„Щом свърши всичката храна, оставам само на вода.“

Решил съм да препиша главата „Дивият човек“ от книгата „Киото – литературна и културна история“, написана от Джон Дугъл. Последният е бял, с руса коса и сини очи, което за мен е неразбираемо, но факт. Както и да е, препоръчвам ви неговия труд, защото е добър и е пълен с интересна информация конкретно за града Киото, но и за културата на Япония като цяло. Главата „Дивият човек“ описва странната личност на един от даровитите японски ученици на дзен – Иккю Сочюн (1394-1481 г.). Преписвам я с много конкретна идея и цел, но ще коментирам всичко чак след като си направите труда да прочетете за несъмнено ексцентричните дела и отношение на този човек към духовността. Неговото поведение е естествен вътрешен изблик и реакция – нещо твърде рядко срещано, особено когато е в комбинация с голям талант в областта на духа. Определено го усещам като „специалният“, „лудият“ човек на дзен, ако щете, заслужаващ в пълна степен ограниченото ни, догматично, свито и страхливо съзнание за реалността и живота. Навън има прекалено много хора, държащи на традициите и поведението по етикет, а прекалено малко са истински пробиващите булото, търсещи собствено изразяване и път. Знам защо е така – последното изисква две качества, винаги били дефицит за човечеството: интелигентност и смелост.

Дивият човек

Ударението, при дзен върху вътрешната истина подхранва един индивидуализъм, който стига до ексцентричност. Под наблягането върху самодисциплинирането се крие игрива анархия, тъй като авторитетът в крайна сметка се оказва предмет за еднократна употреба. Сам Буда заявява, че учението му е само сал, който се захвърля, след като човек прекоси реката и стигне до другия бряг. Оттук и привидно яростните нагласи: „Ако срещнеш Буда, убий го“ – казва Риндзай.

Историята на дзен е пълна със странни личности, чието чудато поведение е приятно четиво. Представителят на Киото в това отношение е Иккю Сочюн (1394-1481 г.), незаконороден син на император, който става дивия човек на дзен, живее като аутсайдер и често посещава проститутки. За да разтърси хората и да ги накара да излязат извън уютната си сигурност, той се прави на светия глупак, а когато се сблъска с лицемерие, реагира с гневни изблици. Вероятно баща му е император Го-Комацу (1377-1433 г.). На петгодишна възраст Иккю е изпратен в храм да се обучава за монах. Необикновено умен е и славата му стига до ушите на Йошимицу, който организира среща с него. Посочвайки рисунката на тигър, шогунът иска от момчето да върже тигъра – това е „тестът за интелигентност“, на който го подлага. „Ще го вържа, ако ти първо го изгониш навън“ – идва бързият, съобразителен отговор на момчето.

На тринадесет години Иккю постъпва в Кен’нин-джи, но на шестнадесет години вече се оплаква от покварата в храма. Напуска го, за да учи при духовен учител, чиято смърт така разстройва двадесетгодишния младеж, че той започва да обмисля самоубийство. Както гласи традицията, Иккю бива разубеден от пратеник на своята майка. Сега младият човек се обръща към един от най-строгите учители по онова време, монах на име Касо, който живее в западнал храм край езерото Бива. Както е обичайно по онова време, Касо отхвърля молбата му – като своего рода проверка за решимостта на евентуалния ученик – ала Иккю продължава търпеливо да чака пред храма. Един ден, когато излиза навън, Касо заповядва на свой слуга да излее съд мръсна вода върху Иккю, но когато се връща по-късно, открива измокрения Иккю в същата поза, в която го заварва на излизане. Това го убеждава в готовността на ученика.

Обучението при Касо е трудна работа. Храмът не разполага с пари и за да му помага да оцелее, Иккю прави дрехи на кукли и кесийки за парфюм. Именно тогава получава името си Иккю, означаващо „пауза“. В едно свое стихотворение той намеква за смисъла на името си:

От света на страстите връщайки се

в света отвъд страстите

настъпва миг замиране:

Ако ще вали, нека вали.

Ако ще духа, нека духа.

„Пробуждането“ на Иккю настъпва, когато той е в средата на двадесетте си години – граченето на гарга го стряска, докато медитира в лодка. Струва му се, че звукът изпълва цялата вселена. Но когато Касо му издава удостоверение за постигнато просветление, Иккю отвратен го хвърля на пода и си заминава. Това е неговата антипатия към церемониалните форми: от значение за него е само духът на дзен.

След като напуска Касо, Иккю започва скитнически живот. Макар рядко да остава за дълго на едно място, седалището му е в Сакай – Осака. Живее двойнствено, отдавайки се на аскетизъм през деня и пиянство през нощта. Противно на учението на дзен, има любовници, пие саке и яде риба. Иккю е роден бунтар: „Онези, които спазват предписанията, стават магарета, а онези, които ги нарушават – мъже“, заявява веднъж. Понякога поведението му е ексцентрично. Веднъж тръгва да се разхожда, размахвайки дървен меч, с което – твърди – иска да покаже, че мечът е фалшив и не може да убие никого, също както големите храмове са фалшиви и не могат да спасят никого. Друг път се появява в мръсна черна роба на една възпоминателна служба в Дайтоку-джи, докато всички други били в най-разкошните си одежди. „Аз единствен украсявам това сборище – заявява предизвикателно той – нямам намерение да подражавам на фалшивите свещеници.“

Освен че се занимава с изкуство и калиграфия, Иккю пише и стихотворения, идващи непосредствено от сърцето. „Голям срам съм: това, което правя, и това, което казвам, никога не съвпадат“, признава си той. Избира си литературния псевдоним „Лудия облак“, хитроумно съчетаващ усещането за откъснатост от мирското с отхвърлянето на рационалността. Иккю не крие любовния си живот, и изглежда по някое време му се ражда син. Той дори твърди, че публичният дом е по-добро средство за спасение, отколкото храма. Презрението му към лицемерието има за средоточие един свещеник на име Йосо, станал настоятел на Дайтоку-джи. На тази „отровна змия“ и „безподобен подлец“ Иккю посвещава над сто стихотворения. Причина за враждебността му изглежда е практиката на Йосо да печели пари за храма, като продава на богати търговци удостоверения за постигнато просветление.

Въпреки – или може би поради – начина си на живот, Иккю запазва енергичността си до последно. И след като прехвърля седемдесет години, води пълен с преживявания живот. Влюбва се в сляпа певица на име Мори. Тя е една от последователките му и около четиридесет години по-млада от него. Чувствата му го вдъхновяват да напише няколко любовни стихотворения, сред които следната прочувствена благодарствена ода:

Повяхнало е дървото и листата са опадали, обаче

пролетта се завръща:

старият дънер разцъфтява, и обещания стари се раждат

отново.

Мори – ако някога забравя колко много ти дължа

звяр жесток да стана в ада и такъв да пребъда завинаги.

Някъде по същото време императорът поканва Иккю да стане настоятел на Дайтоку-джи. Изборът изглежда странен, ала той е направен в обстановката на разрушенията, предизвикани от войната Онин, когато храмът агонизира. Иккю се възхищава на основателя на храма, Дайто Кокуши, известен също под името Шюхо Мьочьо (1262-1337 г.), и не иска да види създаденото от него заличено. И се залавя за работа, заставя търговците от Сакай да направят парични пожертвования, и при краткото му управление храмът възкръсва.

Преди смъртта си той изнася слово пред учениците си, в което проличава, че дори на осемдесет и седем години старият бунтар не е омекнал:

„След смъртта ми сред моите учиници ще има такива, които ще отидат в горите или планините (да медитират), ще има такива, които ще пият саке и ще се наслаждават на жените, ала онези ученици, които ще изнасят проповеди за пари, говорейки за дзен като „пътя на морала“, ще злоупотребят с будизма и ще са врагове на Иккю.“

През епохата на Едо (1603-1868 г.) един сборник с анекдоти ретроспективно представя Иккю като привлекателен смешник, а през съвременната епоха го изобразяват като детето-гений. Ала в него има нещо много повече. Освен хуманен и вдъхновяващ учител, той е забележителен художник и талантлив калиграф. Антуражът му включва един от най-надарените хора на епохата. Но именно човешките му качества най-много ни запалват по него. Той е от избухливите, ала под гнева му се усеща една чистота на духа, тъй като е убеден, че сам-самичък поддържа традицията на риндзай-дзен. „Тридесет години“, пише в свое стихотворение „носих тежък товар на рамене: бях единственият, който носи товара.“ Един негов портрет с туш, направен от ученика му Бокусай, показва застаряващ, но енергичен мъж с лице с груби черти и гъсталак от коса. Проникновеният му поглед, по думите на един коментатор, е „привлекателен, но смущаващ“. Същото може да се каже и за самия човек.

Не знам как се чувствате вие след прочетеното, но аз поне на няколко пъти изкрещях наум: „Мамка му, така е!“ Странно е колко дълго чака човек да прочете думи, които да резонират с личното му чувство. И защо изобщо е необходимо да чака толкова дълго за някакви си думи от външен източник? Явно наистина държим първо да материализираме своите емоции и мисли в нещо видимо, за да им повярваме, че притежават съзидателна сила. Да повярваме, че ние създаваме своя живот от нищото – без правила в истинския смисъл на тази дума. Какво друго иначе ни показва Иккю? Духовен живот без граница.

Аз питая възможно най-голяма любов към дисциплинираността и сдържаността. Не, че ги притежавам, но определено за мен те значат нещо. Традицията също значи нещо за мен и мога с чисто сърце да декларирам, че в нея има сила. Благодарение на учител наистина може да се постигат пробиви за максимално кратко време, но в точно определен традиционен контекст. Такова е и просветлението, получено от Иккю в западащия храм. То е събрано от много фактори, взаимодействащи си живо в същността на живота му по онова време, когато е бил едва двадесет годишен. За усилието си получава скапана грамота, която с право къса и се изсмива на учителя си, след което си тръгва, оставайки без и нямайки нищо. Колко хора ще направят това? Колко имат силата на духа да постъпят точно по този начин? Аз лично бих взел грамотата и веднага бих я снимал, след което бих я изпратил на H., за да се посмее с мен. Защото е смешно като цяло – това не е реално. Но определено бих си запазил грамотата за спомен. Всъщност за какво, по дяволите, ми е грамота? Нали имам шибаното просветление, дявол ме взел!?

Никой не разбира това освен вероятно Иккю – защо е такъв, какъвто е. Но след определен етап дзен би трябвало да се превърне в нещо такова – в бунт, в пълно отричане на храмовите правила и порядки. Пълно унищожение на жалкия карнавал и парад на монашеския живот, с всичките му ритуали и превземки. Защото те са вредни за чистотата на съзнанието, търсещо собствен път и преживявания. За Иккю очевидно „правият път“ е приключил на двадесет години с тази грамота, която е скъсал. След което той е започнал своя свободен живот на човек, живял е от сърцето си във всеки миг. Така че никой не би трябвало да бърза да го съди. Може би той е осъществил нещо изключително по-трудно в живота си, отколкото повечето манастирски-легенди са постигнали. Аз съм убеден, че е така.

Иккю още на шестнадесет годишна възраст вижда истината за покварата и пропадналостта на храмовите комплекси. Той недоволства открито срещу това и смятам, че този факт оставя дълбока следа в сърцето му. Независимо, че със сигурност учи при добри учители, той осъзнава, че повечето монаси служат про-форма, заради облагите. Не са там заради сърцето си, а за да получат нещо. Как тогава да не се превърнеш в бунтар и да не презреш храмовото лицемерие на ритуалния дзен, защитен от живота зад дебели манастирски стени, догми и ограничения, закони и порядки, вярвания и традиционно приемане от обществото. Как? Няма такъв начин.

Какво прави Иккю? Най-доброто. Получава просветление, което е потвърдено от учителя му, след което къса грамотата си и презрява защитеното монашество, превръщайки се в скитник. Всъщност това е много по-близо до живота на така наречения исторически Буда, отколкото можем да си представим.

Кое е най-важното, на което ни учи примерът и животът на Иккю? Няма смисъл да се пише дълго по темата. Важното е да запомним, че понякога публичният дом е повече път към спасението, отколкото големите храмове. Че понякога да живееш двойнствен живот е по-голямата истина, отколкото да се специализираш в перфектен пример за дзен-майстор. Да си аскет през деня и курвар, ебач и пияница през нощта. И все пак да имаш дзен и никой да не може да ти оспори този факт, да имаш ученици, които знаят, че си искрен. Това е голямо постижение. Може би дори по-голямо от това на признати легенди като Доген. Защо не? Такива мисли не ме плашат, а ме вдъхновяват. Защото е много по-трудно да разчупиш общоприет модел, колкото и сложен и тежък да е той, отколкото да му паснеш на 100%. Много по-лесно е да следваш, колкото и огромни да са усилията на следването. А Иккю не следва никого, той е себе си, той е нещо много повече от просто поредният дзен-майстор. Той ни показва с цялото си същество, че е грешен до мозъка на костите си човек и все пак е дзен. Трудно. Наистина трудно.

Целта на този материал е да покаже една различна гледна точка към духовните учения. Тя не е наистина нова. Книги като „Пресичане на духовният материализъм“ носят същото послание. Велики практици, признати от собствената си традиция, най-безцеремонно изменят на основни нейни правила – правят деца, имат жени, ядат месо. Какво трябва да ни говори това? Само едно: че дзен (и духовността като цяло) не е в правилата, не е в сляпото и послушно практикуване на дзадзен сутрин и вечер, не е в купичката с ориза на монасите, не е в аскетизма и подлагането на свръх-човешки усилия и лишения. Дзен е нещо много повече от всичко това и същевременно е нещо много по-малко. Той е обикновен, вулгарен, перверзен, понякога извратен, той е див, а друг път подреден до гениалност, той е дисциплиниран и напълно излезнал от контрол. Дзен е празнотата, от която може да се роди всичко. Без правила. Без догми. Без следване. Само ти и пътят пред теб – всеки миг до края на живота ти. Това ни казва Иккю, защото е интелигентен и смел човек, а не обикновена машина за духовни постижения. Не се е уплашил от истинската свобода, а я е прегърнал с цялото си горещо тяло.

Free Joomla Extensions