Силата на мълчанието Печат
Статии - Източна философия
Написано от Alien   
Понеделник, 04 Декември 2023 21:12

 

intro

По-добре да мълчиш и всички да мислят, че си тъп, отколкото да проговориш и да разсееш всякакви съмнения“. Тази популярна „сентенция“ всъщност е още един (макар и силно хумористичен начин) да бъде затвърдена една друга далеч по-значима максима. А тя е, че „мълчанието е злато“! Разбира се плътността на това послание е толкова голяма, че то може да бъде дешифрирано по много различни начини според личния фокус. Често самите ние умишлено „мълчим“ на страниците на собствения си сайт, не защото нямаме какво да кажем, а защото сме избрали в повечето случаи да го правим в подходящия за това контекст, който понякога е толкова изискващ, че неговото адекватно структуриране е огромно предизвикателство. Съответно именно контекста се явява този трансформиращ фактор, който има потенциала да отключи нов тип разбиране в читателя, ако самия той прояви воля да се гмурне в „дълбокото“. Това важи в още по-голяма степен за книгите, които издаваме. В повечето случаи, силно опростените и синтезирани отговори на различни въпроси, просто не работят в тази твърде оплетена и сложна „физическа реалност“ в която много от „правилата“ действат обратно на „стандартната логика“ и влизат в още по-странни комбинации помежду си. От друга страна думите представляват мощно оръжие, което поради самото естество на Играта, в повечето случаи използваме напълно несъзнателно срещу самите себе си. Самият „Буда“ е казвал, че нашият език може да бъде сравнен с най-острият нож на света, а думите са най-опасното оръжие. Някои дори биха го сравнили с „атомно оръжие“, наблягайки на магическата конотация на този „постулат“.

 

Предвид казаното, в нашия „полярен свят“ е напълно естествено да се завихря огромна енергия около тези две своеобразни противоположности (мълчанието и словото). Тяхната сила обикновено бива представяна чрез някаква история, която да въплъти архетипа и да го направи още по-разпознаваем чрез конкретиката на описанието. В случая нека проследим посланието на една традиционна притча от Изтока и да видим какви изводи можем да извлечем от нея... когато леко повдигнем булото и разширим контекста.

 

И така...

В едно село имало голямо отшелническо убежище посветено на Гаутама Буда. Там живеел и известен будистки монах. Един от неговите ученици обичал да говори много и го правел по всяко време когато му се отдавала възможност. Ходейки да събира дарения по домовете на хората, той винаги носел по някоя нова история, която разказвал на останалите ученици в ашрама. Освен това имал и навика да злослови по адрес на останалите последователи, същевременно изтъквайки себе си, опитвайки да изглежда добре пред другите. Обичал самохвалството и често правил опити да се доказва пред наставника си като най-интелигентния и превъзхождащ останалите ученик. Той се считал за различен и с по-висок статут от другите ученици. Често обяснявал, че е дете на богати родители и ако е искал е можел да живее удобен и лесен живот. Но оставил всичко това и дошъл в монашеското убежище за да открие истината, да опознае себе си и живота. Поради богатия си произход той считал, че е направил жертва, която е далеч по-голяма от тази на всички останали.

 

1

 

Един ден будисткият наставник повикал всички ученици от ашрама и им съобщил, че всеки от тях трябва да предприеме собственоръчно избрано предизвикателство свързано с някакъв вид непоколебима решителност и твърдост в рамките на един месец. Целта била да се заздрави тяхната воля и да се увеличи осъзнаването на собствената им сила. Всеки можел да избере различно предизвикателство базирано на собствените му способности. Ако някой прекъснел предизвикателството преди да свърши месеца, той щял да се завърне към рутината на старите си навици. Учениците избрали различни видове предизвикателства, някои големи, други – малки, съобразно собствените си сили, като съобщили избора си на монаха. Но „бъбривеца“, който искал да се представи пред останалите като „различен“ и по-висш от тях отишъл директно в жилището на учителя си и казал:

 

– Не искам да предприема малко предизвикателство, искам голямо или дори велико предизвикателство, което да кореспондира с моята личност. Моля те кажи ми какво да бъде то?

 

Чувайки това учителят се усмихнал и казал:

 

– Ще можеш ли да изпълниш предизвикателството дадено от мен? Ще можеш ли да го завършиш? Вероятно не! За теб няма да бъде възможно да го завършиш. Затова е по-добре сам да си намериш подходящо предизвикателство.

– Не! – отвърнал ученика – Каквото и предизвикателство да ми дадеш, аз ще го премина.

 

Тогава монахът казал:

 

– Добре тогава. Ще дадеш обет за мълчание през целия следващ месец. От устата ти не трябва да излезе дори и една думичка. Това е твоето предизвикателство.

 

Ученикът отговорил:

 

– Наставнико, това реално предизвикателство ли е? Да остана тих за един месец е прекалено лесно. Дай ми някакво предизвикателство достойно за моите способности. Такова, каквото ще бъде трудно да изпълня.

– Първо изпълни това предизвикателство и ми покажи, че си се справил.

 

Ученикът се подчинил на наставника си и мълчаливо напуснал колибата му. Открил, че е много лесно да остане мълчалив като прекарал целия ден без да говори. Но от втория ден бремето да не пророни и дума започнало да го затруднява. На третия ден започнал да изпитва тежест, а на четвъртия странна тревога и безпокойство. Тъй като всички ученици си говорели един на друг в ашрама, той също жадувал да споделя и да говори. Още няколко дни минали по подобен начин и ученикът се разболял. Чувствал, че главата му ще експлодира. Дори не искал да яде или пие вода. Той просто искал да говори. Отишъл при будисткия монах и седнал пред него говорейки му в писмена форма (така че да не наруши формално обета си). В текста пишело:

 

2

 

Учителю, искам да мога да говоря, не мога да дишам, ако не говоря. Буквално не ми достига дъх. Чувствам, че вътрешно губя ума си. Какво да правя? Трябва ли да прекъсна предизвикателството?

 

Будисткият монах се усмихнал след като прочел текста и казал:

 

– Тези предизвикателства са изначално предназначени да бъдат нарушени или прекъснати. Но този който успее да изпълни своето предизвикателство увеличава своята вътрешна сила, а този който увеличи своята вътрешна сила стои на пътя на пробуждането. Да поемеш това предизвикателство бе в твоите собствени ръце и да го прекратиш също зависи само от теб. Много от учениците прекъснаха своите предизвикателства и се завърнаха към старите си навици и рутина. Ако не можеш да се справиш, можеш да прекратиш предизвикателството и да се върнеш към старото си „аз“. Но запомни, ако не можеш да се справиш с това дребно предизвикателство днес, тогава как би могъл да се справиш с остатъка от живота си? Решението е изцяло в твоите ръце.

 

Думите на наставника наранили сърцето на ученика и той си тръгнал без да обели и дума, заключвайки се в своята колиба. Излизал от нея само за да извършва полагащите му се задължения и стоял вътре през цялото останало време.

 

3

 

Така изминали 15 дни през които почти всички поети предизвикателства от останалите ученици в ашрама били прекратени. Но неговото все още течало с пълна сила. До този момент той не бил проронил и думичка. Целият ашрам бил изненадан от внезапното мълчание на човека, който обичал да говори толкова много. След тези 15 дни той отново отишъл при будисткия монах и започнал да му говори в писмена форма: „Учителю, аз мълча външно, но вътре в мен има много гласове. Те са свързани с многохленченеиоплакване“. Продължавам да говоря в ума си и си задавам всякакви въпроси. Колкото по-мълчалив съм външно, толкова по-бъбрив съм вътрешно. При това положение моето предизвикателство валидно ли е? Продължава ли?

– Да, то все още продължава, но докато чуваш тези гласове, умът ти ще продължава да говори защото си придобил навика да говориш. Външно може и да си мълчалив, но ще говориш отвътре. Трябва да се отдръпнеш от тези неща и тези гласове.

 

Ученикът благодарил писмено и си тръгнал. На другата сутрин напуснал своята колиба и поел към гората. Оттогава изминало много време, а периода в който трябвало да бъде изпълнен мълчаливия обет също отдавна бил свършил. Но ученикът така и не се връщал. Всички в ашрама се страхували, че някое диво животно може да го е изяло. Междувременно били предприети усилия да го намерят, но от него нямало и следа. Всички последователи предположили, че е станал жертва на дивите животни, но наставника на ашрама бил на друго мнение.

 

4

 

Един ден друг ученик от ашрама отишъл при наставника и попитал:

 

– Учителю, какво ли се е случило с нашия бъбрив събрат? Дали животните са го убили?

– Животните може и да са го погубили, но може и да има друга причина поради която той не се връща. Може би е намерил това за което е отишъл.

 

Тогава ученикът попитал:

 

– Толкова ли е вредно да се говори твърде много?

– Често се казва, че една от големите трудности да си човек е неспособността да останеш тих. Постоянно имаме нужда да говорим, дори тогава когато това не е нужно, като това може да доведе до негативни последствия. Значителна част от нашите неприятности идва от склонността ни да говорим твърде много. Много семейни спорове и конфликти са причинени от безсмислените брътвежи. Всички ние искаме да бъдем чути, но често се проваляме в това да чуем другите. Вместо това се фокусираме в изразяването на собственото си мнение, убеждавайки другите, че сме прави. Това води до още повече неразбирателства, негодувание и възмущение. Този модел (да се говори и същевременно да не се изслушва) продължава през целия ни живот причинявайки излишен стрес и неразбирателства. Но заради това невежество ние губим нашето време, осъзнаване, най-важните и ценни моменти, които могат да бъдат преживени по начин по който да им се насладим. В замяна не получаваме нищо. Всичко се превръща в загуба и една безсмислица. Неколцина са тези, които са осъзнали какво сме изгубили в тази лудница. По същия начин мнозина не осъзнават, че са пристигнали някъде, точно както и тези които не осъзнават, че са тръгнали за някъде.

– Тогава какво е решението?

– Единственият начин е да наблюдаваш мислите си с пълно съзнание, съзерцавайки всички умствени проблеми, стоейки в настоящето. Когато човек върши своята работа с пълно осъзнаване тя носи чудотворни промени в живота.

 

5

 

След като получил отговор на своите въпроси от будисткия си наставник, ученикът му се поклонил и си тръгнал.

Изминали 3 месеца откакто „бъбривия ученик“ бил напуснал ашрама и от него нямало ни вест ни кост. Монасите били изгубили всякаква надежда, че той ще се завърне. Но един ден за всеобща радост и изненада той се завърнал в ашрама. Но вече не бил същия човек. Бил преживял невероятна трансформация. От него се излъчвало чувство на спокойствие. Лицето му изразявало точно това. Всички веднага го наобиколили и започнали да му говорят. Той също им отвръщал. Всички останали с впечатлението, че той вече не е толкова нетърпелив и бъбрив както преди. Всяка дума от неговата уста излизала плавно и мелодично.

След като поговорил известно време с учениците, той веднага се запътил към учителя си. Докоснал нозете му и казал:

 

– Все още ли съм мълчалив? Предизвикателството все още ли продължава?

 

Наставникът погледнал много внимателно в очите на ученика си и това продължило известно време. Тогава казал:

 

– Да, ти все още си мълчалив. Нито една дума не излиза от устата ти и предизвикателството продължава.

 

Тогава ученикът казал:

 

– Когато си тръгнах от ашрама устата ми бе заключена, но в мен имаше много гласове. В ума ми имаше много въпроси и те не спираха. Така че отидох в гората надявайки се, че там ще намеря мир и покой и че брътвежът в главата ми ще затихне. Но колкото повече се усамотявах, той ставаше все по-шумен и силен. Започнах да чувам стария глас вътре в мен. Тогава осъзнах колко жестоко съм бъркал когато съм злословил по моите събратя, семейство и приятели. Когато го правех се усещах правдив и че казвам правилните неща. Дори когато се заяждах и подигравах на гърба на монасите усещах, че съм по-добър от тях. Но този ден за пръв път осъзнах, че това е грешно. Дълго време тези гласове и оплаквания продължаваха вътре в мен, но постепенно те изчезнаха и сега съм тих и отвътре. В тази гъста гора нямаше външно с кого да си обеля и дума, а вече нямаше звук и отвътре. И тогава за пръв път осъзнах истинското значение на тишината. Навсякъде около мен царуваше мир. Въпреки че от време на време се появяваха някакви гласове (както го правеха и преди), аз вече не ги чувах. Но сега чувах всички тези гласове ясно. Звукът на свистенето на вятъра, звукът на чуруликането на птичките и звукът на течащата вода. За пръв път чух всички тези звуци с пълно съзнание. Не бях усещал толкова голямо спокойствие около мен в живота си. За да прекъсна всичко това успях да изтръгна няколко думи от устата си. Провикнах се: „О боже, какъв мир и спокойствие е това? Защо всичко е толкова тихо? Какво се случи?“ Но дори след моя вопъл мирът и спокойствието не бяха нарушени. Всичко беше толкова спокойно както и преди това. Както отвън, така и отвътре. Проведох разговор с моите събратя и с теб. Физически аз говоря, движа се и наблюдавам всичко около мен. Но се чувствам напълно сам вътрешно и в пълна тишина. Дори когато се опитвам да се изразя по някакъв начин се чувствам изолиран. Сега мога да видя всичко ярко и да чуя нещата много по-ясно.

 

6

 

Учителят обобщил:

 

– Тревогата в нас се поражда от твърде многото външно говорене, но когато се насочим навътре – оставаме спокойни независимо какво казваме. Голяма част от злините по света са причинени от говора, защото се страхуваме от тишината. Говорим повече от необходимото и не чуваме другите. Вместо това ги прекъсваме, за да ги накараме да разберат кои сме и какво можем да правим. Това се превръща в цел на живота ни и цялата ни енергия се губи в безсмислени разговори. Подобно общество е изпълнено с жалост и печал защото хората не се чуват един друг, нито пък опитват да се разберат. Те не познават стойността на тишината, защото тя ги кара да се чувстват малки. Причината за всички свади по света е заради прекомерното говорене. Следователно трябва да направим всичко необходимо да запазим своята енергия. Говоренето (без да е абсолютно необходимо) не ни позволява да влезем навътре в себе си и ни изтиква навън. Ако искаме да се потопим във вътрешния си свят трябва да държим устите си затворени. Затова всички просветени Буди потъват в усамотение за да избегнат прекомерното говорене, както и да са под натиска да слушат другите прекалено много. Те остават в усамотено спокойствие, което им позволява да пътуват навътре с лекота. Дори когато живеем в този свят, можем да живеем и в самота и уединение оставайки спокойни. Но за тази цел трябва да запазим своята енергия, която губим изказвайки безсмислени думи.

 

*

 

След тази „поучителна история“ от Изтока на първо място следва да се изтъкне обстоятелството, че всяко едно подобно послание обикновено цели да достигне и е насочено към конкретна целева група. Хората за които е предназначено следва да „регистрират“ определени ключови думи, които да им „помогнат“ да разпознаят „авторитета който стои зад посланието“, с което да го валидират като изконна истина за себе си. В твърде полярния и фрагментиран свят в който живеем – опростяването на контекста, който стои зад есенцията предадена в посланието може да доведе дори до откровен цинизъм от страна на тези, които попадат извън „целевата група“. При това цинизъм, който би стоял изключително адекватно в рамките на собствения си контекст. Точно затова представената история може да бъде много по-полезна ако успеем да излезем от качеството си на „аудиторията за която е предназначена“ и изобщо от нейната рамка касаеща „будистки аскети търсещи прозрение“.

 

Когато става дума за „аудитория“, вероятно мнозина хора закърмени с традиционните „християнски ценности“ лесно биха регистрирали на пръв поглед едно прекалено драстично разминаване с основен християнски „канон“ (по отношение на принципа за мълчанието). Както вероятно всички вече сте се досетили, става въпрос за текст от Библията в първа глава на Йоан:

 

В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.

То в начало беше у Бога.

Всичко това чрез Него стана; и без Него не е ставало нищо от това, което е станало.

 

За всички които са чели следговора на „Завръщане в Монтоук“ този донякъде мистериозен и „леко криптиран“ текст (особено на български) може да бъде леко подвеждащ тъй като думата „слово“ по-скоро се отнася за понятието „постулат“. Нещо, което има потенциала силно да промени рамката на нещата относно интерпретацията на цялата структура на кодираното послание. Но дори да се дистанцираме от този твърде важен детайл... в разказаната „притча“ на пръв поглед има и друго огромно противоречие. Както бе загатнато, то би породило редица цинични коментари сред част от „по-просветените“ индивиди запознати с някои от методите чрез които бива налаган „ред“ на Земята. Тук става дума за „тезата“ на „будисткия монах“, че по-голямата част от злините на планетата идват от „прекаленото говорене“. Бързият и безпощаден отговор на това твърдение хипотетично може да изглежда от сорта на: „Значи, задкулисните манипулатори на света използващи всевъзможни тайни и не толкова тайни оръжия за масово поразяване, за контрол над масите и над климата не са проблем, а най-големият проблем бил, че хората много плямпали.“ :)))

 

В очите на мнозина този аргумент ще бъде изключително правдив и дори „железен“, но както често е ставало дума – всичко опира до контекста, който има способността да трансформира целия смисъл.

Затова нека направим една кратка и силно синтезирана разходка в „света на творенията“ през призмата на метафизиката, за да можем след това да навлезем още по-надълбоко в конкретиката. Защо през погледа на метафизиката? Просто защото е една от по-неутралните перспективи изследващи всевъзможни „духовни и пси-феномени“ без там да присъстват (поне не толкова явно) различни религиозни суеверия, догми и доктрини. От една забавна гледна точка може да се каже, че религиите (особено екзотеричните им версии) са като „метафизика за бедняци“. Умишлено орязани шаблони за начина по който функционира света с цел контрол над субектите, които консумират тази метафорична „бърза и боклучава храна“. При всички подобни култове все ще се намери някой свещеник, жрец, гуру или друг тип „мотивационен ментор“, който да ви казва какво да правите и мислите. В метафизиката трябва да се научите да откривате и проверявате нещата сами за себе си независимо от подадените готови концепции, които служат по-скоро като първоначална патерица, която впоследствие да захвърлите. Метафизиката съществува от хиляди години в нашия свят, но до голяма степен е била потискана от организираните религии защото окуражава практикуващите да се съмняват във всяка една догма и да изказват несъгласие с диктата задаван от религиозни дейци, моралисти и всякакви други фигури облечени с „власт“ и изискващи „респект“. В момента в който метафизиката започна да набира по-масова популярност – веднага бе яхната в подкрепа на всевъзможни „ню ейдж“ култове и движения. Те мощно стъпиха на нейната основа, за да оправдаят собствената си пропаганда в различни насоки.

Така или иначе – една от основните аксиоми в метафизиката е „каквото горе – такова и долу“. Което преведено на по-прагматичен език се свежда до трактовката, че мислите предшестват или „задават“ реалността... в рамките на изградената масивна игрова структура. Но преди това да бъде коментирано трябва отново да се върнем в „началото“... или на изконния въпрос... „кои сме ние?“

 

Казано най-обобщено и кратко от гледна точка на метафизиката, всичко в нашия свят идва от една „цялост“, „единство“, или дори „сингулярност“, която започва да твори и създава „вътре в себе си“. Тази сингулярност на практика е статична и непроменима защото извън нея няма нищо по отношение на което тя може да се промени. Или казано по друг начин представлява „неизменна константа“. Тя не е била създавана! Тя не е творение! Но е източника който стои зад всяко творение. Тази константа не е нито материя, нито енергия, нито време, нито пространство. Всички тези неща са творения. Или отново казано по друг начин – тази „неизменна константа“ може да се опише в своята есенция като НИЩО (но с безкраен потенциал). Същевременно обаче това „нищо“ е цялостно. Вътре в себе си то се проявява като множество индивидуалнинеизменни константи“ като по този начин успява да твори много по-ефективно. Всичко е възможно да бъде сътворено в рамките на тази неизменна константа просто защото всичко вътре са „сенки и илюзии“, както впрочем и т. нар. „физически свят.“ Самите ние (като човешки същества) сме фрагменти на някой от множеството индивидуални „неизменни константи“, чрез които „цялото“ създава и преживява през различни гледни точки.

Колкото и „неутрално“ да ви звучи това обаче, може да сте сигурни, че идеята за „цялото“ може твърде успешно да бъде използвана по много, при това изключително подмолни и пропагандни начини, които да ви лишат от творческия ви потенциал, превръщайки ви в пионки изпълняващи „чужда воля“. „Ние сме едно цяло – затова се подчинявайте на волята на Бог, за да не изпаднете от неговото царство“...и да се „отделите“ от „цялото“, отивайки в „ада“. В рамките на Играта подобно „разделение“ наистина е било осъществено, но то е просто част от илюзията и се случва в рамките на същата тази илюзия. Това обаче не е темата на този материал.

 

 

Темата на този материал е свързана с архетипа на „словото“ и „мълчанието“ в контекста на т. нар. „физически свят“. Свят, който на пръв поглед е доста ограничен и орязан (в сравнение с други галактически платформи), но всъщност е изключително сложен (погледнато от друга перспектива). А това е перспективата, която ни казва, че този свят може да бъде променян във всевъзможни посоки, въпреки че е изграден от множество ограничаващи шаблони. Комбинациите между тези „шаблони“ обаче са безкрайни. Т.е. можете да приемете всичко от гледната точка на Игра, която се развива „на по-трудно ниво“ и представляваща огромно предизвикателство, а не е „по-ограничена и проста матрица“, която видите ли е „много изостанала“ от останалите си „галактически събратя“ и следва да еволюира. Тук това което обикновено умело бива спестено е, че именно предизвикателните условия на тази игрова платформа я правят толкова атрактивна и населена. Просто защото интереса към нея е голям. А той е голям именно защото за разлика от „други дестинации“ възможността да се упражнява „свободна воля“ е много по-голяма от почти навсякъде другаде. Разбира се това е валидно с всичките условности на въпросното понятие и въпреки факта, че се случва по-скоро „индиректно“ и най-вече чрез взаимодействие с цяла плеяда от „виртуални реалности“. Т. нар. „еволюция“ е просто част от динамиката на Играта, защото в сравнение с „други исторически периоди“ лесно може да се заключи, че в много отношения не само че няма „развитие“, а си има огромен регрес. Особено в технологичен план. Едно нещо винаги е адекватно само ако бъде сравнено с друго, а дали то е „хубаво“ или „лошо“ зависи изключително много от субекта който го оценява и контекста в който го прави. Защото промяната на контекста има потенциала като с магическа пръчка да обърне поляритета в осъзнаването на почти всеки един елемент от Играта. Включително и сюблимния елемент свързан със „спасението“. Дали на планетата дали на душата, дали на шаблоните на ДНК и т.н. – няма значение. Досегашния монопол на религиите в това отношение вече започна да намалява и скоро ще има още много „опции за спасения“. Затова спокойно може да се каже, че през една по-висша перспектива тук важи друга леко перифразирана максима и тя е „Светът е голям... а спасители дебнат ОТВСЯКЪДЕ.“ :)

 

Вече на няколко пъти възприятието на „физическия свят“ като своеобразна „виртуална реалност“ бе коментирано от различни гледни точки. Съответно една подобна структура бива повлияна директно и индиректно от различни форми на (програмни) езици чрез които да се случват промени. Тук изключително тънкия момент във възприятието е, че тези „промени“ де факто се случват на индивидуално личностно ниво, а впоследствие ги осъзнаваме като обща реалност на базата на съгласия. Т.е. казано отново по друг начин – когато в света се случи сравнително рязка промяна в някаква насока, тя бива осъществена когато „някой“ накара огромна група от хора да се съгласят „че това се е случило“. Като забележете, че тези съгласия никога не са сами по себе си, а винаги са свързани с още купища други вериги от съгласия. Другият важен фактор в цялото мероприятие е че в повечето случаи това съгласие се дава несъзнателно и доброзорно или (автоматично) и точно по тази причина се случва без особени драми, което се възприема като „естествено“. Там където обаче има място за съзнателно съгласие или несъгласие, а именно по отношение на интерпретацията на даден „факт“, там имаме и огромни противоречия сред човешките популации.

Веднага като пример могат да бъдат цитирани две изключително популярни „поговорки“ разминаващи се драстично в значението. Едната е „дума дупка не прави“. Другата е: „тежка рана заздравява, лоша дума не се забравя“. Доскоро властващата силно материалистична идеология (драстично подпомогната от различни видове импланти) макар и частично бе наложила схващането, че думите (и мислите) не могат да имат никакво влияние над материята. Всички съмняващи се в тази догма бяха осмивани като вярващи в „суеверия“ и „бабини деветини“, но дори чисто интуитивно едва ли някой човек дори и в ония времена не би се притеснил, ако „някой“ му отправи конкретна „злобна клетва“. В повечето случаи дори някоя невинна „псувня“ би отключила целия реваншистки потенциал на „потърпевшия“. Просто защото на изключително много нива той ще усети, че е под атака.

В „днешно време“ обаче има достатъчно много източници които в различни форми биха ви потвърдили (подобно на Буда от въведението), че думите са изключително мощно оръжие. Това познание винаги е било налично и се е ползвало от управляващите елити в най-разнообразни форми. Думите не са просто средство за комуникация и притежават огромен скрит потенциал. Те буквално имат капацитета да преформатират цялата ни реалност. Във „физическата реалност“ думите играят ролята на преносители на „енергия и вибрации“. Съответно дори самият език на който биват изречени също играе огромно значение. Някои изследователи на тази тема са правили пространни изследвания според които езикът на който ти бива говорено още от най-ранно детство буквално формира манталитета ти, но дори може да оказва въздействие на чисто физически характеристики свързани с тялото. Особено ако тенденцията продължи да се развива в рамките на няколко поколения.

Въпреки опитите за „глобализация“ и уравниловка чрез налагането на всевъзможни „стандарти“, нашият свят продължава да формира свои собствени „джобове от различни реалности“ базирани именно на езика. Това до голяма степен не се разбира в своята дълбочина от поданиците на западните общества защото при тях в повечето случаи езиците не са чак толкова йерархично обусловени както при много „източни диалекти“. Един индийски изследовател на тази материя нарича голяма част от индийските и други диалекти (като хинди, тамил и т.н.) с термина „феодални“ и от неговата перспектива дори ги заклеймява като „демонични“. Според него това се дължи на факта, че те имат потенциала с огромна лекота неприсъща (за „английския език“) да си играят образно казано с енергийните нива на хората и буквално да ги сриват със земята или да ги издигат „в космоса“ в зависимост от ситуацията. Самият той признава, че сам се е удивлявал как, ако започне да говори на родния си диалект, започва да чувства, че живее в свят изграден от своеобразна „черна магия“.

Феодалните или „структурирани“ езици са езици съставени от йерархични думи, които подреждат човешките същества по рангове – все едно са в армията. Тези езици създават нещо като човешки пирамиди, а те на свой ред създават купища други подобни структури. На всичко отгоре всяка пирамида цели да „изяде“ другата. Тези които се намират на дъното на (социалната) пирамида сами по себе си са свързани едни с други чрез езикови кодове, които ги идентифицират и буквално капсулират. Същевременно те са и дълбоко свързани с хората, които се намират на висшите етажи на същата тази пирамида и на практика ги захранват чрез същите тези кодове, чрез които им отдават почит и същевременно се самозаклеймяват да останат с нисш статут. Връзките при тези „феодални езици“ са такива, че когато човекът на дъното на пирамидата се обърне с подходящия термин към някой от горните нива се случват 2 неща. Той подхранва енергийно горестоящия отчитайки неговия статут на превъзходство и същевременно сам потвърждава своя нисш статус. Тук говорим за прекалено много нюанси и слоеве на възприятия на думи като „той“, „тя“, „негови“, „нейни“, „за нея“, „за него“ и т.н., които имат капацитета да обрекат някой на нищета във всяко едно отношение или да го въздигнат в небесата.

Всеки човек функциониращ в общество базирано на „феодален език“ бива свързан посредством плеяда от индикативни думи с огромен куп от други хора включително съпрузи, баща, майка, деца, братя, сестри, чичовци, лели, братовчеди, племенници, колеги на по-висши и по-нисши позиции, съседи, приятели, врагове и цялото общество. Тази връзка постоянно бива осъществявана и поддържана чрез специфични думи определящи неговия статут и те формират нещо като мрежа в която той трябва да функционира. За разлика от ситуацията в повечето западни общества това се случва на практика в почти всяко изречение което бива изговаряно! Т.е. не става дума някой „да те обиди инцидентно“ или „да ти направи комплимент“. Защото статуса и ранга постоянно биват затвърждавани чрез местоименията, които биват използвани и които от своя страна повдигат или снижават нечий статут. В подобни общества хората се чувстват в ситуация на „свободно падане“ ако не са подходящо свързани с останалите посредством тези местоимения.

Тези общества образуват нещо като вътрешни клетки, които са трудно разбираеми от европейска гледна точка. По време на колониалната епоха различни английски наблюдатели забелязали, че в Индия (държавата която днес има най-голямото население в света) се наблюдава следния феномен: колкото повече феодалния господар се отнася грубо и с презрение потискайки своите поданици, толкова по-голям респект получава от тяхна страна. Дори нещо повече – те стават и по-лоялни към него. Всяка една такава „вътрешна клетка“ има различна сила на проявление при която отново се забелязва интересна закономерност. Колкото по-ниски са стандартите (във всяко отношение) в най-долните слоеве на тази „клетка на обществото“ и се формира по-голям контраст с тези на върха, толкова по-голям потенциал за влияние има тя! Т.е. тя може да стане изключително силна и мощна. Това се дължи на „факта“, че всеки един неин член може да бъде сринат до най-ниското ниво като се изравни с него. Това е често прилагана практика в Индия, при която набелязаната „жертва“ бива принудена да комуникира с най-нисшата част от пирамидата. Това автоматично инсталира вид „черна магия“ върху конкретния човек – негативна енергия, която е ясно видима чрез множество показатели включително злобни погледи. Всички които се подвизават на нисшите кастови нива автоматично носят със себе си нещо като прокоба, която бива постоянно затвърждавана на множества нива просто чрез индикативните думи, които биват използвани в комуникацията. Има дори твърдения, че тази „прокоба“ може да бъде наблюдавана даже и научно.

Съответно една подобна клетка на обществото не функционира сама по себе си. На базата на собствената си структура тя има потенциала да влияе на „външни лица“, които да завлича в собствените си правила, без дори те първоначално да го осъзнават. Това е валидно и при западните общества, но в много по-малка степен. Както вече бе намекнато – силата на една подобна вътрешна клетка се крепи на огромното неравенство вътре в нея. Тези на дъното на пирамидата са силно уязвими от всяка една гледна точка включително финансово. И същевременно точно те са възможно най-свирепо лоялни към тези на върха на пирамидата! Съответно за индивидите от горната част на пирамидата съществува „задължение“ да правят всичко възможно да държат долните ешелони възможно по-далеч от тяхното ниво (във всяко едно отношение). Но пък за сметка на това са натоварени и да осигуряват адекватно ниво на защита от останалите елементи на обществото. По този начин се получава мощна симбиоза.

 

И за да не е всичко твърде абстрактно, въпросният изследовател дава и някои твърде показателни примери какво най-често се случва в конкретни ситуации от гледна точка на това как родният език може да действа като директен софтуерен код формиращ поведението на човека. Нека си представим ситуация при която англичанин работи като подчинен сътрудник на своя шеф, който произхожда от държава с феодален език. Шефът му е добре образован, и владее английски безупречно. Дори по външен вид лесно може да бъде сбъркан за англичанин. Двамата пътуват през океана с кораб когато внезапно корабът бива арестуван от държава като... Индия. В същия този момент софтуерните езикови кодове веднага биха се проявили. Вроденият манталитет на „шефа“ веднага ще излезе на повърхността. Той ще бъде постоянно в поза показваща подчинение, ще се навежда, гъне и свива. Ако местоименията които полицаите използват към него са „точните“ той няма никога да стои изправен. Защото това би се приело като акт на нечувана арогантност с подобаващите последствия. Умът му ще се синхронизира със софтуерните кодове идващи от полицая ползващ феодалния език.

Същевременно подчинения сътрудник изобщо няма да разбира нуждата да се държи по подобен начин. В собствената си държава той би разговарял с полицая без да компрометира по никакъв начин позата си. И ще комуникира по същия начин с индийския полицай (стига да не разбира конкретния индийски диалект).

Другият пример в това отношение обаче е още по-драстичен. В западните общества от „известно време“ една много конкретна дума се е превърнала в абсолютния символ за проява на „расизъм“ и недопустимо езиково поведение. И точно по тая причина независимо от начина по който я използвате – това бързо би ви изсипало на главата една камара „правозащитни организации“, които да ви учат на „морал“. Става въпрос за прословутата дума започваща с буквата „н“. Само че предполагаемата обида от изричането на тази дума дори не може да стъпи на малкия пръст на обидата която де факто е нанасяна чрез феодалните езици на някой човек. Точно затова автора на проучването описва ситуацията с използването на думата с „н“ като изключително глупава, защото той силно натъртва, че западняците си нямат и представа, че в сравнение с обидите които биват изричани чрез „феодалните езици“ – това е „фалшив плач“. В случая той посочва, че ако една жена работеща в някакво правителствено учреждение (поради цвета на кожата си) бива наречена от своите подчинени: „тя е просто една н....ка“ – това разбира се е голяма обида, но буквално е нищо в сравнение с друга ситуация.

А същата тази ситуация на български би изглеждала абсурдна. Защото кръвната обида би звучала като: „Тя е хубава жена.“ Дяволитата подробност в случая се оказва думата използвана за „тя“ – нещо което автора на изследването подчертава изключително силно. Думата бива използвана в нейния възможно най-нисш смисъл. Това е обида по-силна от заплаха за убийство. Все едно потърпевшата буквално е била залята с екскременти, а реакцията би била свирепа ярост.

В почти всички учреждения свързани с някакъв вид местна власт (ако езика който предимно се ползва е някой от местните диалекти) – това води автоматично до следната ситуация: чиновниците се отнасят с нисшите касти буквално като с животни и даже понякога ги гонят като такива. Съответно езика и местоименията (които биват използвани постоянно) започват да оказват мощно влияние върху тези хора, дори чисто физически. А поради начина на употребата на езика, личното мнение на въпросния изследовател е, че ако цивилните граждани в Индия имат масов достъп до оръжие, би станало зверска касапница. В разговор с един азиатския шаман същият човек получил информация и за друга интересна закономерност. И тя била, че „азиатските магии“ се отразявали в много по-малка степен когато биват приложени срещу някой „западняк“. Очевидно синхронизацията на езиковите кодове оказва съществено значение в процеса.

Това за което въпросният изследовател очевидно няма „контекст“ обаче е силата на английския език именно като световен магически език! Просто начина чрез който той се проявява е различен в сравнение с т. нар. „феодални езици“. Това което следва да бъде казано предварително е, че във „физическия свят“ всяко едно намерение което не може да бъде извършено чрез т. нар. „природни закони“ следва да бъде направено заобиколно или индиректно. Съответно колкото по-завързан и индиректен е метода чрез който бива прилагана магията – толкова по-трудно достъпна бива тя за масите. Тук още по-дяволитата подробност обаче представлява обстоятелството, че за да може тази магия да е едновременно мощна и въпреки това трудно видима, то следва да има огромно съгласие за този „факт“. И всичко това бива постигнато чрез една много добреизпечена измама“.

Както вече трябва да е станало ясно, думите могат да бъдат използвани за подсилване на ефекта на всяка една „магия“. Когато биват произнасяни на висок тон думите се трансформират в честоти и вибрации чрез които може да се насочва енергия. Тя започва да си партнира с „природните закони“. Нека тук споменем обаче още една добре известна поговорка. И тя е че „думите отлитат – написаното остава!

Защо това е важно?

Ами просто защото написаното слово има потенциала да бъде възпроизвеждано и повтаряно многократно – прекалено важна особеност, която има ключова роля в затвърждаването на съществуването на всичко в материалния свят. А когато това слово бива поднесено във формата на „законодателство“ – то има капацитета да бъде повтаряно и затвърждавано постоянно! Тук споменатия измамен момент се състои в това, че на пръв поглед зад законодателството стои огромно съгласие. То бива изисквано и е получено от хората (и техните представители)... но с една ОГРОМНА РАЗЛИКА. И тя е че именно чрез английския език думите използвани в същото това законодателство (което чрез т. нар.„морски закон“ е валидно в световен план) имат далеч по-дълбок смисъл от това, което изглежда на пръв поглед. Те са изначално замислени и създадени като измамен камуфлаж! Създава се нова виртуална реалност в другата „матрица“. Всички думи използвани в „юрисдикцията“ имат „двойствено значение“ и се отнасят в огромна степен до корпоративното право, превръщайки всеки един човек попаднал под неговото влияние в прост материален актив! Тъй като относно всичко е това е изписано достатъчно в следговора на „Завръщане в Монтоук“ тук просто следва да се приеме като пример затвърждаващ тезата свързана със силата на думите и езика.

Все пак няма как да не се отбележи, че една от функциите на превръщането на хората в „материален актив“ е те да бъдат буквално използвани като „източник на злато“ (висшата форма на което е понятието „лууш“) като под това трябва да се разбират хилядите нюанси на термина „злато“, някои от които са доста по-физически от други. Но дори „физическото злато“ е пряко замесено в процеса. Точно по тази причина „мълчанието“ често може да играе ролята на инструмент чрез който да запазите това злато по простата причина, че е твърде вероятно да загубите „магическата война на думи“ заради факта, че в даден момент без капка съмнение ще си имате вземане даване с далеч по-подготвени конкуренти от вас. Или отново потвърждение на принципа за важността на контекста.

Нещо което твърдо важи и за друго съществено послание идващо от представената притча. Това послание касае въпроса за „енергията“ – елемент от Играта зад който стои една от най-големите вериги от съгласия. Затова всеки път когато е замесена „енергия“, то лесно можете да видите най-разнообразни потвърждения за нейната стойност. Будисткият монах акцентира на обстоятелството, че говорейки ние употребяваме енергия, която може да бъде сравнена с някаква форма на „мана“ от конкретна фентъзи видеоигра. Това е като да си хабиш мунициите, които имаш. Ако го правиш целенасочено и постигнеш резултат – това изглежда оправдано. Но в повечето случаи метафоричните патрони не просто отиват на халос, а става дори по-лошо. Защото енергията не се губи – тя се трансформира. И често се оказва така, че говорейки, злословейки и клюкарейки – огромната част от хората си вкарват невероятен автогол без дори да го осъзнават. Или още едно потвърждение защо мълчанието може да бъде „злато“. Защото чрез своите думи (дори когато с тях се замеря някой опонент) човек несъзнателно се „самоомагьосва“ без да го съзнава и те се връщат към него като с бумеранг. Тези които избягват подобна участ са твърде „вещи в занаята“, защото са... магьосници в буквалния смисъл на думата.

Към всичко това може да се добави и друг езотеричен пример. Много окултни и „духовни“ традиции обръщат внимание на умението човек да запазва своя дъх. Да вдишва възможно по-малко пъти в минута. Тези по-ориентирани към физическото естество на нещата дори ще ви кажат, че това има капацитета даже да удължи живота на вашето тяло. Но по-важното е че владеенето на дъха позволява на човек да преминава през различни травматични и екстремни ситуации с много по-голяма лекота. Дали това може да се случи докато говорим? Самият говор почти автоматично ни спира да поемем контрол над дишането. Или поредното потвърждение защо мълчанието отново може да е „злато“.

 

Но както за пореден път ще стане дума, именно контекста е този който може да преобърне всяка една ситуация. Зад концепцията за „енергията“ има огромно и масивно съгласие на множества нива. Виждате че дори будистките аскети са здраво обвързани с нея. Само че в притчата никъде не стана въпрос, че дори енергията представлява ИЛЮЗИЯ – тя просто е с по-голяма валидност от много други „неща“. Което пък от своя страна ни връща на библейската концепция за „словото“, което стои зад всичко. Ако словото е облечено в енергия – то наистина е мощно. Тук стигаме отново до визията за Играта. Колкото и ограничена и шаблонизирана да е „схемата“ в която участваме – тя подлежи на постоянна промяна и различни модификации. Тя е флуидна. „Словото“ е инструмента чрез който това се случва. Но словото, както вече казахме, всъщност е постулат, който следва да бъде реализиран. А постулата може да се случи дори ако не е изпълнен правилно и в съответствие с физическата реалност, ако НАМЕРЕНИЕТО, което стои зад него е достатъчно силно. Точно затова някой може да говори пред вас и да каже напълно погрешните думи и въпреки това вие да разберете точно какво е искал да каже. Или с други думи магията на езика бива обезсилена.

Нещо повече – на физическо ниво има достатъчно голямо съгласие че ако един постулат е облечен в енергийна форма той ще има огромно въздействие. Точно по тази причина хората считат, че мислите които минават през главите им имат много по-малка тежест ако не са изказани на глас. Те просто „минават и заминават“. Но възможно най-силния постулат всъщност е облечен в „нищо“. Той е облечен в „първичната тъкан“ на „Източника“. Той е облечен в безкраен потенциал. И точно по тази причина може е да се случи и в пълно мълчание или чрез предизвикване на парадокс. Защото чисто архетипно именно тишината и мълчанието са метафора за този безкраен потенциал. Затова би било разумно много по-често да се „обръщаме към него“ преди да „действаме“.

 

7

 

 

 

Материали свързани с темата:

 

(Холографска) Симулация в развитие

Най-мощният инструмент за промяна на реалността

Обратна хипноза и пробуждане (интервю с иновативен терапевт)

Древните окултни практики на суфите

Вътрешната сърцевина на реалността

Излъчватели в холограмата

Астрално събуждане, астрални тунели и технологията на Сивите

Особености на локалната земна игра

Тайнственият замък и човешката цивилизация на луната Япет

Фокус, настройка и обстоятелства по време на прехода в отвъдните реалности

„Изкуствената“ времева структура на Земята (интервю с участник в проекта Монтоук)

 

 

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 378 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 544
Брой прегледи на съдържанието : 8729951



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2024 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български
Предпочитания за бисквитки

Creative Commons License