Планетите се бяха подредили и цял ден беше петък. И имам предвид 13-ти – от онези, които по френско окултно предписание предвещават авария от аграрен магнитуд, завършващи с анална литургия в квазикатолическо депо.

Подозрително цял ден не се случваше нищо лошо и от отчаяние реших да си го предизвикам сам като една истинска Уендздей Адамс. Сиреч – сетих се за тебе, дневнико, и реших да те разгърна с трепет подобeн на девица докосваща първия си току-що пристигнал от AliBaba дефектен черен пластмасов и допълнително оребрен (точки-точки-точки) ЧЛЕН – хаааааахаахаааа! :))

Така след ОсвиНенцима на новогодишния егрегор, реших да прекъсна циклофренията си и да изляза от барбаронестата какавида на собствената си нищета. Разбира се откакто мързела и личния ми комфорт станаха по-важни от човешките взаимоотношения в живота ми, това става все по-рядко. (What?! Failed lives also matter, I’m sinnocent! Който не е мастурбирал под последния чин в скучния час по химия да хвърли първия камък!)

Разбира се има и друг фактор за мълчанието ми и той е, че все още не умея да си отварям устата без да си навличам неприятности, което от даден момент нататък определено се отразява на баланса на сексуалния ми живот. Подозирам че е вроден талант отключен от върволица травми от отхвърляне. Все пак, когато дори свещеника от неделното училище ти подава бонбонка „Черноморец“ като форма на „утешителна награда“, вместо да те викне зад олтара „като всички готини деца“ – катастрофата на бъдещето ти е сравнително предопределена.

Но! Както е казано някога в някое забравено от историята ласвегаско казино пропито от вкиснатия аромат на разлято по мокета евтино контрабандно ирландско уиски: играчите никога не умират, те просто се местят на друга маса.

Sooo!

Are you readyyy to suck random dicks out of solidarity with me?!

No?!?

Doesn’t matter to me at all!

One more time I’m channeling universal principles here!

I’m beyond the apology hostage culture, so you better buckle up!

Цинизъм и цЕнизъм

Продължителността на човешкия живот е разчетена по такъв начин, че хората да не успяват да правят сериозни изводи от ставащото.

― Виктор Пелевин

Още Джордж Карлин е казал: „Scratch a cynic and you’ll find a disappointed idealist.“

Разглеждам цинизма като компенсаторен upgrade на наивитета, дневнико. Той е грозен, горчив и тъмен катооо... хехе – it’s not what you think ma’... :)) Щях да кажа, „като мазето на пернишки педофил“, но се отказах навреме!

Та! Този текст ще е по-грозен, по-горчив и по-мрачен от обикновено, дневнико! Като компенсация че ме нямаше толкова дълго, ще извадя отрова от дълбокия резерв!

Също така овреме искам да те предупредя да не бъркаш „цинизма“ с „цЕнизъм“. Все пак си тетрадка, а не тълковен речник, so let me explain:

• „цинизъм“ е призвание отдаващо се на малцина от инак многото самоличности в главата ми;

• за „цЕнизма“ в дебелите книги пише, че е: 1. социално-екзистенциален феномен „мистериозно“ обхванал вкупом българския народ през 21 век, вследствие наложителното вглеждане в ежечасно променящите се етикети по рафтовете; 2. нациоанален пенсионерски спорт в България.

Намирам дефиницията от книгата от която направих въпросната справка (чието заглавие няма да упоменавам) за абсолютно вярна. Етикетите в магазините се сменят по-бързо от снимките на новоизгряваща инфлуенсърка във „Виж къде съм и „колко интересни“ неща правя“ (така звучи буквалния превод на „Instagram“ на кифленски). Което си е чист цинизъм, innit?

... Сиреч, дереджето в днешно време прави сигурно едно – ако си циничен – то определено не си циничен достатъчно. Защото в консуматорската ни Netflix-ера вече нищо не е достатъчно (слогана на българската модификация на zeitgeist-a е: „I want your everything as long as it’s FREE!“)! Например вече не е достатъчно просто да приемаш хомосексуалистите (но скришом пак да не ги предпочиташ като компания за съботното ти матине). Запада в момента се опитва да ме убеди, че в днешно време it’s not just „gay“ not to like gays – it’s even „gayer“ not to be gay! Изглежда без да иска, либералната философия се приближава все повече до света на квантовите парадокси. В случая евтино, но ефективно. Нещо като промоциите в LIDL.

Затова ще дам всичко от себе си, поне да се доближа до „достатъчно“ циничен.

„Бонтонния“ ми капацитет на горд абстракционист-ексхибиционист е всеизвестен, така че знаеш какво да очакваш.

Free Joomla Extensions

Цинично излишен екскурс

Не забивайте главата си в това, което няма отношение към настоящето. В бъдещето трябва първо да съумееш да попаднеш.

― Виктор Пелевин

Няма да те лъжа.

През годините се сещах за теб само от време на време, по-скоро неконсистентно. Затова и в този log няма да впиша някаква конкретна история, а ще бъде по-скоро конгломерат от импресии. Като стар лексикон лъхащ на изветрелия ти „любим парфюм“ от детството (който всъщност е бил на баба): възвръща някакви ефимерни фантомни есенции от миналото, носи сантименталност по нещо безвъзвратно загубено, което в същото време е и толкова срамно, че на дадено ниво се радваш, че парфюма е избледнял дотолкова, че може да донесе именно само изветрял спомен, а не да ти припомни конкретната фрактура в (AD)HD-картина (опитай се да прочетеш това изречение на един дъх, ако можеш).

Виж, трябва да си разбрал, че на този етап от „кариерата ми“ (ха-ха) за мен формàта вече няма значение – аз не създавам съдържание, аз създавам шибано изкуство! Ти сещаш ли се за неуспешен български сериал по национална телевизия?! Аз не! Всички са неразбрани шедьоври, висше постижение на рециталното изкуство!

Така е и с моите неща – импресии или не – те се пукат по шевовете от висококачествен, пъргав и гениален тестостерон, който е толкова genuine, че извънземните се връщат от естрогенно-центрираното-си-бъдеще, за да вземат проби от точно този тестостерон, с който да пресътворят един не-тираничен и не-токсичен white privilege патриархат! They want to do it right this time god damn it! Защо искаш да им попречиш?! От завист?!? От скептицизъм? Защото си male feminist? Какво?!?

Миг преди да съм достигнал рубикона в редовното читателско колебание обаче, нека предложа немислимото.

Ако сме на етап в който вече не ни е позволено да забравяме най-фаталните си грешки for all eternity; или пък модификацията на идеята: ако каквото и да кажеш „все си в грешка“ и т. нар. „cancel culture“ вече не просто „не позволява грешки“, но и нюансите като цяло в тази реалност – то вече поне нямаме оправдание да не си говорим Истината, нали така!?

В свят, в който се поддържа повърхностно разнообразие (като цвета на кожата или пола ви) истинското разнообразие в мисълта, интелигентността или заслугите не е никаква ценност за новия идеологически наратив и е обявена за форма на цинизъм. Хората днес се възприемат на база характеристики върху които те нямат абсолютни никакъв контрол (защото никой не избира какъв пол да бъде или с какъв цвят на кожата да е); те са това, което са на база различни променливи. Те нямат нужда да бъдат повеждани като стадо от нужда за „справедлива репрезентация“. Така те признават, че са добитък, по-жалък дори от предишното status quo, в което поне имаше enough decency да не се отрича, че официално живеем в свят на робство!

Are you properly pumped now!?

А сега импресиите по техния ред!

Дребен цинизъм по паважа

Всичко, с което се занимават хората, е толкова безобразно, че няма никаква разлика на чия страна си ти.

― Виктор Пелевин

За пръв път си дадох сметка колко си ми липсвал при едно принудително преминаване през София миналото лято, дневнико. Като цяло знаеш, че тази географска локация трябва да бъде заличена от картата на България като първа стъпка по (ре)формирането на националния ни common sense и себеуважение. Не просто защото мирише така сякаш си elbow deep in feces..., не... С времето свикнах със собствената си миризма, така че сигурно бих преживял и софийската. Eventually (въздъх).

Просто човешкото вещество там е заменило съвестта си с банкноти, а градската действителност сякаш постоянно държи да парадира с магистратурата си по bullshit. Хората живеят в страх и опитват да поправят това по химически път, което води до още миризма (или просто инициирах неусетен и за мен процес по флатуленция). Виждам това по новинарите от вечерния блок за които съм сигурен че мастурбират докато слушат собствения си глас изричащ „София (това-)“, „София (-онова)“. Това е дебилен hint, че в новините се говори само за София „като за България“, ОК? Честно казано предпочитам да съм портиер в задния двор на произволен гей бар (get it?), отколкото да се разхождам по Витошка!

Та! Бях в С-О-Ф-И-Я (Юксел!). Трябваше да взема един приятел и да продължим към друга локация, която няма-да-назова, но ще кажа че не-е-в-България, за да не решиш случайно че си играя на дребно! Срещата бе пред произволна BILLA (макар че колко произволна да е била, след като там е била уречената среща) и именно зад нея имах кадър, който мигом ме присети за теб!

(За протокола – наистина са били сфинктерни издихания, I can tell for sure now.)

Кхм, видях мъж и жена. Единственото което помня за мъжа бе, че носеше доста Jesus merch (разбирай кръстове). Жената също бе безинтересна за моя не-дигитален аз, тъй като от бързия ми кръстосан поглед видях че в нея има повече пластмаса от фабрика на LEGO и единствената ѝ (възможна) професия в този живот е била и ще бъде „OnlyFans „content“ creator“ (wink-wink).

„Long“ story short – they were no salvation material (despite the merch).

По изключение обаче човешкото вещество в тоз частен софийски случай не бе протагониста. Oooh, noo, that would make too much fuckin sense, right!?!

Това, което ме втрещи бе аксесоарния им пинчер. Сеш’ш са? От онез’, дет’ ги разнасят кат’ man purse, минус презрамката? Същите, които би загребал с боца си с лекотата, с която можеш да ритнеш веяна от вятъра найлонова торбичка. Разигравал съм симулацията множество пъти в главата си и съм убеден, че под правилния ъгъл аксесоара би останал на боца точно както става с торбичките. Просто върха на обувката ще го пробие и плъха ще остане да виси там. Разбира се това е жестоко и никога не бих го причинил на... безценните си маратонки Reebok за които дадох няколко Щастливеца.

Но стига за съкровените неизречени мечти на всеки трезвомислещ човек.

Историята е друга. Тя не е свързана с единствената заслужаваща марка Reebok. Свързана е с... Adidas :’(

Пинчерът бе облечен с анцуг Adidas.

Сега...

Дори ти тетрадко със сигурност излизаш по-често от мен и навярно отдавна си станала свидетел на факта, че Adidas са решили да инвестират в бизнеса с плъхове. Mакар bylgarskiqT парламент да води с 10 гърди в отрасъла със своите bovinator-и, гледката ме шокира, защото ми беше за 1 път (в следващите месеци станах свидетел на други подобни сцени, което потвърди че не съм бил на неосъзнат vision quest в онз’ заветен момент). Т.е. това не е никаква новина за широката публика, но за мен бе предрубиконен момент.

Знаеш ли, близък на малкото ми черно сърце, дневнико... има мигове в които мокрия чорап на реалността те удря през скротума и нямам предвид буквалните опити, които баба правеше за същото, гонейки ме по двора, с претекста, че е „много важно да се изкъпя в коритото докато има слънце“. Това са миговете, в които възниква физическа случка, в която за пръв път си даваш цялостна сметка „точно колко“ пропита от нищета е реалността. Дотогава просто си усещал как плуваш в океан от курешки, но си го правил сякаш с полудоброволно затворени очи. Може би, едва ли не и, ако такова – няма хич какво – направо с доброволно затворени очи. Текстурата е там, миризмицата е там, но последния маркер инкасиращ „реалност“ – зрението – не е ударил своя окончателно гарантиращ легитимност печат. Но идва момента в който отваряш очи подобно на излязъл от упойката (вече) трансджендър и „повече никога нищо не е същото“, хи-хи :)

Тогава виждаш, че ако има текстурата на барабонки и има миризмицата на барабонки, то по всяка вероятност не става дума за „каперси“. В този момент всички сечения на реалността се събират в точка и ти разбираш за пръв път в абсолютна и неподлежаща на бъдеща фрагментация цялост, че колективния избор за жанрова среда на човечеството е „шествие на жалостта“. Mига в който се събудиш от предишната ти илюзия, че „може би е било нещо друго различно от чалга“ (илюзия, която между другото ДОБРОВОЛНО си решил да приемеш на даден етап от живота си), е мига, в който внезапно осъзнаваш, че минимум 13 батальона от черни пишоци се насочват към дупката ти and the most valorous act possible is to spread your ass cheeks to receive it as rectally as possible! Защото никой не ти навлякъл това! Ти сам реши да се навреш тук и споменатите 13 батальона (от черни пишки, ако случайно си забравил) са просто административни маршрутизатори, не инквизитори! So be a good boy and spread that ass cause you were begging for it your whole life!!!

За какво пишех всичко това...

Кучето с анцуга, момента в който „всички точки се събират“, рожденния миг на цинизма...

... ааа да!

Исках да кажа, че всеки има своя версия на въпросния момент. За един приятел например, бе осъзнаването на факта, че „таратор“ е анаграма на „Taro Art“, за друг индивид това може да е момента, в който реши да провери какво е „флатуленция“ при което да попадне на страницата за думата в Уикипедия, където е качен най-жалкия аудиозапис на това „какво е пръдня“, пред който дори японското шоу за пърдене изглежда като режисирано от Куросава. Това са моментите, в които си даваш сметка колко дебаркирал е човешкия ни вид: да се стигне до необходимостта в public domain-а да има запис на пръдня, защото в даден момент сигурно ще е политически некоректно дори да разкажеш на детето си „що е то“.

Неслучайно си съкровена за мен, тетрадко. Монологът е предпочитаната форма на дискурс за един абстракционист-ексхибиционист, така че с теб споделям най-интимните си моменти на фрагментация и интеграция. Като момента, в който всички точки се събират в една.

Пропуснах да кажа, че за мен този момент не бе случая с „анцуговото куче“ (хаха, това може да мине за заглавие на някоя манга, как смяташ?).

Бе точно момент след близката ми среща с кучето, в който за пореден път се спрях да „взема късметчето си от 2 ст. от уличния паваж“, само за да осъзная за пореден път (на първите 10% от траекторията ми на навеждане), че това отново са от онея шибани конфети, които приличат на стотинки. For some fuckin reason they are fuckin e-v-e-r-y-w-h-e-r-e! Наистина всичко в този свят е илюзия!

Резултираща в личното ми осъзнаване на 13-те батальона. Голяма езотерика, няма що! Ебаси ликвидираното парче дет съм! Както казват – дърветата умират прави.

3 бързи цинични истории за нищо особено, демонстриращи колко съм „корав“

Усмихвай се на всички, колкото можеш по-широко – те трябва да бъдат уверени, че ти си студена лицемерна гад.

― Виктор Пелевин

• Бях в известно пловдивско заведение по центъра, защото от година насам нямам стил и нося анцуг. Марката вече трябва да се подразбира от предния разказ. Nike.

Отивам аз до тоалетната и като излизам от кабинката пред мивката някакъв тип си мие ръцете. Само че разстоянието между стената и мивката е толкова тясно, че бивайки наведен, баровеца блокираше целия коридор по който става възможна евакуацията от това пространство на двете нули за което никой не иска да си спомня след като приключи работата си там – дори аз, който даже в момента спрягам тоалетната си лирика с този текст.

Застанах отстрани до дебила и почнах да чакам да се сети какво е подразбиращото се действие от негова страна. Сигурно би било прекрасно да те има, ех, адекватност. Но не, тук всички сме наказани с половин мозък, тетрадко. Започнах да нервнича, че тоя ботор се прави на 3,5. Бях на крачка да му ударя един зад врата, за да го вкарам в режим на служебно съответствие. Не го направих единствено от страх че ще ме пребие. След 20 сек. чакане, в което стана повече от ясно, че индианското име на тоя тип е „Мия си лапите нагло до безкрайност на вълшебния метален ручей“ му викам (с „усмивка“): „Браточка, тъпо че тоалетните не са по-широки, а?“ Нарекох безгръбначното „браточка“, а не „fucko!“ единствено защото и той носеше анцуг, което като нов потребител на този тип текстил реших че е уважително поведение към очевиден ветеран.

Арогантното педалче не каза абсолютно нищо. Цялото нещо продължи още 4 сек., след което то се изправи и ме погледна. Mesmerizing act, Moshe. Please face the wall now, papa needs to go.

Безсрамникът избърса ръцете си без да ме пусне да мина и пак излезе преди мен. Не исках да цапам анцуга си с кръв иначе щях да му подскажа че е забравил да смени превръзката си. Копеленцето със сигурност щеше да ме замери с нея, ако си бях отворил плювалника. Нали помниш – устата ми се нуждае от спешен екзорсизъм.

• Бях в кварталната денонощка, макар и в късния следобед, така че може би трябваше просто да кажа „магазина“. Пред мен на касата имаше 2 кифли, които разбира се си купуваха „нещо жизнено необходимо“, като в техния случай искрено съжалявам че това не бяха противозачатъчни.

Туткаха се излишно, което удължаваше агонията на хората от опашката, които бяхме в истинска нужда (като мен, който чакаше с няколко пакета папагалски слънчоглед в двете ръце и подмишници, неиздържащ да ги нападне, защото както знаеш – глада е по-силен и от тока). Не знам дали бяха напушени, но те осъзнаваха ситуацията и дори се подхилкваха че бавят всички, поради което вече бях готов да преосмисля обекта си на нападение. Моментално се смъмрих, че не мога да попадам в плен на чужди емоции, когато за пръв път осъзнах какво наистина се случва!

Кифлата която плащаше имаше залепен на ноктите си толкова дълъг изкуствен маникюр, че буквално не можеше да извади стотинките от портмонето си и хилежа ѝ всъщност бе плод на self-realization-a ѝ в колко плитка локва се беше натресла сама! Само миг след това разля всичките си жълти стотинки по теракота на магазина, при което касиера се отчая и просто ги отпрати да си ходят. Съответно момичето остави всичките си жълтурковци по земята без какъвто и да е интерес към тях, защото явно беше „под нивото ѝ да проявява форма на усилие към ситуацията“.

Това тутакси промени отношението ми към разгръщащата се конфигурация, тъй като не обичам да ставам свидетел на несправедливости. Тутакси се наведох и събрах стотинките. След което ги сложих в джоба си.

Този път не бяха конфети, видях ги с очите си как падат от портмоне, мухахаха!

I was back in the Big Game baby!

• Преди години стоях сам на външните маси на един японски ресторант в Пукет (казах че не играя на дребно, а не че не играя на евтино!) и си дадох сметка колко трудно е за съзнанието просто да стои на едно място и да не мисли за нищо – просто да пие чай. Сам си на това екзотично място, успял си да стигнеш дотам някак си, можеш да си позволиш дори чай и въпреки това ти е трудно да си там, като в сън си, защото съзнанието, което не е Тук и Сега, е винаги някъде другаде, което създава контраст между случващото се и актуалната перцепция за него. Винаги готово да избяга нанякъде.

В Тайланд хората нямат много затова ценят онова, което имат. Ние имаме много, лесно го пилеем и разхищаваме, защото знаем че „ще има още“ и поради това не разбираме стойността му. Понякога имаме проблясъци и си казваме, че „трябва да сме доволни от това, което имаме“. Но сме разглезени „да искаме повече“ и проблясъка твърде бързо отминава. Истински доволен човек не съм срещал досега в живота си.

Хората там са искрено благодарни когато проявиш отношение към тях, западното все още не е завладяло напълно ума, макар корена му вече да е трайно посят и осезаем.

Тази история би останала претенциозен и неясен filler, ако не бе чайника в ресторанта... (Странична забележка: не ме разбирай погрешно – на абстракциониста-ексхибиционист не му е нужно да обяснява контекста си докрай, тъй като една от целите му е да бъде само полуразбран. Само така може да продължи да каканиже, че „никой не го разбира напълно“, което е ключово, за да остане този, който е.)

Чайникът от който мюсюлманинът индиец от японския ресторант в Тайланд ми сипа чая, бе съвършен за мен и не беше китайски. Семпъл и груб, но по качествен начин правещ впечатление. Струята му беше къса, мека, жива и директна, не се опитваше да спести нищо от своето величие. Имам чувството, че беше правен по златното сечение на чайниците! Този артефакт бе създаден, за да сипва чай. Не беше аксесоар, който да стои във витрина. Обичам дзен-неща, които са направени, за да бъдат точно онова, което трябва да са! No fucking around! Simple and straight, no silly decorations, no bullshit! Японците са много силни в това.

Разбира се паразитът в мен веднага проговори. Трябваше да имам онова, което аз самият не притежавах към онзи момент (с което ти подсказвам, че в момента съм съвършен). Започнах да се пазаря с индиеца за чайника. Започнах да бълвам суперлативи за изработката му, но той явно вече знаеше от живота, че ласкателството е сянка – не те прави нито по-голям, нито по-малък. Като типичен бял империалист предложих голяма част от парите, с които разполагах, които за покупката на чайник не бяха хич малко (няма да казвам колко дъвки „Love Is...“ можех да си купя с тези кинти в България). Отказа и видях че наистина не става дума за пари. Сега... Отказът винаги повишава ерекцията на отсрещната страна, but in the same time my patience was growing dangerously low. Приближих се до барплота и му съобщих че съм готов да му предложа други неща (намигайки му), като визирах тялото на „гаджето ми“. Всъщност имах предвид момченцето, което проституираше на ъгъла пред ресторанта му. Отказа ми дори това, с което доказва, че на острова има и хетеросексуални мъже. После разбрах че това е сина му и де факто не му предлагах нищо различно от „обичайното след вечеря“, хи-хи. Но иначе за пред света Muslims Heaven promise drowning in a sea of pointless pussy forever till’ the end of time. Да имаш топките да измислиш подобна концепция и да накараш всички да вярват в нея, докато точиш лиги по малки момченца...

На подобен принцип човекът знаеше какво има и не го продаде. Rispek.

Anyway дневнико, не виждам как тази история се вписва в настоящата категория... Я по-добре да я задраскам.

3 бързи цинични истории за онанизъм, демонстриращи колко съм „корав“

Обърни специално внимание на хората, които не ти ръкопляскат, когато печелиш.

― Леонардо ди Каприо

Станаха много цитати на Виктор Пелевин на който не съм чел нито една книга, така че за да не изглеждам повърхностен се наложи рязко да разсея нещата с нещо по-стойностно като Лео. Хаха, баси решението, а?!

Сега внимавай! 3 бързи истории, в които победих и просто ти се налага да припознаеш това! За мен е мистерия защо и 3-те истории някак си завършиха с мастурбация, но този път няма да се утрепвам от мислене в стил „какви са окултните причини за това“.

• Беше прохладна юлска вечер на лето Господне ‘22, защото вече бе почти полунощ и разхлаждаше. Пишех моята част от следговора на новата ни книга (coming not too fuckin soon enough), когато някаква нощна пеперуда (явно влязла незабелязано през деня в помещението) се активизира и даде знак за странното си решение да влезе в квадрат, а не да диша на свобода. Кръжа около мен в продължение на 20 мин. след което най-накрая си дадох сметка, че трябва да направя нещо. Направих кожен джоб от шепи и ѝ изкрещях със самочувствието на Гандалф изправил се пред балрога на моста в Мория: „Влез тук, за да излезеш!“, почти повярвал, че имам код за достъп до колективното съзнание на инсектите. Нелепата ми поза не продължи дълго след като стана ясно, че силно надценявам магическите си способности.

След което, в пристъп на досада, ми хрумна гениална идея!

Загасих всички лампи и монитора на компютъра, запалих фенерчето на телефона си с който излязох навън и пеперудата просто ме последва. Всичко свърши за точно 10 сек. (pun intended).

Толкова се впечатлих от себе си, че изгасих фенерчето и веднага си ударих една на собствената си снимка (reference to the pun)!

• Отново късна лятна вечер. Взимам си душ преди лягане, защото волю-неволю сключих контракт със себе си да го правя на всеки 25 дни.

Старомоден съм, не мога да ползвам душ-гел, пък и с него бързо ме превземат погрешни мисли, колкото и неудобно да е шишето. Така че хванах сапуна и започнах да се сапунисвам с него. Насапунисах си лицето, което често ме вкарва в ситуация да мога да виждам само с 1 око, защото в противен случай ще ми влезе сапун в ириса. Съответно почва едно плюене, квачене, махане с ръце като патица и кълнене на всички фармацевтични компании по света. Псувам дори водата, че не измива достатъчно бързо, а да псуваш природен елемент си е next level hate, както и да го гледам!

Та стоя аз с 1 отворено ляво око (което – да отбележа – ми е по-слабото) и отгоре на всичко се мажех с лявата ръка (която – да отбележа – ми е по-слабата). Това което се случи после всъщност става доста рядко, но някак си стиснах сапуна по толкова аматьорски начин, че той се изстреля нагоре във въздуха на неочаквана за мен височина. В микростотните на случващото се самообладанието ми демонстрира присъствие и със същото ляво око и точно толкова същата лява ръка аз просто хванах сапуна във въздуха! Абсолютно джедайско изпълнение, моментална ерекция! Само ако татко можеше да ме види в този момент!

If you know what I mean...

• Забелязвам че хората винаги имат много добри идеи какво мога да направя за тях. Случвало се е някой да разбере „кой съм“, да дойде и да ми каже: „Човек, знам, че трябва да правя нещо с теб.“ И аз обикновено: „Пффф, много е възможно, ама сигурен ли си, че искаш?“ Първо защото не ми се занимава и второ, защото съм наистина изключително плеснат в устата и по всяка вероятност ще докажа това твърдение за себе си още в първите 5 мин. от взаимодействието, which is fast. Хората се засягат. Наясно съм че (макар и по напълно енигматични за мен причини), на никой не му харесва да отбележа лежерно (в колкото и оригинален контекст да ситуирам нещата), че човека има гърбица, или че очевидността на потиснатата му хомосексуалност правят опитите му да я прикрие – жалки.

It just happens, I can’t help it! I tried multiple times, I swear!

Та.

Бил съм може би на 5-6 семинара в живота си. След края на последния (преди вече години) към мен се приближи жена с която имах практика „по споделяне“ по време на заниманията (да, малко ме е срам, но попаднах на ню ейджърски семинар). Каза същото: „какво трябва да правим с теб?“. Мисля че сама по себе си тя се водеше лектор и „разбираше от много неща“. Game recognizes Game, right, хаха?!Поради последното интереса ѝ премина в повече от „професионален“ по-бързо отколкото успях да споделя, че към онзи момент бях обвързан и се наложи да го разбере сама 20 мин. по-късно, предвид че ме чакаха след събитието.

Но!

Тъй като всеки обича да хвали Пътя си, от приказка на приказка се оказа, че преди доста години съм публикувал доста обширен анти-материал за организацията в която тя членува от което ми стана доста забавно :Р Този път дори не се стигна до проява на „оригиналност“ от моя страна, вселената просто ме обичаше! Защото ми е още по-любопитно да се срещна с някой, който ме харесва като човек, но после да разбере, че всъщност вече нe харесва дигиталното ми „аз“ :)))

Въпросната дама се оказа корава и не промени отношението си към мен след разкрилата се информация. Явно това че беше „над 40 и сама“ надделя над моя анти-чар. Разбира се тогава бях на 30 и „не сам“, така че това е просто преамбюл към реалната история. С тази просто се правя на интересен.

В онзи период бях с най-красивото момиче с което съм бил ever. I’m talking like „super model pretty“ level shit here. Разбира се не знам защо тя беше с мен и никога не разбрах отговора на този въпрос. Тогава тя работеше в бар и почти всеки ден ходех при нея, тъй като цял живот съм благословен да вадя парите си с писане – т.е. – не съм работил и ден в живота си и мога да правя по цял ден каквото си поискам (която липса на ритъм и дисциплина бавно води до многоизмерен разпад).

На два пъти успях да се промъкна незабелязано до степен в която да не ме види и имах възможността да я наблюдавам отстрани за non-creepy-long-periods. She was so lovely. Still is I guess.

Anyway.

Единият от двата пъти станах свидетел на това как един млад и рус мъгъл (очевидно не българин) я гледаше прехласнато (докато тя приготвяше поръчаната от него лимонада) до степен която не съм виждал и в скъп, но същевременно евтин холивудски филм, като например „Avatar 2“, хихихи. Момчето беше хипнотизирано и усмихнато по изключително умилителен начин. Бе в унес, който на теория ми бе пределно ясен. За него в този момент съществуваше само един вектор и той не бе свързан с разума. Това продължи толкова дълго (тя не беше от най-експедитивните барманки, хаха), че чак ме сви сърцето от неизбежното за него разочарование. От мъжка солидарност реших да не удължавам предопределената му агония и инструктирах глашатая ми да съобщи гласно за присъствието ми, останало скрито до този момент от всички споменати, въпреки че бях точно до тях (прикриваческия ми hack). Когато тя ме видя и ми се усмихна по начин, който нито един мъж не може да обърка, русото германче в миг излезе от транса и разбра каква е ситуацията. Лицето му придоби разочарован пост-еякулиращ израз.

Jedi Master you never will be.

Сещаш ли се какво направих след като изгоних пеперудата от стаята си?

Знам колко нарцистично звучи – but this one was way better! :D

Хора надживели полезността си

Поради особената неприязън към индивидите в следващия списък, тази глава не заслужава мъдър начален цитат.

― абстракциониста-ексхибиционист

Честно казано следващото е просто списък, който като гледам само ще расте за в бъдеще.

„Шокиращо“, нали?...

Съдържанието му по нищо не се различава от заглавието му. Просто става дума за човешки материал, който е излишен и може доброволно да се самоевтанизира, ако има каквато и да е доблест, инак просто ще се превърне в жива форма на цинизъм. Трансформация, която отдавна е започнала и резултата няма да е красива пеперуда. Или пеперуда като цяло for that matter.

Fuck, I don’t even care so much, so I’ll just share it without further ado or further „mansplaining“ (ли му викаха?):

• индивидите ядящи сладка туршия – просто се евакуирайте завинаги от държавата;

• индивидите, които не слагат оцет на салатата, защото „доматето им е кисело“ – тук дори няма да се унижавам, инициирайки каквато и да е форма на „обяснения“;

• онази специфична група от индивиди в страната (всички знаем коя точно е тя), която много държи всяко 3-то тяхно изречение да започва с „Учителят казва (...)“;

• индивидите, които в лежерен разговор казват, че не слушат чалга, освен „ако не са много пияни“;

• индивидите, които са изслушали „Despasito“ повече от веднъж;

• младите инфлуенсърки, които по някаква причина са решили че е много „бунтарско“ и „I don’t give a fuck“ kind of trendy да се снимат полуголи, показвайки среден пръст. На кой го показваш тоя пръст ма, на интелектуалния си капацитет ли? Кой мислиш че ти плаща OnlyFans-а, пикло!?;

• младите инфлуенсъри и инфлуенсърки като цяло – self-explanatory. Ето това е резултата от факта, че всички са забравили да мастурбират умерено и отговорно!;

• индивидите в заведенията, които монтират тоалетни седалки, неспособни да стоят прави, виждат крайния резултат и съзнателно оставят нещата така – намирам съществуването ви за противоестествено, така че ако някой път срещна парче от вашата раса ще направя всичко възможно да демонстрирам, че не съм някой, който е заинтересуван от каквото и да е, което такъв тъпкач има да ми каже. Затова чупката! Ясно?!;

• всички индивиди отговорни за продължаващото трагично качество на опаковките на множество продукти в страната. Защо по дяволите халката на тапата на олиото продължава да се къса, като я дърпам? Защо пръстена на консервите се чупи? Защо пунктира на кухненското руло никога не е докрай и постоянно оставам в ръце с това?! Защо вече не можеш да отвориш пакет със слънчоглед, ако не го отрежеш с ножица? Същевременно в пастата ми за зъби трябва да има glitter и да блещука – ако не блещука – вече не може! Направо ако няма блясъчко се връщам на касата и си искам парите обратно! Ако има обаче и финализирам плащане не мога да отворя същата кутия без да я разфасовам цялата от 10 различни страни! You people have ONE advantage over me... you can kiss my ass and I can’t! След което разстрел за всички вас, които сте отговорни за липсата ви на елементарен капацитет да направите нормален пакет, който да се скъса по указаните ОТ ВАС за това очертания! Разстрел за вас веднага! Разстрел днес, разстрел СЕГА! Защото вие сте от най-лошите и опасни – онези, които са скрити или са в графата „твърде безобидни“, за да ви бъде търсена пряка отговорност! Онези спомагащи за епизодичното, но константно имплантиране на микрострес в обществото, поради който всички са принудени да минат на тежка индустриална химия с американско клеймо! Още и още експекторация за вас!

Трудни и цинични въпроси, които ме измъчват напоследък

Някакъв споделил със свой приятел за духовните си търсения. Оня го изслушал и му казал: „как може да си пълниш главата с такива глупости, след като има толкова много ненаебани путки?!“

― lexas

• Ако всички имат нужда от помощ, кой би бил способен да окаже такава?

• Защо хората изтрещяват и започват да се държат странно, когато чуят за загинало дете?

• Как се блокират unblockable движения в стил „може ли солта?“ докато питащият вече е посегнал и я взима?

• Как следва да се обличат проститутките днес, за да успеят да се продадат?

• Форма на мастурбация ли е да се просълзяваш при мисли за собствената си смърт?

• Защо когато всичко е наред човек спира да прави връзки между нещата?

• Защо държим да знаем какво има в кърпичката след като си издухаме носа и винаги я отваряме, за да надзърнем?

• Бях на купон 2 дни в Копривщица, като се оказа, че в 4АМ с кворум бе предприето изкачване до паметника Бенковски. Докато изкачвахме стъпалата се спрях, погледнах конника и си зададох натъжен въпроса: затова ли е умрял този национален герой – за да можем ние днес да бием чекии и да не ни пука за нищо? Този въпрос всъщност е единствения на който не искам да знам отговора, защото последния преминава отвъд онтологията на цинизма.

• Защо всички хора с деца си умират да навират очевидния факт „че имат деца“ (duuuuh!) в лицето ми? Обичам да си играя с деца (и съм сигурен че знаеш какво точно имам предвид, хихихи), но общо взето отвъд това не са ми интересни, нямам намерение да се преструвам че са ми интересни и изобщо – защо е важно да съм constantly aware за факта? Единствения ми контакт с детското в момента е чрез пепелището на неговото минало. Например минавам през някоя детска площадка в парка и чувам познатото „има гол!/няма гол!“, „висока, не важи!“ (щот играеш на огромни врати без горна греда) и т.н. Но превземки и преструвки „колко ми е интересно детето на някой приятел/ка“ – не, мерси. Anyway – защо!?

• Какво би била тревата, ако на мястото, където е поникнала, преди това не се беше изакала генномодифицирана крава? Дори не е мой въпрос, поетът е този, който би искал да знае!

• Познаваш ситуацията, в която като влезеш в тоалетната на заведение човека преди теб не е почистил с четката, нали? Съответно на теб също ти се сере и пресмяташ възможността следващият човек чакащ пред тоалетната след теб да се окаже момичето на живота ти, което като влезе в космическата кабинка да реши че ти си този, който не е изчистил. Което, разбира се, би провалило бъдещото ти семейство, чиито плодове от кожа инак със сигурност са обречени „да спасят планетата“. Докато клечиш и разсъждаваш над иначе много по-важния екзистенциален и отгоре на всичко тематичен въпрос „защо произношението на „why not?“ (на английски) звучи почти като „лайно“ (на български)“ на заден план в акъла ти жужи и въпросната дилема: запазваш имиджа си и чистиш чуждите лайна или запазваш „достойнството си“ (ха-ха), но красивото момиче не те поглежда повече? Или по-прямо формулирано: кое надделява – мързелът и апатията или спасението на цялото човечество? И не е ли очевадния отговор всъщност потенциална причина да сме по-благодарни, че секциото е бил предпочитания метод на раждане по време на турското робство? :) Както се е казвало и тогава: „второто дете и първото родено“, хаха :)

• Да разгледаме същата дилема от женска перспектива – в коридора от реалността, в който тоалетната е останала непочистена и съответно – отвън чака ред мъжа на мечтите ѝ. Всеки знае че красивата феминистка рядко поема отговорност и с малки изключения е генерално решила да участва в ежеминутния наратив на т. нар. „Oppression Olympics“ (или тематично – двете нули), чието политически (вече) некоректно название е... хм, как беше, как беше... А да – „victimhood“, хахаха!

Знам какво ще кажеш сега: „Stop spreading legends man, there’s no cure for them!“

‘ear me now, for real.

Стои феминистката на клекалото и се чуди по кой от всичките възможни начини предпочита да се чувства обидена. Ситуацията в която се намира със сигурност е резултат от патриархалния деспотизъм на белите мъже, което не може да остане без нов слоган за справедливост. „Бели сте, а тоалетните ви са кафеви!“, мисли си тя. „Не, това може да създаде проблеми с негърската общност, хм... Мога ли да си казвам „негър“ наум докато акам сама в тоалетната или вече забранихме и това?... Хм...“

От което този mental handicap-лабиринт просто продължава в геометрична прогресия и тя забравя за първоначалната дилема. След 15 сек. става (защото жените по някаква причина акат твърде бързо и след тях буквално мирише на „Българска роза“, а не на ферментирало китайско) и директно излиза, а мъжа влиза след нея и заварва същия батак.

Да, това последното не беше въпрос, а причината защо отношенията между мъжете и жените се разпадат. Somebody figured it out! You’re welcome!

И говорейки за обреченост...

Изход

We love rainy days, don’t we, baby?

― Kate Stewart, „Exodus“

Не еврейски обаче. Такъв няма. В крайна сметка те ще си го получат, хаха :)

Виж, дневнико, log-овете за ексхибициониста са конденз на някакви характерни периоди, като единствения вариант е да ги извадиш на показ, за да им се присмееш. Нещата на живо не са (чак) толкова груби. Нямаш представа колко усилия полагам за това и чрез какви неща компенсирам!

Например абстракциониста-ексхибиционист влиза с торбичка Kaufland в BILLA! Изобщо не го интересува, че никой не забелязва и че никой не го интересува! His hate is subtle, but constant! He’s hatin’ on a corporal level! Всъщност толкова хрисим съм станал, че гледам да си набавям hate-а по начин, който не вреди на другите и дори съм започнал да правя добрини! Вместо да подритна трикракото квартално куче онзи ден, го изчаках да премине отдалеч. Дали, за да не проявявам излишни грубости или да не ми се налага да се сблъсквам с миризмата му – ще оставя на историята да отсъди! В крайна сметка от перспективата на времето нещата изглеждат по друг начин! Например, ако имах машина на времето щях да мога да погледна на Ким Бейсинджър по коренно различен начин от днес :D

Ох, започнах това миналия петък и завършвам седмица по-късно в неделя. Тази година ще е наистина мощна за мен :))))

Виж, знам че този път прекалих и се радвам че това остава завинаги само в теб тетрадко, никой не бива да узнава колко разядена от омраза и нищета е наистина душата ми... В реалния свят имам да поддържам реноме на „езотерична суперзвезда“, която „разбира как се случват нещата“, хахахаха! В моя защита мога да каже че когато реалността прекали и аз прекалявам!

Навярно онтологията на цинизма се заключва в липсата на Воля и мотивация да намериш достойните думи.

Но в това отношение... засега на мен продължава да ми харесва да се провалям :D

Free Joomla Extensions

Други откъси от поредицата на абстракциониста-ексхибиционост:

- загубеното изкуство на фотографията

- механизацията на смислите

- анатомия на лицемерието

- клюката и превземката като социални субстанции

- поп-фолк жития

- комбинат за изгаснали лица

- работилница за фенери

- карантина на мисълта