Както била казвала бабата на една приятелка, дневнико – животът е от най-интересните :)
    А животът, казват други, вървял в тандем със смъртта. Тя била чест гост, всеки умирал. Освен мен, разбира се, аз съм безсмъртен, защото съм писател, кхм. НО!... За останалите било просто в кърпа вързано – всеки пуквал! В настоящата ситуация – от смях.
   Затова първо добрите новини – скоро няма да има футбол, хаха! :) НИ-КЪ-ДЕ! Халелуя! Историческа хирургическа интервенция в едно от най-досадните неща ever!
   Всъщност по излишно претенциозен начин се опитвам да те информирам, че целта на това включване е да се посмеем с теб, а не да хроникирам или „разяснявам какво се случва“. Tази работа отдавна вече е заета от интернет blog-арията и честно казано – мен ме е срам от некомпететността ми. Например: не съм наясно каква точно е новата роля на 5G-иту, не знам името на извънземния изкуствен интелект „посял новата чума на планетата“ и нямах представа какво е „QAnon“... Тези неща ми ги разказват други сега, а аз слушам и цъкам с език колко са напред младите днес. След толкова години в писане и „очакване“ на НСР – когато най-накрая това започна да се случва – мен ме интересува повече как се сади Allium cepa, по-познат сред профаните като „кромид лук“. Сигурно остарявам и отивам отвъд тези неща. Някои от гласовете в главата ми дори се опитват да нашепват, че това всъщност е extremely zen, че достигам форма на просветление, което аз видиш ли имам Right-Fuckin-Now! По-неметафизичната истина е, че съм под карантина от 14 дни и единствения ми достъп до атмосфера е на терасата, където има сандъчета с кромид.
    Виж, по стечение на обстоятелствата се прибрах на магия от далечно място в разгара на световната гюрултия и насред черните нинджи (разбирай циганите) екипираните бели нинджи на летището ме информираха телеграфично, че влизам в списъка на „задължителната самоизолация“, въпреки че не се прибирах от застрашена страна. Аз разбира се бях възмутен, докато чаках каляската си на спирката пред Т1, че ще трябва да стоя затворен само 2 седмици, а не повече както съм свикнал, когато се завръщам отнякъде... Хръм-мрън...
    Иии в традиционен за мен стил карантината изтича днес, на 1 април (поради което излизам с тази маска) – датата, която „винаги“ ме е мотивирала да драсна нещо, хъ-хъ.
   Oh, I was so fuckin victorious! В крайна сметка – какво по-добро за един абстракционист-ексхибиционист от това да си стои вкъщи, защото... „това е новата норма“, хаха! О, какво „наказание“, о, „страданията“ през които преминах! Никога не съм бил по-близо до Слънцето! Сега даже нямам нужда от оправдания защо се изолирам като психопат. Защото досега бе странно, нали дневнико – всеки ме заплюваше като куца сянка, която „стои с шлифера си дори вкъщи“?! А сега... сега почти непознати решиха да се сетят за мен и започнаха да ми звънят така все едно... има епидемия, ха-ха! Видимо разпознават в мен фундаментален ресурс по отношение на това как да останеш със себе си в кризисна ситуация. Дисциплина, в която аз съм дефиницията за „олимпийски исполин“ (между другото – няма да има и Олимпийски игри – о, не – какво ще правя с лятото си!). Разбира се – постъпвам по справедливия и хуманен начин при подобни обаждания – затварям веднага и казвам че съм МНОГО зает :))))) Не уточнявам с какво, хихихи :D
    Ах, какво чудно време да си жив! Сега повече от всякога мога да си придавам важност! Кой излъга че Ренесансът е свършил през 17 век! Той е в момента!
    This is карантинаааааааааааааааааааАааааАААа!!!

Лиминалност

Говорим си тези дни с тоя и оня, че умишлено или подсъзнателно всеки декламира една и съща фраза: „Светът вече няма да е същия“.
    И това е точно така. И аз не мога да си представя вече, че ще се намери 2 л. бира за 1,50 лв...
   Но знаеш ли какво, дневнико? Това ми харесва! Не искам призрака на „вчера“. Всъщност имаше нужда от спешни мерки светът да не остане това, което бе! Започна да става все по-картонено, магията рязко изчезна, усещането за декора е все по-материално и едноизмерно с вкус на дъвка отпреди 3 дни.
   Ако се интересувах от езотерика сигурно щях да кажа, че сме в симулация на симулацията. Че всеки ден се събуждам рестартиран, без оглед на това какъв вътрешен прогрес съм постигнал на предния ден. Че се озовах в балонна реалност, в която колективния и подсъзнателен фокус е изкуствено гравитационно притеглен единствено от собствените си травми и рани към които индивидът се връща отново и отново, пропадайки до безкрай. Че по тази линия вече не вярвам дори на собствените си сънища, защото усещам, че всички ресори са впрегнати, за да потискат съзнанието ми с безпрецедентна мощ; че виждам как определен софтуер сканира и набляга на всичките възможни страхове; че когато човек работи само с елемента въздух (информация и сънища), той влиза все повече в балонната реалност, опитвайки се да разплете онова, което е инженирано като неразплетимо (потъвайки така още и още, търсейки уж „изход“). Че в момента прекратяването на обвинението на себе си и другите и поемането на пълна съзнателна отговорност е единственото работещо нещо.
    Разбира се аз не се занимавам с езотерика и затова не казвам нищо от това :)) Аз съм просто абстракционист, който може да включва всякакви канали.
    При преминаването на всеки един праг обаче от значение за справяне със ситуацията е колко пъти си умирал. Едва ли ще се изморя да го повтарям. В крайна сметка тук става дума за колективна тренировка по излизане от комфортната зона: доколко си съзнателно актуален, когато виждаш смяната на времената и кой си ти точно в този момент? До каква степен ти си „ти“ и детектираш ли точните аспекти на онова, което вече „не би следвало да е“, защото бива нерелевантно? Готов ли си да пуснеш пречещото паразитно поведение и неоптимизираните нагласи, които досега са имали благодатна за клетъчно делене среда? Можеш ли да се преизбереш или искаш да съхраниш версията на себе си без която (едва ли не) не можеш да се разпознаеш в огледалото – онази, която вече не носи живот?
    Защото световната ситуация буквално показва, че не може да се продължи по стария начин. И скоростта за ревизия е осезателно висока. И този път не става дума за филм или за нещо, което може да бъде отложено за понеделник. Става дума за нещо разиграващо се в момента. На практика всеки преживява своя персонален right of passage за който бяхме подготвяни на абсолютно индивидуално равнище през цялата 2019 г. Ех, праговете – дали ще спра да им се възхищавам и да наблюдавам с интерес динамиката, която генерира... прескачането им? :D
    Онова което ми харесва най-много в случая е, че всеки показва истинското си лице :) Особено в т. нар. „духовни среди“. Сигурен съм, че всяка Facebook/Instagram звезда, която инак обича да пуска афоризми свързани с това „колко е важно семейството“ в момента browse-ва активно сайта на WizzAir с надеждата всичко да се върне към „нормалното“ възможно най-скоро – wink-wink ;) Ню ейджърите пък имат перфектната възможност „да живеят в настоящето“, което иначе така загрижено прокламират в некризисни ситуации. Само че е много лесно да „живееш в настоящето“, когато всичко тече по план :) Я пробвай да живееш в настоящето, когато трябва да хванеш за ръка цялата несигурност на света. Сигурно доброволно веднага ще станеш хомо (в помощ на шегата: „несигурност“ е от женски род). Защото тази планета е безнадеждно влюбена в сигурността си – навярно затова сме я кръстили „Земя“, въпреки че по-голямата част от нея е вода :))
    Накратко – това е най-подходящия период за ревизия на целия приятелски кръг. Просто всички маски падат. Понеже не познаваш истински някого докато не разбереш какво наистина иска. А много скоро това няма как да бъде скрито. Вече няма да има „не разбрах“, защото всичко ще е кристално ясно. Това прави нещата изключително лесни при наличие на Воля и съзнателост за това какво искаш в непосредственото бъдеще.
    А ти искаш да прекрачваш прагове, нали така? :)
    Или поне така твърдеше в некризисни времена :D

    As Within, So Without

Или казано в контекстуален превод: шум отвътре – шум отвън.
   Ситуацията е безпрецедентна по отношение на възможности за генериране на empty talk. Тъй като в момента буквално всеки е на клавиатурата, глаголът „не знам“ току-що влезе в Червената книга за няколко месеца напред. На практика всеки е „наясно“ какво се случва и има „много добро обяснение“ за нещата ;)
    Let me tell you a “secret”. Nobody knows shit :)
   Не съм в бизнеса с прогнозите. Картите се раздават много бързо и корпоративната власт на планетата бива оспорвана. Британската корона се раздра от конфликти, Италия гори, а папата се разхожда сам из Рим, което не попречи на Ватикана да въведе индулгенции за COVID-19 :P Усещам, че се води война и всеки ден всичко се мени. Това е достатъчно, за да присъствам и да вляза в правилния за мен прозорец, когато момента настъпи. Междувременно: дали тока ще спре за 10 дни; дали ще има масово ваксиниране, слагане на гривничка или чипиране на черните ни задници; дали това ще бъде дългоочакваното извинение за спряганото премахване на кеша, влизането в още по-голям световен дълг или пък унищожението на Федералния резерв и завръщането към златния стандарт – НИКОЙ не може да каже.
    През това време ставаш пряк свидетел на влиянието на масмедиите над съзнанията и фокуса на хората. Като цяло си даваш сметка и доколко е залиняло съзнанието изобщо и разбираш, че човечеството тотално заслужава да е следствието на собствените си избори. Ако някой все още не си е дал сметка, че антената е новата магическа пръчка, то... по всяка вероятност няма да си даде сметка и сега :Р Ключовото тук е, че масовият фокус прави нещата реални без оглед на това дали те са започнали като такива. Именно на този принцип работи всяко самоизпълняващо се пророчество. Подобен наклон се вижда и в поведението на властите, с които имам спорадичен сблъсък, когато бивам проверяван дали спазвам карантината си. За всичките 2 седмици проверки нито веднъж не бях попитан дали всъщност съм добре и имам ли някакви симптоми. И макар такива да няма, повече от ясно е, че тези органи не милеят за благосъстоянието на гражданите; те се интересуват единствено от техния капацитет да спазват набор от правила. Далеч ли е наистина момента, в който всеки отказващ да пори въздуха в гарсониерата си ще бъде обявяван за еретик, точно както стана през последното десетилетие, ако кажеш че глобалното затопляне е bullfuck?
    Въпреки това трябва да бъда честен и да споделя, че един от полицаите директно ме призова да не гледам/чета новини. Задавих се със собствената си слюнка от шока. Ако бях жена този акт на доблест би ме очаровал и китката ми сама щеше да изпише телефона ми на рамото му. Тъй като обаче съм мъж, просто изръмжах като самурай и стиснах ръката му в знак на признателност... в една алтернативна реалност, в която ръкостискането все още е позволено :)) Същата реалност, в която се задавих със слюнката си, апропо.

Искам да ти споделя и още едно наблюдение като писател – т.е. човек познаващ структурата на историите.
    Това е свързано с поддържането на илюзията, че една история взема масов превес.
   Един narrative никога не може да вземе реален превес, защото е съставен от други истории. Което означава, че дадена информационна завеса позволява да се плетат какви ли не други сценарии без никой да разбере. Коронавирусът (дума, която spellcheck-а на моя Word 2007 разпознава) сам по себе си представлява информационно пренатоварване, което е ключово за заразата и нейното подсъзнателно разпространение. Една от най-брилянтните визуализации на принципа можеш да откриеш в интрото на последния епизод от 2-ри сезон на „American Gods“. Колкото повече страх – толкова повече симптоматика в реалността. Един вирус може да е инжениран в човешка лаборатория, но чрез био-мимезиса на страха той може да бъде пресъздаден алхимично от лабораторията на човешкото тяло. Вирусът е като човека – естествен и неестествен едновременно.
   Друга закономерност на крайно поляризираното разказвачество напомня просто, че светът е сцена, защото екстремния контекст предполага екстремно превъплъщение. С други думи обстоятелствата позволяват: полицаите да се вживеят допълнително в своята полицейщина; жертвите да станат още по-ужасени (превръщайки всичко свързано с всекидневната черна статистика в своя нова „Читанка“); интернет-месиите да поучават още по-патетично и „вдъхновено“ целия свят, а циниците като мен да се преструват саркастично, че нищо от това няма значение :)
   Ситуацията е отражение на множеството роли, които играем – тя е фрагментирана. Това генерира безнадеждност водеща до грешни решения. Екранът е най-лесното решение в изолацията. В известен смисъл той ни доведе до нея. Символично погледнато – ние сме изолирани като крайната репрезентация на това, че вече не умеем да се свързваме един с друг. Философстваме един през друг, защото си нямаме друга работа. Информацията иска да намери себеосъществяване чрез разиграването си през нечия уста или пръсти. Съществата декламират информация, за да имитират индивидуалност. Вече е трудно да избереш да правиш неща с ръцете си, които сами да говорят за теб без реклама или ваучер. Трудно е да градиш авторитет на база себе си. Да бъдеш крал на собственото си царство. Още повече когато се насажда такъв страх срещу короната :)
   Вече разбирам защо е казано, че философският камък винаги ще остане презрян и заровен в калта.
   Защото никой не желае да я докосва.

    Октопод на каишка

Реалистичното, което всички знаят и копнеят е, че пандемията няма да е вечна. Все пак дори „злите масони“ нямат интерес това да продължи до безкрай – отделните колелца на вековно градения механизъм трябва да затиктакат отново :) Паузата обаче ще бъде ползвана, за да могат нещата да бъдат докарани до определено дередже, което по „естествен път“ ще „наложи“ глобални промени от (засега) random-естество (понеже зависи кой ще победи в разиграващата се партия шах). Това означава, че колкото и чист да е въздуха в момента – това няма да е задълго, защото всичките красиви приказки за това „как трябва да се замислим какво си причиняваме“ ще бъдат пометени от инерцията на комфорта, който вече така ни липсва. Нови инжекции от токсичност ще бъдат забити в колективната психика и почвата, нова вълна от консумация ще изтърка столовете на McDonald’s. Безкрайно наивно е да се вярва в нещо различно, освен ако театъра не се разиграе в много по-драматична от очакваното посока.
    Истината, дневнико е, че дотогава тази ситуация е благодат за всеки, който досега е бил на ръба на себеосъзнаването си, но по стечение на модерния живот – не е имал шанса да спре, за да разбере, че е на ръба. Убеден съм, че ще има хиляди такива хора и Холивуд няма да пропусне да разкаже вдъхновяващата история на най-комерсиално подходящите от тях :)
    Отвъд благия ми hate обаче, сега нещо по-така (защото не мога да ползвам думата „сериозно“ на фона на тоя цирк).
   Като абстракционист-ексхибиционист разбирам силата на парадокса да останеш свързан в изолация. Да обърнеш нещата наопаки и да използваш вируса като лекарство, възползвайки се максимално от периода без значение дали има фактическа причина за него или не. В крайна сметка – това е света, в който сме днес. Явно всеки трябва да се въвлече по негов си начин, преоткривайки качествата си, които ще бъдат наистина полезни оттук насетне. Предвид че ситуацията се мени постоянно не е мъдро да бъдат чертани или визуализирани точни траектории. Нужно е вдигането на нивото на абстракция. Наред с вътрешната работа всеки може да проектира достатъчно многоизмерни вектори, с които да жонглира, когато нещата се разсеят. Те няма да са ясни и поради това няма да бъдат засечени от Системата, но ще се слеят с чужди такива, с които споделят заряд на ориентация. Както усещаш нещата са много изпънати и вече няма място за грешки. Нужна е 100%-ва дисциплина и никакво място за самосъжаление. Отчаянието обаче е позволено и дори необходимо. То няма никакво отношение към дисциплината и липсата на самосъжаление. То е една от най-трансцендиращите сили. Чрез него инфантилното умира, за да се роди детското. Онази чистота, която човечеството отдавна не познава, а... планетата рекултивира едва в последните 2 седмици :)

Ако беше преди, тези страници щяха да бъдат откъснати от теб тетрадко... щяха да бъдат свити и пъхнати в бутилка, с надеждата някой да ги открие на брега на океана след 120 години.
   В детството ми бих те хвърлил небрежно през терасата, докато уж докосвам перата на балконния ми Allium cepa, а другарчетата ми със сигурност щяха да те открият на паважа и да предадат на всички съобщението.
   Днес просто кликвам „публикувай“, с което ставаш част от безкрайния информационен поток на мрежата оплела всички ни.
   Но ти съдържаш Меча на истината изваден от камъка.
   Ето защо ЗНАМ, че ще проправиш своя Път към земята.

Free Joomla Extensions

 Други откъси от поредицата на абстракциониста-ексхибиционост:

- загубеното изкуство на фотографията

- механизацията на смислите
    - анатомия на лицемерието
    - клюката и превземката като социални субстанции

- поп-фолк жития

- комбинат за изгаснали лица

- работилница за фенери