През 1980 г. един езотеричен изследовател се натъква на малка книга в антикварна книжарница. Книгата е издадена от холандско издателство и очевидно е с много малък тираж, макар и написана на английски. Тъй като през годините не може да намери никаква допълнителна информация относно автора и съдържанието ѝ, в крайна сметка той решава да я сподели в интернет. Самата творба е написана в голямата си част под форма на пътепис и описва редица необичайни феномени свързани с начина на живот на факири, дервиши и всякакви други хора претендиращи, че владеят духовна сила.

Авторът на книгата започва да пътува усилено в Азия и Африка още в началото на 60-те години в търсене на духовни техники, които да му позволят да придобие по-голямо познание за природата на човека. Особено важен момент е факта, че той е не просто свидетел на случващото се, а често има пряко участие в процеса. Така написаното е пряк резултат от необичайните му изживявания докато живее заедно с обявените извън закона дервиши на територията на Афганистан, Индия и Пакистан. Уникалните последователности от различни събития го карат да осъзнае, че само подобен тип изживявания могат да разбият традиционния мисловен шаблон. В книгата подробно биват описани различни странни практики и окултни изживявания от неортодоксалния свят на странстващите дервиши. Особен акцент е отделен на изключително важната роля на астралните проекции, изживяванията извън тялото и техният контрол. Следват избрани откъси от книгата...

Поглеждайки назад във времето в периода когато започнах да изучавам висшето познание си спомням, че отношението ми бе като на „пурист“, който твърди, че магията и екстрасензорните преживявания нямат нищо общо с него. Считах всеки мистик, който има необичайни преживявания за ненадежден. Не можех да схвана, че всички авторитети свързани с езотериката, с които контактувах, бяха заседнали на ниво, което мога да опиша като интуитивно-интелектуална автохипноза. За мен нямаше никаква връзка между висшето познание, магията и екстрасензорните преживявания. Не можех да осъзная, че необикновените феномени са индикация, че вътрешните заложби се развиват, а без тях истинското познание е недостижимо.

Учителят ми в Европа, чийто мистицизъм се коренеше в нео-платонизма и германските традиции, претендираше че има изживявания, които надхвърляха обикновеното мислене. Но когато открих че той напълно бе потиснал емоциите и инстинктите си, неискайки да ги трансформира в целостта на своето същество, започнах да търся методи, които включваха интеграцията и трансформацията на емоциите и инстинктите.

Интересът ми към посещенията на гробници се зароди в Индия и по-точно в един стар мавзолей, който се бе превърнал в обител на един факир. („Факир“ е арабска дума която означава човек, който е избрал аскетичен начин на живот с минимални материални придобивки и светски желания.) Срещнах го скитайки се около един некропол. Стоейки близо до входа на куполовидния мавзолей той се усмихна по един забавен начин и ме попита на английски дали искам да видя неговото място. Вътре имаше две гробници. Наелектризираната атмосфера ме порази почти веднага. Той ме попита дали искам чай и без да дочака отговора започна да пали малка керосинова печка стояща в ъгъла. Гробът на главния светец стоеше близо до входа. Другият гроб си беше купчина пръст оградена от глинени тухли. Когато факирът забеляза че усещам вибрациите, посочи към големия гроб и каза: „Той е много могъщ.“ След това постави чайник на печката, пристъпи напред и повдигна някакъв плат, който покриваше гроба. След това ме посъветва да опра челото си към повърхността. Когато го направих веднага усетих висока концентрация на енергия в главата си. За известно време останах в тази позиция наслаждавайки се на енергията.

Чаят бе готов. Освен печката, няколко чаши, килимче и одеяло, той не притежаваше нищо друго. Усещайки че гледам към малкото негови принадлежности той обясни:

„Всичко, което получа през деня го давам преди да е настъпила вечерта.“

Двамата се усмихнахме в израз на взаимно разбиране. След това посетих факира отново. Станахме приятели. Той ме информира, че мавзолеят е бил построен, за да приюти останките на един принц. Светецът, както и други хора, били погребани вътре по-късно през различни времеви периоди. Гробницата не бе особено популярно място за поклонение. До времето на предшественика на факира мястото гъмжало от змии и скорпиони. Само малцина (основно дервиши) посещавали мавзолея заради фината му атмосфера. Когато факирът се нанесъл, хората започнали да се стичат към него. Но тъй като той не „произвеждал чудеса“, а и гробът не се славел с някакви изцелителни качества, хората спрели да идват.

Само след няколко седмици установих, че факирът консумира много малко храна – няколко чашки чай и няколко лъжици ориз, зеленчуци или месо на ден. Питайки го относно хранителните му навици той ми заяви директно:

„Ако ям много се чувствам изтощен.“

Придобих навика всеки път когато посещавах факира да повдигам плата, който покриваше гроба и да го докосвам с челото си. След това се концентрирах за известно време върху силния прилив на енергия, която изглежда се излъчваше от него. Преди това бях пробвал няколко метода за концентрация, но рядко постигах толкова мощен ефект. С гроба беше различно. Веднага след като го докоснех усещах фините вибрации и можех да ги акумулирам с такава плътност, че всеки мисловен процес, който пречеше бе неутрализиран без никакво усилие.

Един ден факирът ме покани да прекарам нощта в мавзолея. Той не каза нищо конкретно, но загатна, че може би някакви „сили“ ще ми се разкрият. Самата покана бе в резултат на съновидение, което той имал и в което му се явил светеца, давайки му съвет да ме покани. Сочейки към гроба той каза:

„Той те харесва.“

За всяко едно действие или решение той се консултираше с мъртвия светец или пък слушаше някакъв вътрешен глас. Разказа ми, че е виждал светеца много пъти при различни видения, сънища или пък при астрални проекции. Някои нощи на мястото се струпвал цял събор от светци идващи от друго измерение. Когато идвали те или стояли безмълвно или комуникирали с него без думи.

Тази конкретна вечер донесох цветя и тамян и ги поставих в горната част на гроба. Не бях ял много през деня, защото както факира ми бе казал: „най-добрата подготовка за духовно упражнение е да се яде малко, да се говори малко и да се спи малко“. Факирът започна да чете пасажи от Корана на висок глас. След това произнесе фрази и от друга книга. И двамата стояхме с кръстосани крака обърнати с лице към главния гроб. От самото начало на рецитирането на фразите аз повтарях непрестанно дълга сентенция на арабски, която той ми бе продиктувал предния ден. Неговата инструкция бе следната:

„Рецитирай сентенцията и стой буден колкото дълго можеш. Бори се със съня, но когато се почувстваш прекалено уморен може да заспиш. Не излизай извън мавзолея при никакви обстоятелства.“

Изминаха часове, но нищо не се случваше. Факирът замлъкна и покри главата си с бял плат. Не знаех дали е заспал или е буден. Повече не бях в състояние да седя изправен и се излегнах на пода, продължавайки да рецитирам. Трябва да съм заспал за известно време, защото по-късно се събудих, изправих се плавно и се насочих към вратата с намерението да посетя нужника. Опитах се да отворя вратата, но не можах. Докато оглеждах ключалката внезапно си спомних, че факирът изрично ми бе казал да не напускам мавзолея. Докато се опитвах да отворя вратата за моя голяма изненада установих, че ръката ми минава през дървото. Погледнах през рамото си и видях спящото си тяло да лежи на килима. Видях също и факира, който бе покрит с памучен плат. След това отново погледнах към вратата. Имаше няколко мига на колебание и нерешителност и без да го искам се върнах обратно към спящото тяло, като влязох в него. Имаше лек шок, някакъв вид съпротивление, а в следващия момент вече бях изправен и се заоглеждах наоколо. Факирът изглежда спеше. Аз бях преживял излизане от тялото. Усетих че да бъдеш извън тялото си е по-различно от сънуването, защото то е свързано с будното състояние.

На следващата сутрин, отваряйки очи, видях че факирът го няма. Той се върна с чаша мляко в ръка за чая. Коментирайки събитията от изминалата нощ, той каза:

„Когато рецитираш фразата, която ти дадох, все едно запалваш пламък. Превръщайки се в светлина, ти привличаш вниманието на светеца на гробницата и тогава той идва и гледа към сърцето ти. Той може да прави различни неща в зависимост от духовното състояние на този който прави „зикр“. („Зикр“ от арабски означава „рецитиране“ и „запомняне“. Провеждането на „зикр“ е духовно упражнение, което се състои от постоянното повтаряне на някаква молитва.) Той те изведе извън тялото ти, за да ти помогне и да ти покаже нещо. Може би трябва да се научиш да се разхождаш в другия свят, точно както го правиш и в този. Пътуването в другия свят е подобно на експедиция. Ако усещаш някаква трудност това означава, че сърцето не е чисто.

Човек трябва да придобие способността да остане осъзнат докато сънува или напуска физическото тяло. Но първо сърцето трябва да е чисто. Заради смъртта сърцето на човека е изпълнено със страх. Поради страха човек забулва сърцето си. Докато е останала дори и частица страх сърцето знае, че не е достигнато съвършенството. Някои хора се страхуват от окултните феномени защото са командвани от страх, но те не трябва да ги избягват. Окултните феномени са знаци, че скритите ти заложби се развиват и че се свързваш с други светове и сили. Но не трябва да ги търсиш. Не ги прави обект на твоето търсене. Всичко се случва едновременно. Това което има значение е, че сърцето става чисто. Правенето на „зикр“ помага да се пречистиш. „Зикр“ пречиства сърцето. Методът работи много бавно и се изисква голямо търпение.“

Когато го попитах за метод за постигане на астрална проекция, той ми продиктува в продължение на месец няколко фрази на арабски, които аз трябваше да рецитирам в добре структуриран ред. Встъпителните фрази бяха дълги, докато останалите се състояха от малки думи на срички. Фразите бяха или заимствани от Корана, или пък му бяха казани от старейшини дервиши, а някои от тях дори бяха получени по време на сън. Някои встъпителни фрази трябваше да повтарям по 11 пъти. В края на молитвата трябваше да рецитирам кратка сентенция почти безкрайно – докато не заспя. Специфично положение на тялото или техника на дишане не се изискваше. Ако се събудех по средата на нощта трябваше да продължа с рецитирането и ако бе възможно да продължа да рецитирам дори по време на сън. Първите резултати от тези безкрайни рецитирания бяха някакви проблясъци от моята младост, както и бодърстване по цяла нощ до степен на изтощение. Постепенно честотата на съновиденията се увеличи, което ме накара да разбера, че аз дефакто сънувах непрестанно дори когато бях буден. Случи се така, че по време на сън осъзнах, че сънувам и станах зрител на собствения си сън като започнах да го анализирам. В някои случаи съзнанието ми ставаше толкова ясно, че сънят приключваше, като се събуждах физически, но в повечето случаи детайлите от съня замъгляваха съзнанието ми и ме държаха като омагьосан – точно както се случва в повечето обикновени съновидения. Заключих, че точно това се случва и по време на смъртта и след това. Или оставаме осъзнати по време на процеса или се оказваме безпомощни в лапите на различни сънища и мисъл-форми.

Никаква част от съдържанието на сънищата не представляваха интерес за факира докато му предавах резултатите от нощните ми упражнения. Той не отговаряше на никой от въпросите ми ако не бе вдъхновен от погребания светец. Веднъж той ми каза:

„Добре е да имаш сънища; докато сънуваш винаги имаш шанс да научиш нещо за ума.“

В края на първото ми отсядане при него той ми даде „зикр“, за да спра ума си да блуждае когато съм сред тълпа от хора или пък имам негативни мисли. Заедно с него ми даде и метална купа, която стоеше на гроба. От нея трябваше да пия вода всяка сутрин и вечер след като рецитирам специфична формула. С нея се премахваха всички болести и трудности.

Но за да се освободи човек от объркването на собствените си мисловни конструкции се изисква повече от заявление това да бъде направено.

Когато за първи път срещнах скитащ се дервиш през 1963 г. в Абаргу, централен Иран, бях възпрепятстван да контактувам с него чрез възприятията си. Старият дервиш седеше близо до входа на крайпътен хан облечен в парцаливи дрехи и мърмореше някакви молитви. Единствените му принадлежности бяха някакъв вид церемониална брадва, две книги и купа, която стоеше пред него. Гледайки към него възприятията ми призоваваха мисли свързани с фолклор и суеверия. Това от което се нуждаех бяха изключителни обстоятелства, които да пречупят обичайните ми мисловни шаблони и да ме изхвърлят от обусловеното ми състояние. Концепциите ми се промениха едва когато ми се случи първото неочаквано изживяване свързано с „невидимото“. То се случи в малко селце в южна Индия, а второто такова в двореца Топкапъ и църквата Света София в Истанбул.

Пътувах в южна Индия като посещавах много градове с храмове, ашрами и различни свети места. В Тируванамалай чух за някакъв „луд човек“, който обитаваше малко селце на 30 км. Човекът беше заклет пушач и бе престанал да говори преди много години, но бе боготворен и почитан от местното население. Въпреки факта, че никога не се къпеше, като същевременно се хранеше по доста необичаен начин, периодично поглъщайки големи количества храна последвани от дълги пости, физическото му състояние бе отлично. Бях силно неудовлетворен от йерархичните религиозни организации. От чисто любопитство реших да го посетя и стана свидетел на подобна рядка форма на „религиозна активност“.

Трябваше да взема автобус, който ме отведе до един кръстопът и след това да вървя пеш 4 км. покрай реката. Беше сезона на мусоните и пътят бе наводнен на няколко места. Когато стигнах селцето веднага бях наобиколен от няколко човека. Един младеж, който се представи за местния учител ми предложи помощта си. Две момчета носещи венци с цветя се опитаха да ги сложат в ръцете ми викайки: „Една рупия сахиб, една рупия.“ Учителят ме поведе към сламен навес, където видях да седи един старец. Почувствах се много изморен от вървенето във влажната жега. Местните хора, които следяха всяко мое движение ме отегчаваха доста, но когато се приближих до стареца те останаха зад мен. Всички погледи бяха насочени към мен. Взех банкнота от една рупия от джоба си. Подадох я на едно от момчетата, получих венец с цветя и пристъпих към навеса с намерението да го дам на стареца и да напусна мястото колкото се може по-бързо.

Този „бабà“ не стоеше в някаква определена поза, а целият шум и вълнение на тълпата не го засягаше по никакъв начин. („Бабà“ – от персийски означава „баща“. В случая това е титла, която се дава на свят човек.) Пръстите на ръцете му бяха обсипани с пръстени. Лошото ми настроение се изпари когато поставих цветята над главата му и се наведох пред него, за да наглася венеца. Тогава усетих силен свеж парфюм напълно различен от всяка друга натурална или изкуствена миризма, която бях помирисвал. Очаквах лоша миризма, тъй като гледах към огромната купчина от подаръци складирани в малката непроветрива задна стаичка на навеса. Поклонниците му бяха дали цветя, плодове, цигари и пари, които той приемаше равнодушно. В това горещо и влажно време тези подаръци би трябвало да смърдят на разложено. Той не промени позицията си. Просто си седеше и нищо повече. Учителят ми каза, че той рядко напуска своята обител.

Човекът изглежда нямаше никакви планове да прави каквото и да е и бе спрял да гради проекти и да се занимава с мисловни игри свързани с него и околните. Ако имаше някакви следи от памет останали в него, те изглежда бяха откъснати от емоцията. Когато му бе представена друга поклонничка, той пушеше цигара. Тя му подаде банан, който той мълчаливо отказа. Тя го остави пред него. Все още силно озадачен от странния парфюм аз пристъпих няколко крачки назад към тълпата селяни, която се намираше на средата на пътя. През цялото време старецът не поглеждаше към мен. Започнах да го наблюдавам по-обстойно и забелязах леко блещукане в очите му. В следващия момент усетих нещо подобно на вътрешна топлина, която се развиваше в областта на слънчевия сплит. Тежестта свързана с тежкия климат изчезна. Тогава чух гласът на учителя да казва:

„Той ти се усмихна – това е много добре.“

Моето неразположение и припряност да напусна това място се изпариха – присъствието на селяните не бе вече от никакво значение. Пиейки чаша чай с учителя той ме информира, че старецът се казва Поонди Баба и се скита в местността над 20 години. Никой не знаеше откъде е дошъл. Той не говореше с никой и никога не бе молел никой за нищо, а и не бе наранявал човек. Изглеждал просто като един луд добряк докато едно необичайно събитие не го направило известен.

В продължение на дни Поонди Баба стоял на пясъчният бряг на реката. Започнали проливни дъждове и нивото на водите се покачило до опасни стойности. Поонди обаче, си стоял там без да се помръдне. Една сутрин целият бряг бил наводнен, той бил изчезнал и всички си помислили, че е бил отнесен от приливната вълна. Когато нивото на водата спаднало след 20 дена – някакви фермери, които били нагазили заедно със своите биволи във водата открили тялото на Поонди. То било погребано под слой пясък. Тъй като тялото не показвало никакви признаци на разлагане, те започнали да го изравят от пясъка. За тяхно огромно удивление той започнал да движи тялото си все едно се събуждал от сън! Изправил се и просто си тръгнал. От този ден нататък хората започнали да търсят неговата компания, да го почитат и боготворят.

Когато се върнах обратно на кръстопътя, топлото чувство в слънчевия ми сплит бе все още там. То имаше много благотворен ефект върху цялото ми състояние. Чувствах се силен и много осъзнат. Но най-забележителното бе, че моите собствени мисли и поведението на хората около мен не можеха по никакъв начин да повлияят на настроението ми. Изглеждаше все едно някакъв вътрешен орган бе разцъфнал и излъчваше някаква неемоционална енергия. Това състояние продължи около 3 дни и след това бавно намали силата си и изчезна.

По това време аз бях невежа относно този тип хора, които някои наричат „божествено интоксикирани“. До момента на срещата ми с Поонди Баба аз ги мислех за отклонили се от пътя йоги вместо да осъзная, че техните модели на конвенционално поведение се бяха разбили от силния наплив на по-висши енергии, както и от постепенното абсорбиране на дълбоките пси-реалности. Не знаех, че някои от тях бяха средства на фини сили и могат да предават тази енергия и на други хора просто като погледнат към тях. Разликата между двете основни категории такива хора или между „маст“ и „маджуб“, какъвто бе Поонди Баба, е че при него егото бе напълно заличено от божествените сили. При „мастите“ има следи от обикновеното его. „Маджубът“ пребивава в състояние на тотална анихилация на обикновеното его.

Конвенционалните мисловни модели потискат функцията на висшите органи на възприятие. При „мастите“ и „маджубите“ тези модели са престанали да пречат на реализирането на духовните качества. „Божествено интоксикираните“ хора могат да комуникират с обикновени такива чрез измерения и канали за които последните са напълно неосъзнати. Поради непрестанната подсъзнателна комуникация между хората те могат да повлияят на колективното съзнание по един позитивен начин. Разбира се противоположният сценарий също е възможен и мисъл-форми от обикновените хора могат да влязат в съзнанието на някой „маст“ и да го предразположат да действа нервно или „шантаво“. Има различни видове „масти“. Някои от тях са по-надарени с божествени качества от други. Някои са мирни, докато други са сприхави и буйни.

Някои „масти“ и „маджуби“ са ме удивлявали с начина си на живот при екстремно нехигиенични условия. Те никога не се къпят и ядат само това което намерят на улицата като това по никакъв начин не им влияе. Други „маджуби“ изглежда изобщо не спят или ядат и въпреки това изглеждат здрави. Възможно е тяхната пси-енергия да е толкова мощна, че да пази физическите им тела срещу микроби и вируси. Бидейки свободни от обикновените модели на мислене, които блокират вътрешните и външните енергийни вериги, те или успяват сами да генерират енергията, която е необходима да поддържат техните тела чрез някакъв непознат процес, или пък са в контакт с някакви полета на по-висша енергия.

Второто важно изживяване за мен се случи по време на визитата на двореца Топкапъ в Истанбул.

Дворецът Топкапъ в Инстанбул

Посещението ми в двореца нямаше някаква специална цел. Трябваше да чакам няколко дни един приятел и имах достатъчно време за губене. Шляейки се от зала в зала се озовах пред малка стая, която се наричаше „Павилионът на свещената мантия“ в която се намират реликви на Пророка.

Павилионът на свещената мантия

Това бе единствена стая в двореца където посетителите не можеха да влизат. Аз бях скептично настроен и се чудех дали ковчежетата наистина съдържат реликви на Пророка. Гледайки през решетъчната врата постепенно започнах да осъзнавам една необикновена енергия, която се прояви в тялото ми. Несъзнателно трябва да съм асоциирал странната сила с мястото където стоях, тъй като продължих да се взирам в ковчежетата доста дълго време. Най-накрая реших, че съм отделил прекалено много внимание на тези съмнителни обекти и си тръгнах. С надигането на енергията забелязах, че възприятието ми за хората и обектите започна да става все по-добро и дълбоко. За моя изненада открих, че мога да „чета“ мислите на хората които срещах чрез някакъв непознат вътрешен орган за директно възприятие. Освен това моите собствени мисли започнаха да стават все по-обективни и ясни.

В един определен момент близо до портата на двореца, докато анализирах и наблюдавах как определени възприятия нахлуват в съзнанието ми и какви реакции причиняваха, аз неочаквано се изстрелях извън тялото си и видях моето тяло да върви пред мен. Помислих си че вероятно мога да конкретизирам съдържанието на ума ми и започнах упорито да се концентрирам върху процеса на мисловни асоциации. В същото време бях фиксирал погледа си в задната част на главата на тялото, което бе пред мен. Действах с необяснимо познание. След това настъпи леко замъгляване и всичко изчезна. Нямаше никакъв звук.

В следващият момент видях вътре в главата на тялото пред мен заплетена и безкрайна структура, която се разклоняваше в сложни и непрестанни взаимосвързани ядра и конфигурации. Смесването на моделите бе безкрайно и въпреки че тяхната дейност изглеждаше безгранична, те формираха една затворена верига. Бях запленен от огромната сложност на ума си и в същото време озадачен да видя, че мисловните ми конструкции не водеха наникъде. Нямаше никакъв изход само чрез мислене. Някакво пси-напрежение изригна и превключи на режим „страх“. Това направи цялата ситуация непоносима. Отместих поглед от видението и съзнанието ми премигна. Външното ми тяло се съедини отново с физическото такова. Случващото се бе придружено със силно освобождаване на емоция. Видението изгоря вътре в мен. За няколко минути бях научил повече за това, че съм роб на собствените си мисли отколкото години четене и размисъл.

От двореца се отправих в посока към джамията на Султан Ахмед. Всичко изглеждаше прекрасно – все едно е създадено в момента. Вместо да отида в джамията обаче, завих надясно и влязох в Света София.

Света София

В бледо осветеното преддверие с изненада установих, че се намирам сред обхваната от паника тълпа състояща се от старци, жени и деца. Всички те крещяха, плачеха и се молеха за помощ и милост. Те бягаха във всички посоки преследвани от войници, които ги избиваха с мечовете си. Земята бе покрита с трупове и пищящи ранени жертви. Имаше кръв навсякъде. Едновременно с тази ужасяваща визия на случващото се клане аз виждах и туристи, които идваха и си отиваха. Облеклото на жертвите беше определено византийско. Близо до стените сцените бяха по-ясни отколкото в центъра на залата. Когато се движех видението не изчезваше.

Тези изживявания се случиха през 1971 г. – 6 месеца след моето посещение при Поонди Баба и бяха началото на последователност от необичайни срещи и случки...

Два дни по-късно моят приятел се присъедини и същата нощ взехме влака за Коня. Докато разглеждахме един манастир той получи някакво внезапно вдъхновение и екстаз, като започна да прави въртеливи движения. Точно до него се намираше стар турски селянин, който се молеше. Сцената бе все едно е част от някаква тържествена церемония и контрастираше рязко с отношението на другите посетители.

Същата нощ имах интензивен ясен сън при който аз пътувах от Афганистан до Бухара (един от най-големите градове в Узбекистан). Пресичах някаква полу-пустинна степна местност пеш, като същевременно държах един кон за юздата. Конят носеше провизии и ценна тибетска статуя на гърба си. Един вътрешен глас ми каза, че статуята не е добре закрепена, но аз пренебрегнах предупреждението. Внезапно статуята падна от коня и се счупи на стотици парчета. В същият момент сърцето ми като че ли също бе разбито. Това породи странен микс от страх и наслада, които се издигнаха от вътрешният ми Аз. Поглеждайки наоколо видях висок стар мъж облечен с черно наметало, който ме наблюдаваше. Неговата поява ме доведе до състояние на пълен мир и баланс. Веднага разпознах архетипа на суфи в него. Успокоих се и се събудих. Това бе първата среща от цяла серия подобни появи на същия този мъдрец в различни сънища, астралния свят, както и във физическият такъв.

През следващите дни бяхме въвлечени в неистово търсене на дервиши и най-накрая се добрахме до адреса на човек, който се казваше Сюлейман Деде. Той живееше в малка къща със своята жена и ни посрещна доста приятелски. Независимо от факта, че ние знаехме само няколко думи на турски, а старият суфи не разбираше английски – имахме непрекъснат разговор за повече от час. Все едно някакъв трети човек превеждаше и предаваше телепатично към нашите умове това което се изговаряше. Не се разбирахме дума по дума, по-скоро значението на самото изречение някак си бе предавано.

Напуснахме Коня в приповдигнато настроение и отпътувахме към южния бряг. В Мерсин на терасата на една „чайна“ се срещнахме с човек, който ни каза за един стар ходжа, който не принадлежал към никой конкретен дервишки орден. Ходжата бе известен със своите изцелителни умения, както и други духовни дарове. Той се прочул с това, че бе убил собственият си син заради неморалното му поведение и с факта, че бил призован в Анкара заради слухове според които той произвеждал злато по алхимичен начин. Човекът ни разказа история, която демонстрираше необикновеният начин на действие на ходжата. Така веднъж ходжата заедно с други посетители дискутирали относно състоянието на човешкия ум. Ходжата казал на присъстващите да извадят ножовете си, като им наредил по негова команда да затворят и след това отворят очите си. Те затворили очите си и след минута той им казал да ги отворят отново. Тогава те видели, че пред всеки един от тях стояла по една краставица. Тогава ходжата им казал да поставят ножовете си върху краставицата, но да внимават да не я срежат. След това им наредил пак да затворят очите си. След като ги отворили за втори път за тяхно огромно учудване видели, че ножовете им стоели не върху краставица, а върху собствените им палци. Тогава ходжата обяснил:

„Когато за пръв път отворихте очите си и видяхте илюзорната краставица, аз ви показах сегашното състояние на човека. Когато осъзнахте, че ножовете ви не са върху краставица, а върху собствените ви ръце – тогава ви показах състоянието на човека в „деня на страшния съд“. Създадох тази илюзия със силата на ума, за да ви покажа силата на илюзиите във вашите собствени умове.“

От Мерсин хванахме на стоп няколко камиона до езерото Ван. В руините на стария Ван, връщайки се от гроба на Абдур Рахман Баба, моят приятел срещна дервиш в красива традиционна одежда. Той го подминал бавно и в момента в който приятелят ми се усетил, че трябва да говори с него, дервишът вече бил изчезнал зад руините на една къща в мъртвия град. Тази среща толкова го бе впечатлила, че ме убеди да го потърсим. Претърсихме цялата околност търсейки сред руините и замъка, след това се върнахме отново и на гроба като питахме всеки срещнат за дервиша, но без резултат. Той просто се бе изпарил.

Всички тези събития, както и други все още неразказани, ме доведоха до заключението, че съм се докоснал до някаква мрежа от същества, които са скрити от обикновеното възприятие. Някои суфи дори отиват до степен да твърдят, че тези същества ръководят света. Освен тях съществува и скрита мрежа от причини и съответните им следствия, които определят почти всички наши действия. Да се пренебрегват и подценяват тези скрити причини за сметка на „самохвалството“, че имаме свободата да избираме действията и мислите си, е абсурдно. Тези същества се месят директно в нашия живот чрез тази тайна мрежа. Едно важно събитие може да се знае седмици предварително, ако човек умее да чете знаменията в сънищата и отделните единични инциденти.

Има разлики между мрежата на суфите и тайните мрежи на други мистични братства. Съвсем не е необичайно, когато две различни мрежи се проявят в живота на човек. Лично аз съм имал изживявания при които две различни мрежи са се проявявали в едно и също събитие. Факирът бе свидетел на няколко пъти. Една от тези случки стана факт след като бях рецитирал „зикр“ в продължение на часове, за да изляза от тялото си. Така се срещнах с тибетски „тулку“, който в случая бе дете на 3 години. За моя голяма почуда разпознах в чертите на лицето му моят бивш гуру Кангюр Римпоче, който бе починал няколко години преди това. Радостта ми бе толкова голяма, че се протегнах към детето да хвана ръцете му. Но преди да мога да хвана реинкарнирания гуру, той се издигна, левитирайки над мен, удряйки леко челото си върху моето с толкова голяма пси-сила, че се наложи да наведа главата си.

По време на друго излизане извън тялото се срещнах със забулена жена облечена с протрито наметало характерно за скитащите се дервиши. Тя искаше да ме прелъсти. След известни колебания се приближих към нея и бидейки близо до блестящите ѝ очи тя разкри лицето си, показвайки ми голям тибетски тюркоаз инкрустиран в дясната ѝ буза. Обръщайки бузата с тюркоаза към мен, тя се усмихна дълбоко и след това изчезна.

Погрешно е да се счита, че мрежата на суфите е създадена след появата на исляма. Много други суфистки традиции са съществували преди идването на Пророка. Ибн ал-Араби разказва, че когато посещавал Кааба съзрял огромна астрална фигура, която обикаляла около светилището. Ибн-ал-Араби имал силното желание да узнае какво било това същество и затова използвал техника чрез която успял да го фиксира посредством очите си. Така съществото не можело да си тръгне. Накрая, осъзнавайки че той е причината да бъде поставено под запрещение, съществото го помолило да го пусне да си отиде. Ибн ал-Араби му казал, че ще го пусне след като му каже какъв вид същество е и към кое племе или народ принадлежи. Астралната фигура отговорила:

„Аз съм от човешката раса.“

Тогава той го попитал колко време е минало откакто е напуснал този свят. Отговорът бил, че са минали повече от 40 хиляди години. Изненадан от отговора Ибн ал-Араби контрирал, че създаването на Адам е било само преди 6 хиляди години, а той твърди, че е от човешкият род. Съществото отговорило:

„Адам, за който ти говориш наистина е баща на човешката раса и въпреки че оттогава са минали само 6 хиляди години има 30 други светове, които са били преди него... определено Бог е създал Адам, за който ти говориш, само че след като е създал стотици хиляди други. И аз съм един от тях.“

Понякога за мен е много трудно да вляза в някой храм или джамия поради факта, че съществува правило, според което лица, които не са мюсюлмани, не се допускат. Обикновено когато кажа на пазачите за интереса ми към исляма те ме пускат, но в страни като Мароко и Иран бе невъзможно да вляза в светилището без да рискувам големи неприятности. В отдалечени места в Афганистан много често западното ми облекло се считаше за неподходящо. В повечето случаи въпреки препятствията и трудностите – успявах да се вмъкна. Веднъж пътувайки до Мазари Шариф в Афганистан, за да посетя храма на Хазрат Али, ми бе отказан достъп до вътрешната обител.

Храмът на Хазрат Али

Бе ми позволено да обикалям само отвън. На третия ден от моето пристигане станах рано и отидох до храма напълно решен да вляза вътре. Реших да опитам да се направя на незабележим внушавайки си че съм мюсюлманин, като същевременно съзнанието ми да не излъчва никакви други мисли. Когато стигнах до главната порта се бях автохипнотизирал в това състояние и знаех със сигурност, че ще успея. Повтаряйки „зикр“ преминах през всички пазачи без да ме забележат. Същевременно внимавах да не правя визуален контакт с когото и да е, тъй като ако ме бяха спипали щеше да стане страшно. Дори пазачите на обувки не ме забелязаха когато свалих моите и ги оставих там. Само веднъж в тесния коридор водещ до гроба погледнах един човек в очите за няколко секунди и след това веднага ги отместих концентрирайки се върху моята „зикр“. Никой не ме спря. Останах около 10 минути пред гроба и си тръгнах.

В Мултан (Пакистан) видях един „маджуб“, който лежеше на паважа пред кметството. Благородното му лице контрастираше рязко с израженията на нормалните хора, които го подминаваха. Поглеждайки право в неговите очи успях да зърна за миг най-странното духовно състояние. То бе напълно различно от всичко, което бях преживял до този момент. Описание с думи не е възможно.

„Маджуб“ от южна Индия (с разрешение на А. К. Ирани)

(Всички черно-бели фотографии в статията са част от оригиналната книга за разлика от цветните, които са само за илюстрация. – бел. Alien)

Връщайки се отново в Индия посетих повторно факира в неговия мавзолей. Харесвах неговата прямота, простота и хумор с които говореше за духовното.

Да се постигне контрол върху астралното тяло не е лесна задача. Това важеше особено за свистящия звук, който придружаваше проекцията и често ме връщаше обратно. На няколко пъти, когато все пак имах успех, бях атакуван от ужасяващи чудовища. Те ме нападаха толкова яростно, че губех контрол и влизах обратно в тялото си събуждайки се. Факирът обясни тези атаки като изпитания. Преди да придобие пълен контрол върху астралното си тяло, той самият е трябвало да се бие на няколко пъти с лъв без да получи импулс да се върне обратно във физическото си тяло. Последният път когато му се наложило да се бори с лъв се появил един дервиш и го попитал защо бие лъва му. Факирът отговорил, че лъвът му пречи след което дервишът привикал лъва и двамата изчезнали. Тогава факирът изкоментира случката:

„Повече никога не видях този лъв. Това означаваше че от този момент сърцето ми е свободно от всякакъв страх и желания. От този момент нататък вече можех да умра. В противен случай нямаше да съм победител. Следователно, много е важно да можеш да запазиш контрола по време на сън, както и когато се намираш в други светове. Това е единственият начин да знаеш, че сърцето ти е истински чисто. Почистването на сърцето не е лесно. Много воали трябва да бъдат премахнати. Когато сърцето е забулено в по-малка степен различни сили ще влязат в него и ще можеш да правиш „зикр“ с „истинско сърце“. Тогава съзнателната проекция ще бъде лесна. Сега в повечето случаи ти правиш „обикновена зикр“. Това е добра практика за неутрализиране на обикновения ум. Но да правиш „зикр“ с истинско сърце означава да генерираш и контактуваш с една скрита енергия. Трябва напълно да се влееш в нея. Тя дава незабавна сила върху ума ти. Тази сила е абсолютно необходима за преодоляването на различни препятствия и трудности и в двата свята. Но първо сърцето трябва да бъде чисто и след това следва контакта със скритите сили.“

Тази нощ молитвите, които ми бе дал поставиха сърцето ми под такова напрежение, че за миг си помислих, че ще ми се пръсне артерията. С това ново изживяване аз осъзнах какво той имаше предвид когато говореше за „чистото сърце“.

Друга нощ, както спях, чух как факирът ме вика на два пъти, произнасяйки западното ми име. Обръщайки се към него обаче видях, че той спи. На сутринта той ми каза че е сънувал, че стои на някакъв събор на дервиши. Един от тях започнал да произнася някакво име: „Мохамед Аллах Уддин“. Тогава някакъв човек, който стоял отстрани се отзовал на повикването и влязъл в кръга. Този човек съм бил аз.

„Това е твоето истинско име.“ – каза факира.

По време на същия период имах сън, който предизвика силно усещане за déjà vu. Аз се движех много бързо, почти летейки над някаква местност състояща се от солни степи и камениста пустиня. Червената пустиня бе покрита с огромни скали със сини и зелени жилки и бе екстремно красива. След това пристигнах в някакъв град в източен Туркистан. Разхождайки се по главния пазар един дервиш от клана на „каландарите“ се спря при мен и ми каза име на могила, което аз веднага забравих. Важното в случая бе силното чувство, че съм бил и друг път там и че всичко ми е познато.

След това настъпи период на разочарования – все едно не бях практикувал изобщо. Нямаше повече астрални проекции, дори сънища нямах. Факирът обаче не изглеждаше особено притеснен. Продължих с моите упражнения по „зикр“. Една нощ започнах отново да сънувам. Бе обикновен автоматичен сън в който взимах активна роля без да имам обективното познание за случващото се. Тогава се появи някакъв глас и ми извика:

„Спри да сънуваш! Факта че идваш на това място по време на сън е добре. Когато умреш ще си в безопасност.“

Събудих се и започнах да правя „зикр“. На следващата сутрин споделих на факира за гласа. Тогава той ми каза:

„Повечето сънища са продължение на ежедневните мисли и действия. Докато сърцето не е чисто е невъзможно да имаш истински сънища. Първо сърцето трябва да е чисто. Ако имаш обикновени сънища това означава че си прекалено ангажиран с обикновените неща от живота. Правенето на „зикр“ елиминира обикновените сънища. Както в обикновените сънища, така и в истинските трябва да се събудиш в тях без да се будиш във физическото си тяло. Тялото трябва да остане заспало. При обикновените сънища виждаш истинското състояние на твоя ум, а в истинските сънища ти се разкриват различни тайни. Излизайки от тялото си когато умът ти е ангажиран с обикновени неща ще доведе само до деформирани видения. Трябва да правиш „зикр“ без някаква специална цел и с колкото се може по-малко сън. Сърцето ти трябва да стане напълно чисто.“

Някъде около месец не бях ходил в мавзолея, тъй като посещавах различни храмове. Когато се върнах факирът ме информира, че ме е видял на няколко пъти да летя с астралното си тяло и да отсядам в мавзолея. Казах му че нямам никакъв спомен за такива посещения. Тогава той отвърна:

„Всеки човек има множество астрални пътешествия за които няма никакъв спомен.“

Концепциите на суфите за отвъдния свят

Преди настъпването на исляма отшелнически и други езотерични общества били основавани в изобилие на териториите на Египет, Сирия и Индия. Техните членове имали репутацията, че притежават свръхчовешко познание, както и че могат да правят „чудеса“. Тези отшелници и магьосници привличали ученици и поклонници, а техните обиталища се превръщали в центрове за обучение и изкупление. Когато си отивали от този свят техните гробници се превръщали в места за поклонение. Когато ислямът проникнал и завладял тези територии – почитта оказвана на тези необикновени личности била пренасочена към ранните светци на исляма и култът към суфи-светците и техните сили, с които били асоциирани. Поклонничеството на гробниците на светци е аспект на суфизма. Целта на посещението е да се установи контакт с фината реалност на „съвършения човек“, който лежи погребан там.

Различни езотерични източници говорят за едно едва доловимо присъствие на светеца, както и за някакви скрити сили, които се излъчват от гроба. Дервишите твърдят, че човек който е постигнал съвършенство е развил и акумулирал в себе си една скрита сила с наименование „барака“, която се излъчва дори и след неговата смърт. Да бъдеш повлиян от тази „субстанция“ се смята за нещо основно и необходимо в развитието на един суфи. Влиянието на този пречистващ елемент може да се отрази в проявата на скрити органи за възприятие и акумулиране на енергия.

Суфите изповядват схващането, че човекът има и астрално тяло заедно с физическото такова. Те възприемат физическото тяло като кристализация на форма, която се намира в „креативното измерение“. За сметка на това считат, че астралното тяло по никакъв начин не бива да се бърка с тази архетипна форма. Според тях астралното тяло е резултат от раждането на физическото, което живее в този свят. Всеки път когато се роди физическо тяло се създава също и астрално такова. Субстанцията е пропита в тялото, а астралното тяло бива моделирано от нея. Някои астрални тела биват по-плътни от други. Всички хора имат астрални тела, само че трябва да развият съзнание в тях. Това може да стане в резултат от определено събитие или чрез практикуването на конкретни упражнения. Колкото повече човек е свободен и откъснат от своите емоционални и ментални импулси, толкова по-голям шанс има да стане осъзнат и да поеме контрол върху своето астрално тяло. Напредналите майстори могат да помогнат за развитието на съзнание в астралното тяло на друг човек чрез своите пси-сили.

Суфите твърдят, че след смъртта субстанцията на астралното тяло постепенно се разлага. Тялото с което се явяват мъртвите светци не е обикновено астрално тяло. Освен астралното тяло според тях съществува и така наречения астрален ум. Той може да се отдели от астралното тяло и да се „облече“ чрез собствената си сила в тяло по негов избор. Астралният ум може да заема всякаква форма. Повечето астрални операции биват извършвани посредством астралният ум. Различните астрални същества могат да бъдат възприемани едва когато „окото на сърцето“ бъде развито.

За да се постигне съвършенство човек трябва да овладее астралните светове. Самите те се състоят от така наречения „Свят на Бариерата“ и „Света на Духовете“. Тези светове включват в себе си много различни нива. Те не са разделени един от друг, а се пресичат по много начини. Астралните светове и равнини са дом на странни създания и сили. Те могат да се закачат за всяко едно човешко същество и да упражнят върху него „позитивно“ или „негативно“ въздействие. Голяма част от хората биват придружени от тези скрити същества без дори да го знаят.

„Светът на Бариерата“ е дом за много мисъл-форми и създания, които нямат никакъв контрол върху собствените си действия. Те не водят съзнателен живот. Те са в състояние на сън без да го осъзнават. Според някои схващания философите и теолозите биват заклещени в този междинен свят на главоблъсканици. Там те пишат книги и говорят безспирно. Сънищата породени от различни инстинкти и емоции също биват свързани с този свят.

„Светът на Бариерата“ е място на борба и усилия. Повечето астрални същества живеят в сянката на своите „добри“ или „лоши“ дела извършени по време на физическия си живот. Състоянието на човека след неговата смърт е отражение на ментално-духовната фаза постигната по време на живота му.

(„Светът на Бариерата“ или в оригинал „Alam-i-Barzakh“ е „място“, което според тълкуванието на мнозина изследователи е своеобразен еквивалент на „чистилището“. Самата дума „barzakh“ от арабски означава „препятствие“, „пречка“, „отделяне“ или „бариера“. В ислямската есхатология (макар да има и други интерпретации) обикновено се счита за бариера между физическия и духовните светове, където душата изчаква да настъпи денят в който ще бъде съдена. Фразата е спомената точно 3 пъти в Корана, като на едно от местата специално е описано, че това е бариера между тленното и вечното. Другите две описания свързани с „barzakh“ се отнасят до „непроходима бариера“ между прясна и солена вода. Въпреки че прясната и солената вода могат да се смесят – океанът е отделен от реката. Това описание има за цел да намекне, че физическия и духовните светове са разделени, но същевременно все пак преминаването през бариерата е възможно, както е обяснено по-късно от суфи-мистиците. Виждането за „Света на Бариерата“ в шиизма обаче е по-различно. В тяхната теология е описано че в „barzakh“ има 7 „check point“-a или портали. Те вярват, че средствата за разбиране на този свят са твърде ограничени и той не може да бъде описан достоверно от физическото ниво без човек да го посети лично.

Описанието на този свят като „бариера“ вероятно попада точно в десетката предвид твърдението, че той отразява мисловните проекции на хората попаднали там. Тоест, макар да е представен през силно религиозна призма, едва ли ще сбъркаме, ако направим аналогията със същата тази технологична бариера, която съдържа в себе си именно тези функции, заедно с още множество други. – бел. Alien)

Суфите изповядват схващането, че има няколко различни състояния след смъртта. Според тях повечето хора не отиват отвъд това да са своеобразен център на различни мисъл-форми. Те имат астрално тяло, но и не и висше разбиране. Те не са развили астралния ум и когато умрат стават безпомощни духове. Умът на повечето хора дезинтегрира, защото те не са успели да придобият отделно и непорочно състояние на осъзнаване. Това е една от причините така наречените контакти с мъртви да са винаги фрагментирани. Факирите нямат вярвания свързани с превъплъщението на индивидуалното его. Те казват, че съществува само едно постоянно превъплъщение на менталното ядро. По време на своя живот човек създава мисъл-форми, които формират мрежа, която въздейства на всички около него. Когато той умре – той освобождава тези мисъл-форми и те отиват в „Света на Бариерата“. Когато се роди дете, ядрото от мисъл-форми от живите и мъртвите влиза в неговия ум и определя голяма част от бъдещия му живот.

Природата на мислите излъчени от „живите“ и „мъртвите“ създават различните райски и адски светове. Всеки човек е свързан с конкретен рай или ад. Щастливите обитатели на рая не са по-осъзнати за Източника отколкото тези, които се намират в „ада“ в състояние на мъчения. За истинския дервиш нито ада, нито рая представляват някаква истинска ценност.

Според същото това схващане човек трябва да се научи да умира много пъти. Важно е да се научиш как да умираш, ако искаш да постигнеш съвършенство. „Човек не трябва да се страхува, че рискува много учейки се как се умира, а трябва да се страхува от това че не знае как да го прави. Добре е човек да се подготви за пресичането на „Света на Бариерата“ докато е все още жив в тялото си на Земята.“

В тази връзка един „хаким“ (от арабски „традиционен доктор“) ми разказа за страданията на хора, които във финалния стадий на своята агония не могат да излязат от тялото си. Затова той правел малки разрези в техните физически тела главно в предмишниците и гърдите, за да подпомогне освобождаването на астралното тяло. Ако умът по време на смъртта е все още обременен от обикновените навици, мисли и действия, човек няма да може да премине „Света на Бариерата“ поради факта, че усещане за време – такова каквото го познаваме тук – там не съществува. Обикновеният ум не може да се справи с астралното време и много бързо губи контрол. Това състояние най-добре може да бъде сравнено с обикновеното сънуване при което сънуващият се явява безпомощен актьор от последователни сцени.

Според Ибн ал-Араби човек трябва да се научи да контролира сънищата си, за да може да надделее над инстинктите и скритите мисъл-форми когато преминава през „Света на Бариерата“. За да е сигурен, че има контрол върху емоционално-менталните си импулси, човек трябва да бъде осъзнат по време на сънищата си. Ако не е овладял съзнанието си по време на сън, той няма да има контрол над ума си когато умре.

Когато някой изследва гробница на суфи-светец веднага отбелязва факта, че там напълно липсват мрачни или депресиращи вибрации. Дори напротив – забелязва се атмосфера на повдигане на духа, която е полезна за концентрация. След като посетих няколко такива гробници забелязах разлика в етерната плътност при всеки гроб. Освен степента на съвършенство на светеца, влиянието на другите посетители и собственото осъзнаване по време на посещението има и други важни фактори, които обясняват разликата в плътността. Това са географското местоположение на гробницата, строителният материал и нейната архитектура.

Всяка една форма създава поле на излъчване. Формата е своеобразна кондензация на вълни, излъчвания и вибрации. Специфичните форми поставени в определени пропорции създават и специфично поле. През 1971 г. при ремонт на един храм в североизточен Иран, непосветените работници напълно премахнали разпадащата се предна стена и я заменили с желязна ограда. Това породило изтичане на енергията, която пазела сградата. През 1975 г. грешката била открита и била построена нова стена. Всеизвестно е, че някои гробници са загубили своето обаяние, защото местността около тях е била силно видоизменена от конструкцията на сгради и пътища.

Някои местоположения са по-благоприятни за построяването на религиозен храм или гробница от други. Има традиции според които в древни времена „небесната светлина“ била разпределена на определени места по Земята. При избирането на място за построяване на манастир, орденът на бекташите прилагал законите на геомантията. Целта на конструкцията на религиозни сгради на точно определи места, които се считали за особено благоприятни, била да се активизират и реализират латентните духовни сили присъщи за човека и природата. Някои места притежават скрити сили, докато за други се смята, че са обител на зли духове.

Местните митове и обичаи на практика са се слели с култа към суфи-светците. В Индия, близо до Чикмагалур, се намира една планина, която бива считана за проводник на уникални чудеса. Местните хора казват, че е напълно куха! Тази планина се счита за гробница на легендарният Баба Каландар Шах. По време на неговата смърт планината се отворила и след като той влязъл в нея – тя сама се затворила след него.

Да преместиш или унищожиш гробница на светец се счита за абсолютно табу и не може да се направи без да се наруши баланса на силите, като това винаги води до големи нещастия. В някои случаи се намесват странни сили, когато гробницата е застрашена от унищожение. През 1970 г. при построяването на язовир в Афганистан се случило така, че руски инженер дал заповед да се унищожи гробница на непознат дервиш с булдозер. Машината се развалила. Афганистанските работници, които приближили гробницата с лопати и кирки били парализирани. Дошъл втори булдозер, но той също се развалил. Накрая било решено да се изкопае канал около гробницата.

Някои суфистки групи почитат сложен гробен култ съставен от множество светци, докато други изглежда отдават почит само на основателя на собствената си група. В определени региони на Азербайджан, когато един суфи почине, се прави церемония при която се произнася „зикр“ на висок глас. Всяка година при помена за смъртта на светеца се правят сложни церемонии и различни последователи от различни места идват да се срещнат на гроба на своя патрон. Посещението на храма по това време се счита за похвално дело. Празненствата сред популярни гробници са известни със своите необикновени церемонии и обичаи. Лично аз имам много ценни спомени от пищни и колоритни празненства в храмове в Пакистан. Непрестанно приказно пеене и спонтанни религиозни танци от дервиши и обикновени хора.

Сред другите тържества, които отбелязват смъртта на някой светец си спомням и за едно тридневно пиршество на берберите в Мароко. Церемониите започнаха с рецитиране на пасажи от Корана. Скоро след това различни групи започнаха да свирят ритмична музика с помощта на флейти и барабани. Стари и млади започнаха да танцуват. Някои от танцьорите бяха достигнали до такъв транс, че започнаха да имитират животни и да ядат трънливи растения. Освен тези индивидуални танцьори имаше и дисциплинирани групи танцуващи с мечове. Те се целеха в това да изместят нормалното си състояние на съзнание, за да контактуват с някаква висша енергия.

Когато танцьорът получаваше прилив на сили, той го доказваше чрез издълбаване на дълбоки рани по тялото си. В разрез с правилата на други дервишки ордени тези рани трябваше да кървят. Когато слагаха слюнка по тях кървенето спираше и раните зарастваха без да оставят белези. Всеки танцьор трябваше да е достигнал фаза на духовна чистота, подготвяйки се за това предните дни. Ако той не я беше достигнал – рискуваше да се нарани сериозно. По време на церемонията с рязането и мечовете, всеки участник доказваше на себе си, че е елиминирал всеки един негативен мисловен модел в ума си. Имаше радост, че страха в тялото е бил унищожен и че е достигнато състояние на чистота. Други пък взимаха нажежени въглени в ръцете си и ги поставяха срещу тялото си, както и в устите си. Накрая на третия ден танцьорите убиваха бик с голи ръце.

Обикновеното интелектуално разбиране и етническите обичаи не са достатъчни, за да трансформират човек. Не и докато други режими на възприятие на скритите енергии не се проявят, така че да се започне истинската трансформация. Само практикуването на определени психо-физически упражнения може да ни събуди от пречещото въздействие на инстинктивно-емоционалните умствени модели...

Имах странно и неочаквано преживяване когато посетих гроба на Несим уд-Дин Табризи в Алепо. Отидох до рядко посещавания гроб, който се намираше в малка алея близо до цитаделата, с намерението да се концентрирам за дълго време. Само след няколко минути обаче, ужасна болка превзе цялото ми тяло. Тя стана толкова непоносима, че трябваше да се отдръпна към съседната стая обзаведена с три барокови стола. Падайки на един от столовете болката се засили дори повече и помислих, че или ще умра или ще полудея. Напуснах гробницата. Едва когато излязох навън агонизиращата болка затихна. След това си спомних, че Табризи е умрял при зловещи болки причинени му от неговите екзекутори. Той бил одран жив. Впоследствие факирът ми каза по повод случилото се, че съм пропуснал рядък шанс да се издигна над обикновеното ми физическо и психическо състояние. Ако съм бил направил „зикр“ – нищо лошо нямало да ми се случи. Чувството за смърт щяло да бъде само временно.

Понякога гробницата бива считана за опасна, тъй като е станала дом на ужасяващи сили. В Индия посетих подобен гроб. Хората там го почитат и същевременно се страхуват от него. Вътрешността на гробницата е изградена от мрачен сив гранит. Вътре в подобната на форт сграда има осмоъгълна платформа, която се явява покрива на погребалната камера. Човек влиза в напълно тъмната подземна камера през малка врата в платформата. Там има дузина прилепи стоящи на тавана, които заедно с влажните изпарения правят дишането много трудно. Факирът първоначално не искаше да ме съпроводи до мястото. Причината за неговият отказ да ме придружи бе, че нямаше никакъв знак от погребания светец, който да подскаже, че е съгласен. Когато обаче факирът ме видял по време на сън да говоря с Шамс-и-Табриз промени мнението си. Преди да отида на мястото обаче, трябваше да се отдам на няколкодневен ритуал за пречистване. По време на нашата визита нищо особено не се случи.

По време на връщането факирът реши да посети един свой стар приятел, който живееше като отшелник в една джамия. Той беше „увайси“ (Това е суфи, който няма жив учител. Той получава напътствия само от вече мъртви учители.) Когато влязохме в двора, дервишът точно напускаше мястото. Той нито ни поздрави, нито пък ни погледна, а бавно мина покрай нас с фиксиран поглед в определена посока. Космите по ръцете му бяха изправени. Факирът каза, че вероятно е провеждал ритуал за изгонване на лош дух от мястото което обитаваше. След около час той се върна. Точно както и факира, той говореше сравнително добър, но все пак неправилен английски. Мъртвите му учители с които беше в контакт бяха основно от ордените „каландари“ и „чисти“. Той говори с голяма почит за „бабите“, които бяха дошли от Туркестан в Индия и определи Туркестан като много свято място. Астралната проекция също бе много важна за него. Да бъде извън тялото си бе толкова естествено за него, както и да се намира във физическото си тяло. За да напусне тялото си обикновено сядаше в поза полу-лотус и правеше специален „зикр“.

В Маканпур – северна Индия се намира гробът на Бади уд-Дин Зендах Шах Мадари. Той е основател на орденът на „мадари“, който е обявен извън закона. Той умира около 1440 г. на силно напредналата възраст от 150 години. Следната история представя начина по който той умира и обяснява частично защо неговите последователи считат, че той е жив в своя гроб. Шейх Мадари бил експерт по пътуване извън тялото. Той дал инструкции на своя помощник да не пуска никого в неговата стая по време на неговите „екскурзии“. Но един ден помощникът му пристъпил нареждането и не бил на пост. Тогава една стара жена с болно дете, която била дошла да се види със светеца влязла в стаята и го видяла да лежи безжизнен на земята. Жената изтичала в селото пищейки че „бабàта“ е умрял, оплаквайки го. Селяните дошли в стаята му и започнали да правят подготовка за погребението. Внезапно Шах Мадари седнал в изправено положение и осъзнал какво се било случило. Той попитал хората защо искат да го погребват без негово разрешение. Тяхното объркване било голямо. Виждайки недоумението и стреса, който изпитват, той им казал, че предвид факта, че за него нямало абсолютно никакво значение могат да продължат това което са започнали. Казвайки това светецът влязъл в състояние на концентрация и напуснал тялото си.

Някои дервиши бродят от гробница до гробница. За разлика от дервишите, които са прикрепени към някой от многото клонове на древните ордени и се срещат на строго определени места, тези странстващи дервиши се срещат на гробници, които са главно извън градовете. Местата на които се срещат винаги излъчват някакъв особено мощен заряд. Като се има предвид силният култ към гробниците към който те се придържат, няма да сбъркаме, ако ги наречем „гробни суфи“. Те наричат себе си „бабà“, „факир“ или „маланг“. Прозвищата „дервиш“ и „каландар“ се употребяват в по-малка степен, а титлата „суфи“ изобщо не се ползва. Нерядко съм срещал дервиши, които наричаха себе си „маст каландари“. Те са ненавиждани от гражданите, но същевременно някои имат огромен респект и страхопочитание към особата им и тайно се консултират с тях по различни въпроси. Селяните имат дълбок респект към тях и разказват множество прекрасни истории, в които те са главни действащи лица. Пътят на странстващите дервиши все още е жив в страни като Афганистан, Пакистан и Индия.

„Маланг“ от северен Афганистан

„Маст каландар“ със своя помощник в Пакистан

„Каландар“ от Пакистан

Някои факири приличат на обикновени просяци. Да различиш молещ се за някаква материална придобивка и такъв който се моли на Господ – невинаги е лесно. Следният анекдот разказва за един пилигрим, който посетил храм и там открил само мръсни просяци. Мислейки, че истинските дервиши са изоставили гробницата, той не останал дълго. Същата нощ обаче, имал сън свързан с храма, който силно го озадачил, така че на следващата сутрин се върнал отново. Пристъпвайки към един от просяците и поглеждайки в очите му той успял да види целия свят и вселената, миналото и бъдещето, които се отразявали в очите на „просяка“. Видението било толкова всепоглъщащо, че той трябвало да обърне поглед настрани.

Повечето „маланги“ имат свой „пир“. Тази дума буквално означава „старейшина“ и в дервишкия жаргон символизира духовен учител, който живее или на Земята, или пък в някакво невидимо измерение и на който те се подчиняват безпрекословно. Странстващият факир може да се засели на някое място за определено време или дори до края на живота си, когато това му е наредено от споменатия духовен учител. Един „бабà“ рядко става глава на голяма група или организация. Честният „бабà“ приема да обучава някой ученик само ако има ясни индикации от свръхестествен вид. В тази връзка факирът ме помоли да не разкривам конкретното място на неговия мавзолей. Ако някой иска да го срещне, то той трябва да се ръководи от по-различни средства, а не по адрес изписан на хартия.

Всички дервиши с които говорих твърдяха, че са имали изживявания свързани с други светове. Някои от тях, които опознах малко по-добре, дори бяха в постоянна комуникация с тези скрити същности. Всички те бяха убедени, че тези същества се бяха намесили в живота им директно и решително. Тъй като бяха изпитали в огромна степен ограниченията на човешкият ум и воля, някои от тях се бяха отдали напълно на тези скрити сили, дори до степен да ги молят за разрешение за почти всяко едно свое действие. Тези същества отговарят по много различни начини. Те или се появяват в сънища, изпращат пратеници, дават знаци или пък се намесват директно. Един маланг в Пакистан ми разказа за някакво присъствие над неговото дясно рамо, което му давало знаци, когато това било необходимо. Понякога съществата остават безмълвни и това означава, че не са съгласни и че не дават разрешение. В тази връзка се случи така, че един приятел на факира изрази желание да фотографира вътрешността на мавзолея. Факирът отвърна, че лично той няма нищо против, но трябва да получи съгласието на погребания светец. Минаха седмици, но отговор така и не дойде.

Приятелят на факира обаче настояваше да фотографира гробницата. Най-накрая след месеци без отговор от светеца факира се съгласи да изпълни желанието на приятеля си като му каза, че може да се пробва, но го предупреди да не залага големи надежди. Когато филмът бе проявен се оказа, че е преосветлен. Нова филмова лента бе сложена във фотоапарата, но резултатът беше същия. В крайна сметка повече опити в разрез с волята на светеца не бяха направени.

Когато си говорехме относно „силите“ факирът пропускаше да ги идентифицира по-ясно. Когато го питах директно относно тях, той създаде впечатление, че въпросът е несъществен. В повечето случаи под „сили“ той имаше предвид психичната енергия, която се излъчваше от скрити същества, личности, местоположения и обекти, които помагат да се развият духовните качества. В други случаи той персонализираше силата.

Факирът заедно с автора на книгата

Следващата история илюстрира „прилагането на силата“. Един стар дервиш, който също живееше в гробница бе на смъртен одър. Факирът ме покани да го придружа, за да се сбогува с приятеля си. Когато пристигнахме вече имаше дузина хора насъбрали се около умиращия. Той самият говореше с нисък глас и описваше видения. Агонията му трая цял ден и нощ и малко преди изгрева той напусна тялото си. Бе изказал желание да бъде погребан до своя „пир“ на около 30 км. разстояние. Бяха събрани пари и наехме линейка да транспортира тялото. Линейката бе пълна с дервиши, които правеха „зикр“ или пък бяха погълнати в своя вътрешен свят. След погребението факирът и аз минахме през някакви простовати гробища. Върнахме се в селото в късния следобед.

Около 10 вечерта аз си легнах да спя. Лежах по гръб със затворени очи, когато изведнъж се появи сияйна глава на дервиш. Белият блясък бе толкова силен, че ми спря дъха. Лицето премигна и след това се появи за втори път, като се приближи толкова близо до мен, същевременно излъчвайки такава сила, че сърцето ми щеше да се пръсне. Почувствах се все едно съм под вода. На следващата сутрин когато разказах за това на факира той каза, че също е видял лицето по същото време. Според него това беше много силен дервиш, който бе починал преди 5 години. Бяхме преминали през неговия гроб предишния ден. Един ден същият дервиш бе дал на факира своите дрехи, за да ги изпере. Докато ги перял той изпитал такава липса на сили, че му се наложило да прави свръхчовешки усилия, за да изпълни задачата. Ако не бях казал за видението на дервиша, факирът изобщо нямаше да си направи труда да го спомене.

Връзката ми с факира бе ръководена изцяло от скрити сили. Самият той никога не правеше нищо без да се консултира със светеца. Веднъж каза, че светецът играе ролята на истинските му родители. Никога не проявяваше дори най-малко намерение да пренебрегне „знаците на невидимото“. Дори напротив – той бе изкоренил всяко свое лично желание и воля, за да се превърне в неутрален посредник и средство на „Силите“. Изглеждаше все едно бе умрял преди много време и някакво друго същество използваше тялото му като средство за комуникация с обикновените смъртни.

Той често наблягаше на факта, че „сърцето трябва да е чисто“ и че ако сърцето не придобие това качество всички усилия са безполезни. Осен това могат да възникнат различни трудности когато човек контактува със „Силите“ с обременено сърце. Да се месиш в решенията на „Силите“ за него бе абсолютно табу. Веднъж обаче факирът трябваше да се намеси в моя полза тъй като не можех да напусна помещението на мавзолея. Някакви странни сили ме държаха вътре и не искаха да ме пуснат. Колкото и да се опитвах не можех да премина отвъд стените от суха кал, които обграждаха мавзолея. На два пъти предния ден факирът индиректно ми бе намекнал какво предстоеше да се случи. На два пъти той се шегуваше за някакъв човек, който бил хванат от „Силите“ и бил напълно впримчен от тях. Само че аз тогава не осъзнах, че той имаше предвид мен. Случи се така, че няколко дни след тези хумористични забележки аз се върнах в мавзолея. Там имаше посетител, който целеше да осуети взаимоотношенията ми с факира. Отначало не ми пукаше, но когато почнах да го наблюдавам, видях че той все още бе обзет от омраза и завист. Тогава заключих, че мястото му не бе сред нас. Изчаках някаква реакция от факира, но той не направи нищо. Неговото очевидно безразличие ме накара да се усъмня в истинското значение на цялата ситуация.

Всеки път обаче, когато контактувах с ума на този човек чувствах силно изразени вибрации. Поради това, че атмосферата между нас се влоши още повече и тъй като той не показваше никакво намерение да си тръгне, аз реших да призова погребания светец. Шептейки „зикр“ се приближих към гроба, повдигнах копринената драперия, поставих челото на голия камък и казах дълбоко в сърцето си, че ако целта на човека бе наистина негативна – той трябва да бъде изведен по някакъв начин от мавзолея. Не мина много време след като ми минаха тези мисли, когато се прояви някаква огромна сила. Атмосферата стана непоносима. Измина определен период от време, което по моя субективна оценка бе цяла вечност, когато чух човека да става и да си тръгва от мавзолея. Аз останах за известно време под драперията правейки „зикр“ след което отидох да седна до факира. Очите му бяха широко отворени, а космите по ръцете му бяха изправени. С фиксиран поглед той каза:

„Силите дойдоха.“

Изглеждаше като че ли е в транс и произнасяше някаква формула. Въздухът вибрираше силно. Аз започнах да се чудя какво ли бе станало. Това бе грешка. Вместо да се подчиня на „Силите“ започнах да си обяснявам случилото се с някакви концепции. Постепенно осъзнах, че не мога повече да понасям енергиите, които сам бях призовал. Изправих се и казах на факира, че възнамерявам да изляза и да посетя друга гробница в местността. Всичко което той изрече бе:

„Вземи шапката ми.“

Докато се опитвах да изляза от мавзолея, оправяйки шапката на глава си ме налетя ужасяваща болка в главата. Отивайки близо до калните стени ограждащи храма, крайниците ми станаха безчувствени и спряха да ми се подчиняват. С изключение на силните пристъпи на болка в главата си цялото ми тяло бе абсолютно безчувствено – все едно нямах повече физическо тяло. Не можех да изляза от двора – някаква невидима сила ме държеше с магията си.

Останал напълно без сили клекнах срещу стената, която сочеше вратата на мавзолея. Бавно някаква прозрачно бяла субстанция се материализира над нея и придоби сияеща форма на „пир“. Той гледаше невъзмутимо към мен. Блясъкът бе толкова силен, че не можех да го гледам. Дори затворил очи все още виждах тази непоносимо силна светлина. Бях парализиран от невидимата сила, като същевременно главата ми щеше да се пръсне от болка, а тялото ми изгаряше от светлината идваща от видението. Като защитен рефлекс покрих очите си с шапката на факира. Болката и изгарящото чувство намаляха. Тогава чух някакъв вътрешен глас да казва:

„Когато сърцето ти не е чисто не можеш да понесеш неговата визия.“

Опитах се отново да погледна към бляскавото тяло на този „пир“, но пак бях принуден да покрия очите си с шапката. Съпротивата ми се пречупи, вътре в мен всичко колабира, очите ми се просълзиха и аз започнах да целувам шапката. Разбрах че егоцентризма ми ми пречеше да осъзная тайната на факира и това ми причиняваше страдание. Трябваше да спра да свързвам всичко с центъра вътре в мен. Трябваше да спра да захранвам една здраво укрепена структура от концепции, която бях свикнал да наричам „Аз“. Погледнах на видението в ума си като на затворена крепост с малки прозорци и железни врати, които трябваше да бъдат трансформирани във величествен павилион от бял мрамор без стени и поддържан само от прекрасно изваяни тънки колони през които всичко може да влезе напълно свободно.

Отново чух вътрешният глас – гласът на факира който казваше:

„Трябва да се превърнеш в нищо. Този свят е нищо.“

Трябваше да спра да интерпретирам. Трябваше да спра да сравнявам. Трябваше да спра да казвам, че трябва да спра каквото и да е. Работех здраво в ума си да премахна всички препятствия, които пречеха на светлината да блести през мен. Бавно болката и изгарящото чувство избледняха. Трябваше да залича егото си. Трябваше да поддържам състояние при което да не правя никаква разлика между мен и това което възприемах. Всеки път когато егото изплуваше и се опитваше да се изправи пред сиянието на тялото на „пира“, болката и неприятното чувство се връщаха. Накрая се отказах от всеки опит да бъда или да остана каквото и да е. Усетих как последното напрежение изчезна и с това всяко телесно осъзнаване също се изпари. Превърнах се в нещо подобно на празно прозрачно същество.

Можех да гледам към светлината без да чувствам болка или радост. Дори я възприемах още по-директно и в нейната цялост. Помислих си, че съм умрял без обаче сериозно да го обмислям. Бе все едно като че ли някакво друго тяло и ум се бяха вселили в мен. Изпитах различен режим на съществуване. Най-вече съзнанието ми се бе променило в голяма степен. Бях в състояние на пълна осъзнатост без на практика да мисля, чувствам или пък да желая каквото и да е. Останах в това състояние за около час когато помощника на факира дойде и ми каза, че вече мога да вляза вътре. Изправих се с голяма трудност. Ходенето бе почти невъзможно – все едно носех огромен товар. Факирът все още правеше „зикр“ в същата поза точно когато тръгнах да излизам. Тогава му казах:

„Ти си цар.“

Той ми отвърна с неутрален глас:

„Аз нямам нищо. Силите имат всичко.“

След това ми каза да седна до него и да правя „зикр“. Повече от веднъж бях убеден, че вече съм умрял и че възприемам всичко през някакъв друг ум, който не бе напуснал все още физическото ми тяло.

След известно време факирът каза:

„Да напуснеш гробницата в момента е невъзможно – „Силите“ са те хванали. Невъзможно е да направиш каквото и да е само с твоята воля. Имаш нужда от тяхното разрешение. Силите действат директно сами по себе си.“

При нас бяха и двама други „бабѝ“. На единия от тях факира даде нареждане да ми донесе чаша вода. Той можеше да контактува със силите по всяко време. При такава ситуация навеждаше главата си и произнасяше формула. Тогава постепенно се надигаше някакво психично напрежение, което само присъстващите можеха да усетят. Това бе едва поносим натиск, който потискаше всяка нормална ментална активност. Имаш чувството че стоиш във вакуум. Тогава следваше някаква празнота след което вакуумът биваше пронизван.

Факирът се изправи с широко отворени очи и докато рецитираше фрази на арабски постави двете си ръце на главата ми и ми нареди да изпия водата. Бавно чувствителността ми се върна и отново можех да чувствам физическото си тяло. Някаква невидима сила ме накара да се изправя. В същото време единият от „бабѝте“ също скочи и се приближи към мен с някакви механични крачки подобни на танц. Все още обладан от тази невидима сила аз също започнах да се движа подобно на него. И двамата изглеждахме като безволеви същества, направлявани от невидими ръце. Ние танцувахме някакъв странен танц, съставен от странни гимнастически движения, които завършиха в двойна прегръдка. Всеки път щом се докоснехме чувствах силна енергия. Неговото лице се промени напълно и аз разпознах в него архетипа на „бадал“ или помощник от невидимия свят.

Факирът интерпретира този неволеви танц като одобрение от страна на „Силите“. Той разясни, че те са искали да ми покажат определени неща. Те бяха повдигнали един воал, за да ме накарат да разбера някои тайни. Когато казах на факира, че съм си мислел, че ще умра или че ще изгубя разсъдък, той се засмя. След това ми разказа как той самият бил болен и повръщал цял месец докато сърцето му не станало чисто. Той правеше разлика между обикновените болести, които нямаха духовни последствия и физическите и психическите страдания и мъки изпращани от „Силите“. Тези необикновени болести имат за цел да заличат фалшивата его-структура. След това той отново настоя, че сърцето трябва да бъде чисто от обикновените ментални състояния, ако един дервиш иска да стане приемник на божествените качества.

Някои дервиши споделят мнението, че ако човек иска да се промени, той не трябва да изпитва страх да се нарани. Под това обаче те нямат предвид обикновеното страдание, което те считат за безполезно, а страдание равно на агонията. Според тях, за да напредне човек по пътя той трябва да умре много пъти. Ако интересът на човек към суфизма е свързан с това да избегне болката – той няма да постигне нищо.

Дервиш от Иран

Много пъти факирът умишлено не конкретизираше дали определени факти се бяха случили в някой сън, видение или пък във физическия свят. Така той ме накара да разбера, че в крайна сметка не беше толкова важно дали събитията са се случили по време на сън или пък в „света на духовете“. Това което имаше значение бе правилното отношение към случващото се.

Пиейки чай една сутрин факирът ми каза, че ме е видял предната нощ да нося кофа с мляко до неговия мавзолей докато духовете на много мощни „бабѝ“ се били събрали около гроба. На базата на това той ме покани да прекарам нощта в мавзолея. След часове рецитиране на специални магически формули и „зикр“ самата гробница се трансформира в нещо подобно на легнал лъв. Усещането че това се случва трая няколко минути, след което последва мощен звук наподобяващ „Я“. Тогава се появиха някакви плътни изпарения над гробницата и около нас. Бях се фиксирал към пространството на мавзолея без обаче да гледам към някой конкретен обект. Въпреки че използвах очите си изглеждаше все едно не възприемах реалността чрез тях. Мъгливите форми образуваха нещо подобно на минаре близо до гроба.

С помощта на факира „зикр“ достигна до сърцето ми. Започна някакво постепенно психично осъзнаване. Спрях да усещам себе си като компактно тяло. Чувството, че се нося надалеч ме превземаше. Увереността че ще умра тази нощ избухна в съзнанието ми. Бавно започнах да се облягам докато не легнах по гръб. Обектите на моето възприятие станаха отдалечени и в същото време рязко очертани. Изведнъж получих ярко видение как се бия с някакво чудовище. В следващия момент бях обкръжен от рояк съскащи чудовища. Те ме атакуваха драскайки и хапейки. Едновременно с това от ръчния индийски вентилатор излязоха цветисти създания подобни на кукли. (В тази връзка, макар в случая да няма повече подробности относно тези „същества“, особено интересно е, че някои публикации описват как определени извънземни раси използват именно тела подобни на кукли при специфични техни мисии. Те не са нито роботи – нито пък традиционните биологични тела. Представляват някаква странна симбиоза между непозната технология и малък процент биологична субстанция, което ги различава и от двете познати групи. – бел. Alien) Те се приближиха на определена дистанция, за да гледат как чудовищата ме нападат. Опитах се да ги отблъсна, но не можах да избегна техните нокти. Борех се за живота си. Усещах как силите ме напускат, битката започна да става отчайваща. Техните остри челюсти и нокти ме разкъсваха. Контролът върху тялото ми стана некоординиран. Поглъщането на тялото ми продължи около половин час. През цялото това време „цветните джинове“ останаха на заден план. Накрая, когато и костите ми бяха дезинтегрирани, се предадох и бях готов да умра. Станах изненадващо тих. Чудовищата се отдръпнаха за момент след което започна всичко. Моето астрално тяло се отдели от физическото. Видях как изтощеното ми и осакатено тяло лежи на земята сред другите обекти на мавзолея. Освен това възприемах и мъгливата форма на астралното си тяло.

В следващия момент умът ми се отдели от астралното тяло и се превърна в нещо като „чисто съзнание“. Различавах много ясно астралната си форма, която кръжеше над физическото тяло. Отделеният ми ум нямаше тяло. Виждах и знаех без тяло. Не гледах с очите си, а с някакъв друг орган на възприятие. Осъзнах че се намирам в някакво състояние, което отиваше отвъд обикновената извънтелесна проекция. Въздухът около мен се изпълни с блестящи частици. Процесът ми на мислене се случваше без да усещам моите мисли. Знаех че мога да отида още по-далеч. Запленен от лъчистото пространство около мен бях привлечен към нещо отвъд измерението в което се движех с физическо тяло – към един свят на безкрайни възможности. Измерение съставено от течна светеща материя готова да придобие всяка една форма или пък никаква.

Въпреки че все още осъзнавах поредицата на това което се случваше миналите и настоящите събития започнаха да съществуват едновременно едни с други. Имах известни трудности да възприема, че сегашните моменти и образи от моята памет излизаха от времевата линия. Сега бях в море от белезникава светлина на границата на нещо неописуемо. След това последва момент на безвремие, къпейки се в лъчистата материя. След това съзнанието ми се изстреля отново в астралното ми тяло, а то съответно влезе във физическото. Чудовищата ме чакаха. В тяхната финална атака разкъсаха тялото ми на парчета и умът ми експлодира. Чудовищата изчезнаха, а „джиновете“ започнаха да сглобяват парчетата от тялото ми. Те изглеждаха много радостни. Когато сглобиха тялото ми изчезнаха. Факирът продължаваше да стои в същата поза. Атмосферата в мавзолея стана екстремно чиста и ефирна.

Това бе нощ като всяка една друга когато правехме „зикр“. Преди да започнем обаче, факирът ми бе казал, че е отстранил всички негативни влияния и ме предупреди да не напускам мавзолея. Той не ми бе подсказал по никакъв начин това което щеше да се случи.

Източник: „Зиарат“ на М. А. Лихтенберг

Превод и компилация: Alien