всички останали, което пък означава още подобни манифестации).

Някои хора пък смятат, че заслужават да бъдат наказани и по този начин подсъзнателно се вписват в обстоятелства с онова, което наричаме „фатален край“. Те преживяват събитие след събитие, в което преживяват възмездие. Такива хора подсъзнателно ще търсят области в страната, в която природните бедствия са често явление, или тяхното поведение може да бъде такова, че да генерира у останалите реакции от експлозивна натура. Доста често, обаче, хората използват бедствия за собствените си цели – като външна сила, която да внесе в живота им ясен фокус. Някои от тях могат да флиртуват с идеята за смъртта и да изберат драматична среща с природата във финалния си акт. Други променят мнението си в последния момент. Лицата, които надживяват такива бедствия – оцелелите – често използват такива гранични със смъртта обстоятелства, за да бъдат част от нещо, което изглежда много по-живо от старото еднообразие, което представлява битието им. Те търсят вълнение, независимо от последиците. В своите очи те имат нужда да станат част от историята. За първи път личния им живот, е обществено идентифициран с по-голям източник – и от него произтичат много нови сили и жизненост. Социалните бариери са отпаднали, настоящето икономическо пласиране е забравено. Обхватът на новите лични емоции е грандиозен. Храната е по-вкусна, въздухът е по-свеж от всякога, всеки миг е радост. Най-старият от всички митове – този за прераждането докато си все още жив. Ще откриете, че 1-ва чакра има способността да рестартира цялата система на съзнанието. Хората минали през това често казват, че живота им е променен завинаги. Може да звучи нелепо, но именно такива разчупени ситуации търси една душа решила да участва в подобно събитие, макар на съзнателно ниво това почти винаги да се приема като „трагедия“. Обикновено минават много години, за да може някой да погледне нещата в перспектива, ако изобщо това се случи (макар да съм сигурен, че се случва съзнателно и при много индивиди).

Нашите концепции за смъртта и природата, обаче, карат хората да гледат на стихиите като на врагове. Това създава порочен кръг, защото програмираме начина по който преживяваме тези „бедствия“, и за в бъдеще. Защото, когато се случат отново впоследствие (а човече... те ще продължават да се случват и още как...), това само ще потвърди онова, което вече вярваме поради грижливо подготвения предварително филтър. Някой има интерес това да продължава, а медията и институциите отразяват този интерес, обявявайки абсурдни събития като „ден на траур“ и тем подобни безумия от които на всеки нормален човек трябва да му се повдига. С цялото си „смирение“ искам да попитам, защо нямаме „ден на траур“ когато загинат миньори някъде в Африка, или защо нямаме „ден на траур“ когато има наводнения и масова смърт в друга част на света? Например в Азия! Нали имахме общи корени, нали бяха и те българи? :)) Дали състраданието е качество на съзнанието, което бива активирано само при някоя локална драма или е по-скоро общочовешка черта? От общата ни природа ли зависи то или от флага? Защото осъзнавате, че второто е изкуствена конструкция, макар хилядите години история да й придават плътност, нали? Всъщност факта, че сме по-склонни да се разстройваме от подобни събития случващи се в рамките единствено на нашата държава, потвърждава тезата ми за локалната драма. Ние сме съпричастни не защото имаме велико състрадание към човешкото нещастие, а защото на някакво ниво чувстваме, че имаме нещо общо с това на персонално ниво. Ние сме заинтересовани, защото става дума за нас самите. Което е чисто Его, you know? Ето пример за това как нещо, което на пръв поглед изглежда като огромна човешка добродетел може да има невероятно мижав и дребен корен, който да бъде тълкуван коренно погрешно поради невежество.

Вчера говорих с човек от Варна, който не е засегнат от потопа, но е доброволец в събитията, който каза, че просто знае, че трябва да бъде там и да прави това, което прави, иначе няма да има мира и да стои спокойно. Каза още, че съвестта му го кара да е там и се чувства повече човек, когато помага. Exactly! Хората от района ще бъдат неудържимо привлечени от собствения си модел и ще отидат да го отработят на всяка цена, защото той вече се е проявил като част от колективната отговорност и продължаващото безразличие към него не е приемливо дори за ленивия ум. Това ще бъде обяснено тривиално именно с моралните клишенца, които се говорят по телевизията за взаимопомощ and shit. За това как сме хора и трябва да си помагаме и т.н. Всички красиви версии на Светлата полярност по въпроса. В същото време много доброволци от Аспарухово в момента се изтеглят, защото заразите вече плъзват. Отново много добра илюстрация. Интересно, ако имаше наистина безусловна любов и състрадание, дали някакви зарази щяха да бъдат фактор в решението на великия доброволец? Хората, които си стоят вкъщи поне нямат илюзии за себе си, ок? Fuckin honest. Ми приеми се като този, който си бе, на кой се правиш? Онези, които се изтеглят вече трябва да си дават сметка за собствения си фалш по сложния начин.

Вижте, аз искам да стигна до същността на нещата, искам да ги разбирам докато ги преживявам, не искам да се самозалъгвам с красиво опакован bullshit и този сайт е хронология на това задълбочаване и постепенно вникване във вътрешната ми реалност (без значение колко обективна валидност има това). Знам, че това ще бъде грубо и разстройващо за много хора. Аз не коментирам какво е правилно и грешно поведение в случая, нека няма агресия. Идеята на тези размисли не е да хвърля злобни и поучителни обвинения, сянка на осъждане и сочене с пръст в стил: „Ха-ха тея retard-и сами си направиха наводнението, заслужиха си го, ся ше го ядат голям“ или пък други изпълнения и изказвания в стил „карма“ на Светлата полярност. Идеята е да започнем да разбираме по-добре тези процеси, защото това неминуемо ще доведе до по-дълбоко разбиране на самите нас. Така ветровете на гнева (умишлено подбрани думи) ще се превърнат в попътен вятър, а ние ще осъзнаем, че ако има изобщо някакъв гняв към нещо, то той метафорично се състои в това, че ние самите не можем да интегрираме собственото си същество и да преживеем пълния блясък на онова, което стои зад ума.

Така че ако чувствате, че трябва да помогнете – помагайте. Ако решите да го правите, обаче, разбирайте в дълбочина процеса, недейте просто да подавате одеяла и да дарявате дрехи със съчувстващ поглед, смятайки че изкупвате нещо и спасявате шибани животи. Нормално е хората от Варна най-много да помагат за възстановяването на щетите. Те се чувстват много близки до случилото се, защото са близки до същата емоционална група, макар да не са били в ядрото й – колективното несъзнавано в онзи район се справя с колективни проблеми и не е нужно да сте го издухал пряко, за да се чувствате съпричастни към проблемите на собственото ви Его. Това важи за всички части на страната, които се чувстват съпричастни. Проблемът обаче настъпва когато хората започнат да се самозалъгват, че всичко това е движено от някакъв общочовешки и дълбоко чувстващ и пулсиращ дух на състраданието или именно от желание да помогнат и да бъдат „по-добри хора“ (отново Его-причина – сякаш става дума за трупане на точки, които впоследствие св. Петър ще отчита – т.е. отново става дума за това Азът да се чувства по-добре със себе си, а не да се помогне на други живо същество).

Нека в този процес, няма и осъждане към всички, които са безразлични към случващото се, защото обикновено те биват заклеймени от великия морал на активистите. Това е лицемерно и арогантно. Позволявайте на всеки да изживее собствената си история без значение от възгледите му. В случая, предполагам не всички от Аспарухово и Добрич, въпреки че вече са минали през такова бедствие, ще бъдат съпричастни към подобни бедствия по света в бъдеще, нали така? Затова приберете лицемерието и великата си поучителна философия в задния си джоб още сега.

Светът не е длъжен да преживява с вас вашите емоции и този факт не прави този свят „зъл“. Никой не е задължен да бъде съпричастен към нищо, освен ако не чувства вътрешен подтик към това. Противното налагане на това би било насилие. Нищо, което правите или не правите не ви прави по-малко хора. Спрете да слагате глупави етикети на другите, които не са част от вашата драма и най-вече – спрете да се опиянявате именно от тези действия на медиите. Това създава дефиниции, а оттам започват и проблемите свързани с преживяванията като дефиниции, а не като това, което са. Именно такива неща ни вкарват в проблеми in the first place, разберете го. Митовете се превръщат във факти и преживяването става механично, еднообразно, sequential-ско.

Вчера една позната ми пусна едно забавно мнение от форум, което впоследствие разбрах, че е писано от друг стар познат (cheers mate!), което предполагам също ще предизвика агресия, но това винаги е първото отношение към истината, нали така? Още от Тъмните векове. Което отново не пречи да повтаряме модела като папагали без всякаква поука.

„Поздравявам целокупния български народ по случай днешния Национален Траур, 23.06.2014 г., както винаги се прави в такива случаи – с песен.

Искам и да поздравя:

– журналистите – по случай великолепната работа по поредното грандиозно преекспониране на всекидневен инцидент в посока континентален катаклизъм. Поздрави по случай сочното раздвижване, изглеждате много по-бодри когато си оправдавате заплатите и депресиите ви почти не личат. Поздрави по случай възстановените отношения с местната политическа класа.

– отчетата – по случай раздвижването в гноясалия застой на дейността им – най-накрая някой да ви потърси за нещо и да ви откъсне от баналното занимание малоумни младежи да събират помощи за църквата. Дано най-масонския манастир в България да се наклони още повече натам, където му е мястото.

– варненци – по случай новия повод за правене на курбани и ядене и пиене докато не ви се пръснат панкреасите. И по повод това, че за малко ще можете да се скриете от себе си и личните си проблеми зад кратковременната фасада на „обществената ангажираност“.

– общините – по случай възможността да изперете от калта едни пари.

– политиците – по случай брилянтното театро и успешното източване на държавата през фалиралите банки, докато раята се въргаля в калта. Великолепен тайминг, професионално изпълнение.

– близките и роднините на пострадалите – по случай възможността да излезе наяве истинското ви отношение към роднините ви и по случай подходящата сцена, на която да го замаскирате още веднъж с престорена загриженост.

– пострадалите – в кал живяхте до сега, а от този момент нататък ще продължите в кал да живеете... този път искрено и без да се криете и отричате. Поздравления за тази възможност да не се криете повече от останалите. Поздравления и за това, че най-накрая се отървахте от недоразуменията (които наричахте свои домове).

– мародерите и чакалите – евала, братлета... юруш! Покажете на народа най-доброто! Гледайте само да не се заразите с нещо. Вие не сте това, което заслужавате – вие сте това което си вземете.

Пожелавам на целокупния български народ много повече разруха. Твърде много застрояване има, а твърде малко домове – и двете трябва да паднат, тухла върху тухла да не остане – само бездомният човек няма къде да се скрие.

Пожелавам на България много болка... много отчаяние, лишения и загуби – само човекът, който няма какво да губи, може да бъде свободен...

Пожелавам на населението разпад на социалната структура... безпричинна агресия, престъпления, издевателства, безчинства... пожелавам на хората да се хванат за гърлата и да се затриват по улиците и храсталаците – защото само човек, който няма къде да се скрие и няма какво да губи, може да има свободата да бъде самия себе си с другите...“

Това е друга гледна точка, която, както виждате има голяма валидност, макар че ще активира много доблестни джентълмени (мъже и жени) да въстанат срещу нейния цинизъм (който лично за мен е на място).

Аз пък бях провокиран да напиша тези си разсъждения за Планетарния Дух и човечеството под формата на статия. Както виждате случващото се винаги дава някакви отражения като кръгове в езеро от хвърлен камък. Изглеждат различно от различен ъгъл, но са вписани в общата колективна емоционална драма на страната, защото малко или много – всички сме част от нея по различен начин.

Забавно е, че агресивната реакция към подобен текст щеше да е много по-тиха ако бе теоретизирано, че събитията са от изкуствен произход, защото това би се вписало в социално приемливия модел на жертвата – соченето с пръст. Предполагам вече има изказвания, че това е плод на изкуствена намеса със съоръжение тип HAARP (който уж беше официално закрит, защото взе да привлича твърде много внимание). May be so... But guess what? Дори това да е бил инструмента, конкретния ареал от колективното несъзнавано отново е привлякло тези събития точно към себе си по някакви причини. Така че инструмента в случая е без значение. Важното е да се разбере драмата на модела под него, защото това е по-големия урок. Конспиративният ум не може да направи това, защото това е ум на фактите.

Например можем да си говорим за прогнозата на Емил Чолаков в обедната емисия на времето, в която едва ли не той предсказа потопа (сякаш някой му е казал какво да каже – ето транскрипция – или пък за момент се е свързал с колективното несъзнавано). Между другото вчера се бъзикахме с Alien, че Емил Чолаков си поръча от нас последната ни книга, на която, както и да го гледаме – си има дъжд и гръмотевици :))) По всяка вероятност е съвпадение на имена, но отново е забавно съвпадение между 3 фактора.

Можем да правим и подобни паралели между течащия в момента световен ритуал и случилото се у нас...

… както и факта, че всичко става на 19 (1-9 – 911 и разбира се имаме 11 жертви) и т.н., и т.н... Това вече е посредствено на фона на другото за което говорих в началото. Не забравяйте, че в едно събитие винаги има множество пластове и съзнанието ще види онова, което иска да види. Това е ок, защото всеки трябва да изживее онова от което има нужда. Но нито едно от тях не е абсолютно, ако лежи на равнището на фактите (били те и окултни).

Ако искате да бъдете пропагандатор – бъдете. Ако искате да бъдете hater – бъдете. Не пречете на другите, да бъдат онова, което те са, обаче.

Заключение

Сигурен съм, че основната реакция след един такъв текст ще е: „Аре марш с тея глупости!“ Нормално е, времето за разбирането от подобен калибър все още не е настъпило.

Тази статия обаче няма за главна цел да коментира събитията, нито да успокоява наранените души на някого, защото всичко това е маловажно на фона на цялостното приключение, което сме избрали да имаме тук. Наложително е да разбираме по-добре отношението си с Планетарния Дух, за да разбираме по-добре и себе си. Противно на вярванията „майката“ Земя също преживява противоположностите по свой собствен начин и не е съвършено и завършено божество, както модерната езотерика ни кара да вярваме. Земята също напредва постепенно осъзнавайки дадени дуални концепции, но по доста по-различен начин. Ние спомагаме за този процес чрез взаимните отражения, които се случват между Висшите ни Аз. Това е красив процес изпълнен с цялата безусловна любов на света, макар често това да бъде тълкувано по други начини.

Идеята е, че когато центрирате себе си, вие ще знаете какво е уместно и как, в известен смисъл, да се вписвате в идеята за климатичните модели. Това не означава, че ще спрете да имате предпочитания или че няма да искате да вали дъжд или сняг. Но когато тихо центрирате себе си, тогава вие ще се превърнете в самото „око на бурята“ и всичко ще се завихря около вас в подходящ за вашата идентичност маниер. Това също е възможност за всички нас да се научим как да балансираме емоционално себе си и да видим отражението на това (ако е успешно) в балансирането на самото време. Разберете, че това не е налагане на вашата воля и контрол над самата природа – това е отражение. Твърде опростенческо би било да кажем, че всичко случващо се в природата е дело на човешката колективна енергия, но казвам, че това определено има голяма роля.

Въпреки това, предвид, че реалността е консенсусна, винаги ще има групи от индивиди, които просто не биха приели нещата по друг начин освен, ако всичко не бъде пометено от някое бедствие (буквално и метафорично), защото това е единствения начин по който те вярват, че трябва да протича случването на дадени неща. А да се противят на това, внасяйки нещо, което обективно погледнато е по-хармонично отношение и разбиране към проблематиката – би означавало да се борят срещу собствената си природа, което е неприемливо на подсъзнателно ниво (макар на съзнателно винаги да изглежда другояче). Трябва да уважим това, защото и това е Път.

Разбирайте своя собствен мит и не се увличайте по този на другите, ако смятате, че той не е вашия. В това няма нищо цинично.

Keep it real, not factual.

Free Joomla Extensions