Функцията на светлината и тъмнината в платформата Печат
Анализи - Подробни анализи
Написано от VioleTrickster.   
Събота, 21 Юли 2018 01:37

 

0

По всяка вероятност се чудиш защо няма нови статии на сайта от „известно време“ насам.

Истината е, че след „Навлизане в платформата“ интересът ми към писането рязко спадна. Усетих, че отвъд това няма какво толкова ново повече да кажа на лично равнище, защото когато ядрото е ясно – всичко около него се самоизгражда някак интуитивно.

Впоследствие организирах семинар минаващ под наслова „отвъд дуалния код на повторяемост“ след който пък реших, че серийно писане базирано на „още-от-същото“ оттук насетне би било още по-неадекватна и подбиваща идея. Затова не го и правех.

Така от последното ми по-сериозно включване в сайта неусетно минаха година и осем месеца...

Това позволи да направя едно инак напълно нормално наблюдение, което обаче явно се прокрадва по-лесно, ако направиш „временна крачка встрани“. Тази траектория ти дава възможност да излезеш извън информационния Поток, което на свой ред предлага птичи поглед върху естеството на самата информация. Например, че за да продължаваш да си актуален в някакво пространство – ти трябва да наливаш в него; да бълваш информация, иначе спираш да бъдеш на дневен ред и хората просто намират „следващото“. Това обаче, възбужда много интересни въпроси за липсата и нуждата.

Масовата жажда за още и още информация и количеството внимание, което се насочва към теб спрямо интензитета с който се грижиш за нейното разпръскване, е нещо, което видях и свързах по нов начин в последната година. Процесът е обусловен от един аспект, който изследвах в „Навлизане в платформата“ – въпросът за светлината и тъмнината. В един момент ми стана ясно, че това е толкова ключово за всичко, че на семинарите в Ковачевица водих кратки 30 минутни монолози на някои от групите по същата тема. Ето защо реших да събера новите си преживявания и открития свързани с този аспект и да ги надградя, събирайки ги на едно място. Смятам че по този начин кондензацията от този период ще бъде изнесена от несъзнаваното, което за мен се явява по-скоро закономерно.

За да отпаднат евентуални погрешни очаквания – светлината и тъмнината няма да бъдат разглеждани в контекста на „светла“ и „тъмна полярност“, а чисто като физически феномени. Защото както ще видиш и сам – хората нямат никаква идея „какво“ са наистина светлината и тъмнината, как влияят на човешката психика на ниво цивилизация и как да се държат спрямо тях. Което пък води до набор от неадекватности и строго определен тип мисловност копаещи яма в унисон.

Проблемът е толкова дълбок, че повече от всякога той ще води до чувство за дискомфорт. Защото пропагандата е така ексклузивно залегнала в човешкия светоглед, че тя дори не се поставя под въпрос. На практика – ще бръкнеш много дълбоко в кода на нещата – там, където окултизъм дори не е нужен, защото всичко се свежда до два прости аспекта и тяхното взаимодействие. Защото макар и да не е нищо, което вече да не си чел, дълбочината с която ще се изследват нюансите може да промени изцяло представите ти за това как функционира Играта и какви да са подходите ти за излизане от нея. Вникването в светлината и тъмнината променят геометрията на цялата езотерика. Или поне моето лично разбиране за нея.

И тъй като за пореден път нещата са абстрактни и се изисква дълъг текст за разгръщането на нещо, което иначе просто работи в цялост – търпението ще бъде мил другар. Нещата ще започнат да кликат по друг начин с натрупване някъде към средата на материала. Също така – бъди милостив към мен и собствения си ум, когато започнеш да се сблъскваш с парадокси. Гарантирам ти, че в тяхно лице ще откриеш най-чудна врата, която с времето ще оцениш високо.

Nigredo!

 

 

Да хвърлиш светлина върху светлината

 

And among such various and strange Transmutations, why not Nature change Bodies into Light, and Light into Bodies?

Isaac Newton, Optics“ (1704)

 

След книгата ми за тесеракта, осъзнаванията за природата на светлината прогресираха геометрично.

Тъй като последния път когато говорих за това обаче, бе доста отдавна, в тази първа глава ще преповторя някои основни положения на нов, надграден език (избягвам да се повтарям мотамо), за да положа подходящите основи за новите осъзнавания. Естествено, винаги е добра идея старото да бъде препрочитано от време на време, така че ако искаш да препрочетеш главата „Светлина и тъмнина“ от „Навлизане в платформата“ – RSVP, хаха :)

Макар и неофициално, това се води нещо като „втора част“ на самата глава...

Досега не бях правил втора част само на сегмент от иначе по-голяма книга..., която впоследствие да се превърне в книга сама по себе си :)

В същото време, въпреки че книгата е сама за себе си, тя лежи на твърде много принципи вече подадени в „Навлизане в платформата“, така че ако не си я чел – по всяка вероятност няма да следиш успешно всичко случващо се тук.

 

Но сега предстои рязко гмуркане.

Разбирайки естеството на самия хиперкуб, нямаше как да не ми направи впечатление, че историите са онова, около което се завихря всичко. Самият дуален код носи със себе си история и той самия Е история.

В книгата за митологията и киното направих всичко възможно да демонстрирам как структурата на историята е внедрена изключително дълбоко в човешкото съзнание. Ние хората не можем да функционираме без история. Самият ум не спира да бърбори и бълва narrative-и, защото само така има случваща се реалност. Дори и да мълчи вербално, вътрешният диалог никога не приключва. Все пак това полага устоите на цивилизацията – нивото на мисловността. Тя е издигната в култ: тя е религия, тя е трагедия, тя е опиат – тя е Всичко, защото е самия ум.

Разбира се, само една крачка дели от това да разбереш изключително очевидната връзка между историята и светлината. Тя се състои в простото осъзнаване, че без светлина... просто няма история :)

Защо?

Ами защото историята винаги се отнася до нещо проявено, колкото и абстрактна да е тя. В тъмното няма как да имаш история, защото нямаш ясно различими аспекти, които чрез взаимодействие помежду си – да генерират narrative. Светлината прави света различим и фрагментиран. В тъмното не различаваш неща и там не може да има причинно-следствени връзки (освен тези, които вече съществуват в ума обусловен от светлина[1]). Ето защо е лесно да се изведе, че светлината способства рационалното мислене, онова на ясно изявените закони; тъмнината разкрива една по-дълбока психологическа страна от човешкия комплекс свързана с пълния потенциал, който бива наричан „хаос. Тя е свързана с въображението и дълбоките страхове и травми, които в мрака разгръщат своята иначе притъпена от светлина актуалност. В конкретното се чувстваш сравнително комфортно, защото ясно установеното по дефиниция не е неочаквано. Ако внимаваш – няма как да ходиш по коридора на апартамента си и да се блъснеш в закачалката по светло. В същото време, ако станеш през нощта до тоалетната и няма лампи – същият този коридор по който ходиш от 20 години – мигом се превръща в пътешествие извън комфортната ти зона иии... нещата доста бързо могат да свършат в киреча, но не по начина по който си възнамерявал изначално... :Р

 

dark

 

Не е ли странно, че откакто съществува човека, тъмнината по-скоро бива отбягвана вместо изучавана? Хората изследват само светлината. Дотолкова, че цялата съвременна физика (и технологията, която е базирана на нея) е обособена именно от скоростта на светлината. Т.е. цивилизацията изгражда свят, който интимно се върти около константа свързана със светлина. Тя е границата задаваща ритъма на това „какво е физически възможно“. Което си е меко казано „фактор в разбирането за света. Ако не друго, предприетата траектория показва акцента в мисловните модели на човека да разбира още за конкретиката, за проявеното. Защото като човечество „имаме нужда от още информация“, нали така?

Newsflash though...

Така оставяме половината от света си неразбрана, защото отхвърляме тъмнината. Не искам да бъда излишно саркастичен, но на някой не му ли хрумва, че 50% от нещата всъщност са си само половината? :D Ако трябваше да дариш половината си бизнес на някой друг, това със сигурност би ти направило впечатление. Но когато става дума за света и разбирането на самите нас – naaah, fuck it, I can go only with the half of it, cause I’m a super playa!

Всъщност хората ги е страх. Тъмното генерира дискомфорт, защото няма фокус, няма яснота, няма конкретика – няма нищо. Но ти не можеш да живееш с „нищо, винаги живееш с нещо. Живееш с истории.

В тъмното само по себе си, обаче – няма истории! Има само тишина. Ето защо е казано, че във Великата Пустота няма проявление, няма преживяване и най-вече – няма Аз. Защото в тъмното няма отражения. Без отражение, няма себе-рефлексия – няма как да възникне идея за идентичност, идея за „2.

Разбира се, това е ужасяващо (!), защото обикновения човек не познава режим, в който да няма 2. Та нали функционираш чрез 2 и дори не можеш да си представиш нещо друго! Обичаш 2, то те прави жив, самият му формат ти придава тежест и усещане за това, че съществуваш in the first place. Нулата изключва Аза, а ако няма Аз няма как да има мисъл.

The Horror!...

 

1

 

Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.

Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.

Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.

 

(Да, програмирам те.)

 

Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.

Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.

Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.

 

Кхм, back to the story.

Страх!

Тъмното води до страх, светлината води до история (и респективно страх :Р).

Макар и вече да съм го казвал, именно поради това съществува израза „на страха очите са големи“. Когато те е страх, ти разширяваш зениците си...

 

2

 

..., защото това е подсъзнателна команда, че в тази ситуация имаш нужда от повече светлина, от повече конкретика – да се върнеш в релсите на информацията, където е сигурното, където няма резки завои, където всичко е равномерно, без неизвестности.Страхът натиска бутоните на тъмнината и човек инстинктивно търси светлина, отваряйки широко единствените шлюзове през които си я набавя.

Имаш нужда от още светлина, от още идеи, от още информация, от още сигурност, плътност – защото самата история иска да се разказва. А светлината съдържа история. Тя привлича и затова винаги подмамва и насочва погледите към себе си. Ето защо едни неонови светлинни реклами в нощта са гарант за фокус на внимание, ето защо нощните насекоми са привлечени от крушката и умират в светлината – защото всичко следва историята, всичко следва светлината.

 

Това ми напомня как започна всичко...

Когато съм в РСВ съзнанието е особено обърнато навътре. Външният свят се регистрира, но под формата на метафора (каквато всъщност той е така или иначе). В този момент има парадокс, който е важно да бъде разбран.

А именно – въпросният режим ти показва как всичко е направено от история (защото е символ за нещо друго) и респективно светлина. В същото време обаче, това става благодарение на натрупаната тъмнина, защото именно тя те води до състояние на разширено себевъзприятие. Именно това се опитах да обясня и досега – в тъмнината ясните граници изчезват, което вдига нивото на абстракцията, връщайки всичко до неговото изначално архетипно брандиране. РСВ де факто не е нищо повече от прогресивно нарастваща абстракция, в която всичко може да се връща в една точка (Източникът/Нулата) и да се разгръща във Всичко Което Е (all the storytelling) – постоянно. То е като да виждаш пулса на матрицата и как във всеки един момент всичко умира и се създава едновременно.

 

53

 

Де факто става дума за механика не по-различна от тази на един премигващ пиксел.[2]

Споменатият в предния абзац парадокс всъщност се състои в това, че при генериране на достатъчно тъмнина (и нямам предвид „зло“), осъзнаваш че всичко е направено от светлина, от история...

В „Матрицата: Революции“ Нео губи очите си в предполагаемия „истински свят“ (т.е. обречен е на живот на физическа слепота/тъмнина), само за да може наистина да започне да вижда – де факто – за пръв път.[3] В този момент той споделя на умиращата Тринити, че... всичко е направено от светлина.

 

3 4

5

It’s unbelievable, Trin. Light everywhere. Like the whole thing was built of light.

 

 

На практика така дойде „пробива“ в моето собствено разбиране, макар и без трагизма на холивудската драматургия. Просто в един момент реших да обърна буквално внимание на мотива, че всички шамани, „екстрасенси“ и прочее имат присвит поглед, когато са в „състояние“. Всъщност този детайл може да бъде тълкуван (частично) погрешно като „фокусиране“ в някакъв външен процес (гледане на аура или нещо подобно). Макар да съществува и тази гледна точка, за мен очевидната механика е, че в моментите на отваряне влиза по-малко светлина в окото поради което съзнанието започва да функционира „наопаки“. Т.е. – навътре :) Или казано другояче: по-малко светлина води до по-голямо отваряне (логично – повече Ин за сметка на Ян).

Първото, което се забелязва тук е парадоксът. Затваряш, за да се отвори.

Когато на закотвящата функция на светлината ѝ се намали кранчето, тъмния ѝ воал бива вдигнат и по-широката рамка на „реалността“ лъсва на сцената. Това ми обясни, защо азиатските народи имат доминираща функция на дясното полукълбо, което е по-свързано с въображението (заради генетично притворения клепач), както и защо очите на будистките ступи покриват половината зеница.

Колкото по-малко светлина навлиза, толкова по-хлабави са гайките на ума и мистерията започва да се (само)разкрива пред теб...

Това започна да се оказва полезно на лично ниво, понеже чрез него открих за себе си защо от дете очите ми са изключително чувствителни към слънчевата светлина и защо винаги съм предпочитал да живея и творя през нощта, спейки през деня. Защото когато няма светлина – има отваряне към въображението. Ефирът е притихнал и по-„чист“. Не е навибриран от всички жужащи истории излъчвани от стотици хиляди глави.

Започнах да оценявам тъмнината по друг начин и разбрах защо човек затваря очи, когато мечтае. Защото в това се открехва вратата към едно друго, по-свободно теб.

 

Впоследствие започнах да виждам този мотив навсякъде.

Особено впечатление (по нов начин) ми направи вариация на рекламната кампания на „Матрицата: Презареждане“, където всички герои които имат някакво влияние над кода на самата матрица в рамките на сюжета – са отрязани до очите!

 

6

 

Намирам го за особено символично, защото това е частта от трилогията, в която след разговора си с Архитекта Нео разбира, че загърбването на идеята за „Единствения“ като поредната илюзия, е необходимо, за да „прогледне“ отново след като уж вече се е събудил веднъж в „Матрицата“. Т.е. той „захвърля старата си перцепция“ и няма нужда от очи, което се манифестира като физически факт в 3-тата част, когато той наистина губи физическите си очи.

Същата идейна функция имат слънчевите очила в първата част. Те се носят от хората извън матрицата – онези, които прозират отвъд изкуствения свят на историите (генерирани от светлината). Това е просто избрания визуален похват на несъзнаваното да предаде идеята за илюзорната природа на светлината, което се потвърждава от факта, че в реалния свят – същите тези герои не носят слънчеви очила.[4] Слънчевите очила са като „ходещо скривалище“– нещо постоянно те отделя от спама отвън, който иска да навлезе. Защото особено днес, няма никакво съмнение, че всичко по улиците е спам, всичко иска да те imprint-не с нещо, има милиони истории и всеки рекламира неговата. Този мотив е много добре застъпен и в класиката „They Live“, където главния герой започва да вижда истинския свят (неговите послания и обитатели) именно като си слага специални слънчеви очила.

Шапката е старата версия на този похват. Нейната главна функция е да пази сянка на очите, което пък може да ти помогне във всеки един момент лесно да излезеш извън фаза – защото има тъмнина. Ето защо и всички магьосници носят шапки.[5]

 

7 8

 

Това са практически инструменти, които могат да бъдат ползвани. Те улесняват „преминаването“ в пространството на магията – там, където няма истории.

Пътищата, които се отварят при достигането на този етап, разбира се, отново минават през филтъра на ума, което създава истории... Това е неизбежно в строго матричния дуален код. Въпреки това обаче, тези истории евентуално ще могат да те отведат до разбирането за илюзорността на всички истории...

Защо историите са илюзорни?

 

Вече съм споделял, че когато съм в РСВ и виждам как тесерактните полета се разгръщат във всички посоки, това носи със себе си усещането за математическа безкрайност. На практика – историите нямат край, защото тесеракта отваря нов и нов коридор ad infinitum. Те буквално се „строятпред теб, постоянно се бълват, защото кода се самоподдържа. Историята води единствено и само до още история – в това няма никакъв resolution, защото е част от бинарния код, който ума преживява като причинно-следствени връзки. В този смисъл историите винаги ще са носител на дуалност понеже самият код е competitive по природа. Те винаги се борят една с друга, самоподхранвайки се под знаменателя на вечните циклични илюзии... Че „тази история е по-морална“, „по-цялостна“, „по-добра“, „по-възвишена“ и т.н., и т.н. – още и още истории.[6] Целият формат винаги ще те води нанякъде“.

Докато има истории обаче, ще има „2“, защото е нужен някой, който да разказва и някой, който да слуша. Няма как да надхвърлиш дуалността в самата история чрез история, а този свят предлага само и единствено още narrative-и, още светлина. В един момент става безсмислено дори да обясняваш това на другите, защото и то е история. И изведнъж си даваш сметка защо китайските мъдреци само мълчат и не казват нищо. Защото наистина няма смисъл да се казва каквото и да е – това е още история, още светлина, още манифестирано, още причина и следствие.[7]

Накратко – светлината втвърдява и закотвя конкретна реалност. Респективно, за да създадеш изкуствена реалност не ти трябва нищо друго освен звук[8] и светлина. Неслучайно киното (което може да бъде разглеждано като „реалност в реалността“) е просто звук и светлина в изолирано от тъмнина пространство.[9] Дори името на създателите на киното е „Люмиер“, което на френски означава „светлина“ for fuck's sake... Т.е., дори исторически се въвежда символичната идея за светлината като свързана с концепцията за създаването на изкуствена реалност.

Разбира се, колкото повече разглеждаш геометрията на самото нещо – тя ще става все по-очевидна за теб, както ставаше и за мен.

 

Фиксиращата светлина винаги облива отгоре, в ролята си на по-висша инстанция. Всъщност именно тези пространствени обстоятелства са карали древните да боготворят небесните тела – защото те са били „по-високо“ от равнината на междинния свят.[10] Респективно, това задава и една от основните посоки в религиозните разбирания на древния човек, което формира и ядра от различни тайни общества базирани на култа към РА. Всичко това може да те накара да видиш „Всевиждащото око“ през коренно различна призма...

 


 

Масоните говорят изключително много за светлината, което всъщност е доста символично. Т.е. структурите (в лицето на тези общества), които поддържат земната решетка с всичките ѝ правила, лостове за контрол и ограничения през вековете – боготворят светлината, защото тя прави самите СТРУКТУРИ възможни като идея (неслучайно цялата концепция е алюзирана чрез физическа структура в лицето на пирамида). Както вече уточних – нужна е светлина, за да има проявено. Ето защо символа на око в триъгълник[11] от което се излъчва светлина е толкова мощен символ, в който се съдържа цялата тайна на съществуването на физическото. Налице са 3-те опорни точки, закотвящата светлина и окото[12], което я възприема, за да има солидно индивидуално преживяване базирано в материя.

Тук е мястото да се каже, че човешките очи имитират функцията на черната дупка. Те поглъщат светлина и всъщност абсорбират доста повече отколкото учените си дават сметка. Тяхната конструкция, или по-скоро начина по който очите виждат, имитират осмицата, защото както знаеш, получаваният образ в задната част на ретината всъщност е обърнат наопаки и мозъка го прекодира в онова, което се нарича „нормална картина.

9

Макар светлината и начина по който тя взаимодейства с очите и мозъка да е все още загадка за нас, самата физическа механика зад осъществяването на оптическа перцепция би трябвало да е достатъчно добра метафора за loop-а, който представлява зрението ни. Т.е. дори самото визуално преживяване в материята минава под геометрията на осмицата, което малко или много потвърждава важността на този формат по отношение на физическото. В Навлизане в платформата“ говоря нашироко за естеството на тесеракта и свързаността му с „8“. Там е обсъдена и идеята за символичната природа на числата и смисловия съвпад на осмицата с геометрията на 2 огледала мултиплициращи се до безкрай едно в друго.

Разбира се, самият бинарен код има огледална природа, защото той е отразителен по характер. По-рано бе обсъдено, че само чрез отражение/рефлексия може да има дуален ум. Оттук идва и идеята за огледалото – че всеки е твое отражение и всъщност онова, което виждаш като проблем в другите, обикновено бива съдържано от самия теб. Естествено това е азбучна истина, ако разбираш естеството на самата платформа. Чисто механично – няма как да има реалност, ако принципа на огледалото не бива спряган във всеки един момент. Когато нещо е от света на историите – то е огледално. По всяка вероятност ти нямаш преживяване, което да не е базирано на отражение. И това е изключително шокиращо да бъде разбрано, защото в известен смисъл поставя под въпрос автентичността на самото преживяване.

За по-голяма яснота просто си спомни факта, че светлината която виждаш от звездите не е актуална, защото тя пътува хиляди години преди да стигне до Земята и – обективно погледнато – тези звезди могат да не съществуват от много, много отдавна. Предвид че човек вижда света около себе си чрез светлината навлизаща в очите, метафората е същата, макар да я подценяваме и неглижираме поради разликата в скоростта и разстоянието. Смята се, че говорейки за обективната и непосредствена реалност във всекидневието – принципа не важи, защото всичко е много близко едно до друго и светлината пътува мигновено, което не създава забавяне и респективно – илюзии. Както е казал народа: „да, ама не!

За съжаление принципът тук сработва по друга смислова линия и на друго равнище.

Всъщност наскоро обсъждах с приятел именно това. Че никой не вижда какво се случва наистина – no, not really. Най-вече защото човек постоянно вижда чрез спомените си, понеже няма смърт за миналото. В този смисъл ти не виждаш любимия до теб наистина. Де факто това, което се случва във всекидневните взаимоотношения е постоянен copy/paste и същата огледална проекция на натрупания database за човека „насреща“.

В „От predictive programming към синхромистицизъм“ съм приложил откъс от Робърт Уилсън, който дискутира същия момент.

Той карал учениците си да опишат коридора по който минават, за да стигнат до лекцията му. Никога не можел да открие дори двама души, които да представят едно и също описание (а твърди, че е правил експеримента стотици пъти). Веднъж дори закачил плакат на гола жена на една от стените – и отново – никой не я видял. Де факто всички спирали да гледат, защото вече „знаели“ какво има в коридора – само защото са минавали по него безброй много пъти. Реалността им просто отразява вече натрупания архив на принципа на огледалото и светлината.

Макар този механизъм да прави цялото земно преживяване възможно, обаче, той става причина и за множеството илюзии през които се преминава в тяло. Отраженията по природа са изопачени, неясни и двусмислени. В този свят е трудно нещата да се преживяват директно. Ето защо в човешките взаимоотношения си принуден да се справяш със собствените си отражения в лицето на „другите“ много повече отколкото ти се иска да признаеш. Истината е, че хората възприемат „другите“ и общуват с тях съобразно техните собствени мисловни модели и обособяване.

В реалността на чистото съзнание това е много различен процес – там се работи с есенции. Няма отражения, а разбиране за споделянето на общ център.

В огледалния свят обаче, това не е така и се общува пряко с кода и множеството му отражения.

Оттук няма как да не се направи и пряката връзка между концепциите за светлината и огледалото...

За да е възможно да работи огледалото in the first place – трябва да има светлина. В тъмното буквално няма как да има отражение, защото в недуалното няма рефлексия.

Нещо повече.

Когато има огледало – то boost-ва светлината допълнително.[13] Аз самият си дадох реалистична сметка за този инак очевиден факт на физиката, когато бях на гости при приятел.

Беше вечер и по стечение на обстоятелствата на 3 от четирите стени в стаята имаше огледала. На 4-тата пък имаше голям прозорец, който поради тъмния фон на нощта – също действаше като голяма отразителна повърхност. Поставихме 4 малки свещи пред 4-те приспособени огледала и изведнъж цялата стая буквално се напълни със светлина без нито една светната лампа! В този момент за пръв път си дадох сметка за връзката огледало/светлина/платформа по един изцяло нов начин... Видях как всичко в стаята лъсва, всеки детайл се разгръща и от мрака се extract-ва история...

Макар и тривиално звучаща, тази случка ме накара окончателно да се убедя в споменатите вече връзки.

 

Чрез този мини-синтез искам да изведа в синхромистичен маниер връзката и взаимозаменяемостта между куба, дуалния код, светлината, огледалото и историята. На практика те са едно и също нещо погледнато през различна алхимична бленда.

В този смисъл, не е трудно да видиш как информацията е част от същото уравнение...

 

 

Информация и цикли

 

Ако изборите решаваха или променяха нещо, веднага щяха да ги забранят.

Марк Твен

 

Когато работих върху следговора на юбилейното издание на „Проектът Монтоук опитах да наблегна на това колко ключово е да се мине отвъд информацията. Една от причините поради които нашите книги и материали работят толкова добре с колективния фокус, е защото те се явяват синтез на преживявания. Те не са просто компилация на даден грозд от data свързана с лепило. Ето защо и направата им отнема толкова много време – защото описаното трябва да е подплътено от нещо, което да отива отвъд сухата информация (която е лесно компилируема, но инак празна). Оттук и идеята за „живата книга“ – онази, която има способността да се превърне в преживяване за самия читател, катапултирайки го извън матрицата на самата информация (което не е толкова лесно да се постигне, особено когато формата не е роман).

Всъщност това може да се случи само когато се премине отвъд привидността на историята – когато навлезеш в тъмнината на несъзнаваното изплитащо случката и видиш по-широката рамка, в която са вписани малките неща... Потъване от такъв калибър изисква много време за транслация в език, защото количеството на пресичащите се истории е потресаващо. В състояние като РСВ everything makes perfect sense, защото има мултиизмерно „кликване“. Но когато нещата опрат до това да бъдеш медиатор на тези смисли на ниво земна платформа – нещата не изглеждат така прости. Холистичното разбиране за пресичането на различните истории случващо се в миг може да отнеме стотици страници декомпресиран физически текст. Не само това – в процеса трябва да съумееш да запазиш онова, което прави информацията жива – преживяването зад нея. Огънят в текста би следвало да е свидетел на по-широката митология зад мъртвата информация.

Дискутирам всичко това, защото информацията е от жизнено значение за разбирането на светлината и, както казах в интрото, именно заради този аспект пиша настоящия материал.

 

Ето ти, например, един обикновен похват, който създава фалшива презумпция.

Много често след подаването на някаква информация ти се казва: „Вече си информиран и знаеш“ (особено популярно сред духовните среди).

Но това не е вярно. Защото информацията не е knowing. И нищо не може да бъде по-представително за тази истина от днешното преназобено от информация общество. Примерите са навсякъде.

Хората са болни, депресирани и потиснати, въпреки всичката информация която съществува „как да не си такъв“. С действията и начина си на живот на планетата, ние подбиваме основите на собственото си съществуване, въпреки че сме прекрасно информирани за това „до какво“ ще доведе експанзията ни. Т.е. очевидно е как информацията не е равнозначна на действие.

Всъщност само един бегъл диагонален поглед през човешката история би доказал, че нищо не се променя наистина. През всичките тези векове на „напредък“ в най-добрия случай сме се превърнали в супер-маймуни. Не можем да лекуваме почти нищо холистично и всеки път когато открием лек за нещо радикално – изскача нова супер-болест характерна за духа на времето. Защото кода има нужда от конфликт, за да се регенерира. Решенията на колективните проблеми водят до още проблеми – просто от друго естество. Всичко е цикъл, всичко се повтаря и винаги присъства идеята, че „за новото поколение нещата ще са по-добри“ (чувал си го от родителите си, нали?). Но те са винаги същите – просто декора е различен. Новото предизвестява повторението. Затова е и „ново“ – защото има „старо“. Тази дуална зависимост е отразена дори на ниво език. Дори когато имаме „ново“, то не е наистина такова, нали така? То е ново спрямо отправна точка, което задава формат. Тази отправна точка е „старото“, което в един минал момент също е било „ново“ за някой някъде. Затова съществува и сентенцията, че: „новото е просто добре забравено старо“ – понеже целия навързан гирлянд в поредицата „старо“/„ново“ е mind set базиран на цикъл..., в което няма нищо ново :)

И именно поради липсата на истинско разбиране за бинарната природа на платформата възникват все нови и нови конфликти. Понеже няма интелигентно разбиране за естеството на кода. Точно поради тази причина недуалния възглед няма как да бъде приеман като себе си – т.е. като нещо наистина освободено от дуалност. Той ще бъде осъден или класифициран като „пасивност“, „многознайстване“ и какво ли още не. Цялата тази ситуация води до един порочен цикъл на повторение и още информация – защото няма шанс „не-две“ да проникне.

Всъщност в един момент ще си дадеш сметка, че цялото това „разнообразие“ генерирано от гирлянда на циклите всъщност води до уеднаквяване. Например, това което имаш като палитра днес, по никакъв начин не може да се сравни с възможностите на много по-тесния спектър на времената..., само преди 15 г.!

В същото време обаче, това многообразие те приспива и зомбира като рекламен блок по NOVA (която е алтернатива на „стара“, get it – хаха?). Точно защото имаш възможността да правиш всичко във всеки един момент – ти не правиш почти нищо. Уж има достъп до всичко, но в същото време нищо не се случва, само рутината става все по-голяма. Тенденцията е да забиваш все повече в една и съща история, отколкото да ставаш гъвкав и да прескачаш между такива.[14]

И човек смята, че чрез още информация за механизма на нещата – той ще започне наистина да работи за него, но това никога не се случва. Ето защо в днешно време хората се отдалечават все повече и повече от същината на онова, което мисленето наистина представлява и всичко се свежда до поведение като по сценарий.[15] Това може да се види най-лесно в институциите от държавен или частен тип. Има определен набор от фрази, които генерират даден тип отговори, които са очаквани и водят след себе си до друг тип шаблонни въпроси/отговори. Този поведенчески модел започва да заприличва все повече и повече на начина по който се държи един изкуствен интелект (ИИ).

По този повод наскоро един приятел ми обясни как работи engine-а на ИИ в шаха. Той е програмиран така, че да изчислява позициите спрямо дадена тежест. Когато гросмайстора направи даден ход, той влага тежест в него, защото иска да изиграе точно тази вариация.[16] Това формира дърво от избори. ИИ взима определен клон и започва да пресмята най-добрите свои и тези на опонента ходове по въпросния „ствол“. Т.е. той взима по default идеята, че гросмайстора също ще играе своя най-добър ход. На практика държанието на самия код се осланя на информация и нещо повече – той разчита на СТАРА информация, а не на актуално състояние.[17]

Това е илюстрация на самото естество на кода и неговото базиране в причинно-следствените илюзии. Затова и се казва да не се осланяш на спомени (стара информация), а да си Тук и Сега. Лично за себе си разглеждам това като hack през елемента въздух[18] – когато си Тук и Сега ти умираш за всеки един кадър и „стария“ такъв няма власт над теб. Причинно-следствените връзки на ума се разпадат под тежестта на собствената си илюзия и имаш потенциала да бъдеш наистина свободен. Разбира се, това е ниво, което се постига изключително трудно във всеки един момент, но е състоянието, което даоистите наричат „У-вей“ – то е малко като да „спечелиш“ без да си започвал битка. Защото когато спреш да придаваш тежест на нещата и престанеш да подаваш информация на дуалния код – той няма спрямо какво да изгражда поведението си и просто спира да те регистрира. Ето защо е толкова ключово човек да отиде отвъд информацията, ако иска да бъде свободен от законите на бинарното. Инак ще бъдеш вечно погълнат от причина и следствие, от още търсения, които ще те отведат до още истории, информация и светлина. Както казва и Идо Портал информацията е токсична и пристрастяваща. Преследваме я постоянно, защото имаме социално имплантирана жажда за нея, но в определен момент тя се обръща срещу нас и ни парализира, защото – както отбелязах – тя работи чрез натрупване, което натежава. А когато натрупването е твърде голямо, то не ти позволява да чуваш..., защото всичко вече се чупи през филтъра на познатото. Ставаш тежък, тромав, фиксиран. Самата дума „in-formation“ го разкрива – ти си постоянно „във формация“. Така не можеш да прилагаш онова, което идва на момента. И си даваш сметка, че информацията вече не е спомагателен фактор в твоето развитие, а напротив. Тя е котва, която ти пречи да летиш.

 

Поради тези комплексни причини, днешния свят постоянно бълва информация и спам. Всекидневно, ежечасно, ежесекундно. Както един познат наскоро много прозорливо отбеляза – информацията вече е толкова масова и повсеместна, че тя стига до теб отвсякъде дори и да не искаш. Тя е тол-ко-ва много on a daily basis, че вече е невъзможно да бъде обработена. Това постоянно забързва живота ни, защото информацията е равна на повече светлина, а тя е равна на повече време. Колкото повече информация, толкова по-голям дебит и респективно по-висока скорост на живот. Оттук идва и мотива със забързването на самото време (което съм сигурен, че усещаш и се чудиш „защо“). Месеците вече се нижат като седмици, годините като няколко месеца. Всичко става все по-ускорено и по-ускорено, информацията не стига, трябва по-голяма скорост и компресия, което се изразява в по-кратки форми на комуникация. Like, click, tweet, emoji, texting... Днес няма почти никакъв шанс някой от новото поколение да седне да прочете цяла машинописна страница в интернет, защото вниманието и интересът се губят ИЗКЛЮЧИТЕЛНО бързо. На никой не му се задълбочава в нищо. Във всеки следващ момент, фокусът просто вече е някъде другаде – има нова информация която се повява: някой ти пише по Facebook, отвсякъде изскачат нови прозорци, спам – какво ли не![19] Решетката глътва мултиизмерно. Постоянно ти се набива информация, отвсякъде те гледат квадратни прозорци. Все повече и повече спам.[20] И естествено – все по-висока скорост на нета. Неограничен нет! А както вече съм отбелязвал, той е мрежа, решетка от светлина, от информация. Тук дори няма нужда от метафори – през оптическите кабели, които те свързват с мрежата минава светлина! Това поставя буквален знак за равенство между светлината и информацията.

Ето защо днешното общество е като матрица в матрицата. Ти не можеш да спреш за миг, за да се огледаш – всичко облъчва с истории, с екрани, със светлина. Не можеш да отидеш в природата и да притихнеш, за да видиш базовата история. Защото там тя се вижда много лесно. Сред дивото нещо постоянно умира и се преражда всеки ден. При това необусловено от часовник. Това не може да се види в обществото – там си възприел циклите като тип даденост – ден/нощ, отивам на работа/лягам си. Не разбираш обаче, какво значи наистина „ден“ и „нощ“, не осъзнаваш какво значи „светлина“ и „тъмнина“. Човек не разбира митологичното значение на тези неща в собствения си живот. В природата циклите са очевидни и си даваш сметка, че наистина няма позитивно и негативно, а просто всичко е един кръговрат на енергия – има хищник, има и плячка, но в това има естествен Баланс. Докато в обществото с всичките изкуствено имплантирани истории за „какво си“, „какво не си“ и най-вече „какво трябва да бъдеш“ – индивидът тъне в тотално неведение. Лесно се вижда как ресурсите на планетата се експлоатират масово и тя започва да си отива само за някакви си 100 г. И всичко, за да се задоволи глада на някаква индустрия. Това е безумна идея и само изключителния ignorance пречи на разбирането, че това не може да продължи още дълго.

But wait! We all „know“ that! What exactly is the fokin problem then?!

Проблемът е, че ние не знаем наистина, не осъзнаваме наистина. Защото шокиращата реалност днес не е директно преживяване – тя е информация, излъчвана на екран. А екранът е заместващата реалност, точно както Нео разбира, че Цион не е наистина свободен, а служи като своего рода endgame, за да се рестартира един цикъл. Тази заместваща реалност може само да отделя хората, а не да ги свързва. Ето защо те вече не откъсват поглед я от телевизия, я от телефон – винаги има нещо, което се случва някъде другаде и ти все по-рядко си там, където всъщност физически си. В лицето ти винаги свет-link-а нещо.

 

Осъзнавайки всичко това с времето започнах да виждам и много пряка връзка между информацията и оцеляването. Дадох си сметка, че новите деца се информират за всичко много по-бързо и схващат много по-бързо, защото иначе няма да могат да оцелеят. Информацията и причината за нейното съществуване е свързана изключително много със survival mode-а в контекста на едно общество. И това пренасищане с информация вкарва толкова basicspam модел в живота, че на даден етап ти забравяш, че съществува друго освен информация (ако някога си знаел изобщо, особено ако си роден след 90-та година). Оцеляването е базирано на идеята за още история – такава, която да е актуална и работеща за теб, което да ти позволи ти самия да си trendy. Информацията днес придава културен и жизнен статус (особено в света на бизнеса). Колкото повече информация имаш, толкова повече светлината на масовия фокус ще бъде насочена към теб. Респективно – колкото повече светлина има – толкова повече история ще бъде генерирана, толкова повече диалог, толкова повече „2“. Светлината и историята просто вървят ръка за ръка.

Миналата година имах случка, която тотално ме убеди в това.

Бях поканен на представяне на книга последвано от музикален концерт. В даден момент цялото говорене около промоцията на историята свърши, концертът започна, но хората продължаваха да си говорят най-безцеремонно. Де факто в залата (която не бе малка, но въпреки това бе пълна) имаше комбинация между глъчка и музика в продължение на поне 15 мин. – очевидно без мнозинството да си даде сметка, че концертът е започнал и е уместно да се спре с деривативното генериране на шум.

Внезапно някой се сети да изгаси светлините и 75% от хората млъкнаха. Автоматично. Т.е. отново лъсна тази пряка връзка между информация и светлина. Бе твърде буквално, че да бъде пропуснато – за да се замени текстурата на съдържимото в пространството се внася тъмнина, което дава подсъзнателен сигнал, че започва друга история, която не е твоята и над която нямаш контрол.[21] В тъмното просто няма информация – защото няма какво да я излъчи – няма отделни неща, че да има причинно-следствени връзки и истории. Има само пустота без идеи.

Обратната идея бива видяна в онагледяващия визуален свят на комиксите и анимацията. Когато някой е в трудна ситуация (метафоричен мрак) и му хрумне идея – буквално светва крушка като смислово-визуален маркер.

 

10

На български се използва същата конструкция, когато се усещаш за нещо за пръв път: „светна ми, че...“

 

 

Във всички тези примери виждаш отново и отново плътната връзка между познанието и светлината. Затова и на изток се казва, че познанието е лъжовно, защото е базирано на проявени неща, които ПО ПРИРОДА са илюзорни. Т.е., ако искаш да се отървеш от всички идеи – просто спри светлината. Неслучайно „нирвана“ на санскрит означава „угасване“. Умиране за всички структури, за всички идеи, за тежестта на всичко случващо се – за историята като цяло.

Защото всяка една история води до цикли. Няма как да има освобождение, докато има цикли. Дори огледалната дума на „нирвана“ – „самсара“ сама по себе си е свързана с цикличността и непрестанната промяна, в която няма нищо ново. Това е света на светлината, историите и информацията, в която не може да се умре за нищо – в която възникват всички причинно-следствени връзки до безкрай. Eternal recycling I’m talking about here.

Изключително емблематична сцена за това открих във 2-ри сезон на сериала „Preacher“, в който представата за ада е предадена изключително гениално. Пъкълът е set-нат като обикновен затвор с отделни килии, на чийто таван е закрепено устройство генериращо светлинна холограма.

 

11 12

 

На практика персоналния ад на всеки един изгнаник се явява прожектирането на най-травматичния и ужасен момент от целия му живот. Отново и отново – на repeat по цял ден.

Goosebumps, right?!

Намирам това за брилянтен storytelling, защото някой наистина е схванал, що е наистина „ужас“ – дотолкова, че да го превърне в представителен мотив обрисуващ самия ад. А именно вечния цикъл, вечното повторение, вечната фрагментация. В същото време в тази сцена присъства много пряката визуална тропа как травмата идва от светлината.

В темата за първия сезон на сериала „Westworld бе обсъдена идеята, че самото съзнание на андроидите бива зародено чрез травма(). Това е технически абсолютно вярно и по отношение на платформата, чрез която всички имаме това земно преживяване. На равнище код, всеки един момент преживян през ума може да бъде илюстриран като постоянна травма, защото е фрагментация в дуалността. Идеята, че съществуват „2 точки“ (а не само 1) и концепцията за „разстояние“ сами по себе си вече са фрагментация. Разбира се, няма как да има концепция за „2“ и разстояние (и респективно линейно време нужно за да изминеш това разстояние в материята), ако няма светлина. И измежду изминаването му възникват историите – от изминаването на несъществуващата точка А до несъществуващата точка Б :)

Не знам дали на този етап осъзнаваш взаимовръзката между всички тези концепции и как те формират loop.

Имаш налице изначалната травма на раждането (моментът на отделянето от Великата пустота), когато за пръв път излизаш на светлина от утробата.

Така се ражда идеята за „2“, защото възниква концепцията за „отделен Аз“.

Ergo, животът в света на светлината (на чиито закони е базирано всичкото разбиране за реалността) неизменно води до функциониране в линейно време, пълно с истории всички от които са огледални по природа и базирани на информация.

Както казах и по-рано – историите водят до още истории, защото в света на историите няма изход. Отново – тази цикличност е много добре демонстрирана и в „Презареждане“, когато Нео разбира от Архитекта, че Цион е унищожаван многократно и ще продължава да бъде унищожаван, а пророчеството за „Единствения“ е просто поредния механизъм за контрол, който да поддържа цикъла. Защото кодът винаги иска да влагаш нещо някъде, за да продължава да има код – идея, вярване, идеология, ритуализъм. Това е за сметка на нещо, винаги има компенсаторен механизъм, който те вкарва в друга история – Ин задвижва Ян и обратно.

Това създава фундаментална примка в съзнанието, която Его-комплекса подсилва и персоналното развитие бива трикратно усложнено. Именно защото огледалото е базовия принцип на който функционира ума. Можеш да гледаш на ситуацията като на двойно усукана. Поради илюзията за „2“ онова, което е „отвън“ бива фундаменталната основа за поддържането на усещането за „Аз“ (и именно поради това този възглед не може да бъде пуснат – изначалната травма предопределя параметрите). Ето защо на същия този ум му е почти невъзможно да разбере как това „отвън“ е всъщност огледално нему отражение (просто защото технически погледнато няма2“).[22]

Всичко това води до невъзможност за градивна работа със структурата. Това е и „проклятието“ на платформата докато не се разберат нейните трикове. Егото е ключово тук, защото то иска да оцелее. Ето защо то с лекота вижда изкривяванията на другите отстрани, обаче къде залита самото то – никога не може да види и обикновено е в отрицание, когато/ако му бъде подадено. И всичко това неизменно води до цикли и време. Дори разстоянието в тъмния космос (който в близко бъдеще ще бъде най-достъпната материална форма на човешкото „несъзнавано“) се измерва със светлинни години. Т.е. това прави директна връзка между светлина, време и разстояние. Светлината буквално създава време и отражения.

Доста шибана геометрия. Трудна за превъртане Игра.

 

Макар да би следвало вече да си придобил някакво разбиране за това как светлината, времето, куба, огледалото, историята и информацията са свързани, искам да обърна отделно внимание на отношението информация/огледало, защото навярно връзката не е толкова очевидна.

 

Информацията е рефлективна, защото тя се подава „обратно на“ или „към някого“ точно както работи огледалото благодарение на светлината (която е информация). Накратко – в самата механика се открива отразителния процес.

Например.

Ти искаш да откриеш определен тип „нещо“ към което имаш интерес (разбирай – да се огледаш в огледало) и подаваш request към мрежата/интернет/„реалността“/матрицата. Тя ти го подава в резултат (и получаваш образ). Макар това да звучи много красиво в стил „Тайната“ обаче, целият механизъм втълпява много погрешен възглед спрямо структурата, което създава още повече... огледала!

Идеите, които информацията и светлината (и времето като неизменна компонента на последната) посяват, е тази за разстоянието или по-точно казано – че съществува такова.

Защо разстоянието е толкова фино и подпрагово набиван мотив в света на информацията?

Защото то те прави в плен на структурата на дуалния режим и те оплита в историята, водейки те до пристрастяващи цикли на „старо“ и „ново“ (на които се спрях малко по-рано в текста). „Старото“ и „новото“ могат да съществуват като две отделни състояния единствено, ако между тях се вкара разстояние.

Най-коварното в случая е, че едва ли не архетипния слоган на света на високите скорости е, че вече имаш мигновена информация във всяка една точка на света. „Разстоянието не е фактор“, защото пощенските гълъби са аристократичен анахронизъм – we have the fuckin web now! Това обаче НЕ Е така, защото самия отразителен процес зад информацията казва, че ти постоянно имаш нужда от информация, което пък постоянно създава разстояние! :) It’s super tricky и дори е трудно за схващане, защото сме свикнали прекалено много с това в ежедневието си – толкова е фино и хлъзгаво. Това, че ти имаш „мигновен достъп“ всъщност създава неоправдани нужди – because the access is so easy!

But ‘ear me now!

Геометрията на нуждата се базира на липсата. Липсата на информация създава нужда за resolution. Вместо просто да пусне, човек действа от гледна точка на lack, което подсилва мисловността за две точки. Така нуждата и предлагането подсилват ефекта на разстоянието. Защото не скоростта на доставка на информация е от значение, а mind set-а, с който цялата схема върви ръка за ръка. По този начин информацията подпрагово набива идеята за разстояние, макар че технически погледнато – тя създава илюзията, че такова „няма“ (поради мигновената скорост). Както казах – доста коварно.

Разбира се, истинската тайна за структурата, която никой няма да ти каже е, че няма нужда от усилие или изминаване на разстояние, за да стигнеш от точка А до точка Б, защото няма точка А или Б априори.

Когато разбираш, че разстоянието не е механиката на нещата – буквално (БУКВАЛНО!) – ти нямаш нужда от информация и няма огледала, защото няма „2“. Затова даоистките описания на принципа У-вей (правене чрез не-правене) обикновено описват финалните етапи на това как функционира един безсмъртен. Това е действие чрез не-действие.

 

И така – нека синтезирам квинтесенцията дотук, за да можеш да продължиш безпрепятствено из тоз тъй абстрактен quest.

 

Всичко е циклично и точно поради това съдържанието и философията на историята нямат значение. В един момент ще си в своя prime, в друг – упорито ще копаеш дъното – it doesn’t matter. Винаги се рециклира едно и също и промените завихрят една и съща енергия, изплювайки я впоследствие под привидно новия знаменател на времената. Ето защо и Архитекта казва на Нео, че за да се lock-не една матрица, трябва да я има илюзията за избор, което да вкара идеята за „2“. Това най-накрая интегрира и цитата на Марк Твен от началото на главата.

Изборът води до още промени и още рециклиране, което поддържа рамката на самия mainframe. Нищо от света на историите не води до освобождение от самсара, от цикъла на това вечно повтарящо се рестартиране. Ето защо съдържанието на избора е без значение и не променя нищо. Пълнежът е ирелевантен, защото е конвертируем. Добро, зло, щастие, нещастие – вечните залъгалки, които карат колелото да се въртиииии ли върти до безкрай... Самата структура на избора е проблема. Именно тя поддържа матрицата, както става ясно и в „Презареждане“. Именно поради това Нео разбира, че се налага да пусне идеята за „Избрания“[The (Chosen) One] – защото той е плод на избор (който започва още с червеното и синьото хапче). Така Нео се оказва в ситуация, в която вече няма кой да го съветва, защото когато няма конкретна история нищо не е ясно какво е. Той разбира, че угасването за всичко което знае е единственото решение и прави немислимото – потъва в пастта на звяра. Там където няма история...

Преди това – без оглед на съдържанието – всяка история е завладяваща по свой начин, защото всяка следваща става все по-голямо огледало поради механиката на циклите и тяхната пристрастяваща природа.

Това е особено очевидно в т. нар. (дуална) „любов“ между половете. Всеки следващ партньор е проявление на цикличен модел и влиза в живота ти по все по-вълшебен и синхроничен начин; всеки следващ момент е „по-перфектен“, а съвпаденията стават все по-зашеметяващи и „съдбовни“, защото всичко е все по-голямо огледало. На практика – поради чистата механика на нещата – това няма как да не е така, следователно – не бива да бъде учудващо! Но човек не вижда модела, защото е запленен от историята, влизайки отново в цикъл.

И всичко това е възможно, защото има проявен свят, защото има история.

 

В този смисъл конкретно сечение на онова, което прави земната Игра фактическа, е Слънцето. То е източника на светлина, то прави фрагментацията и съществуването на истории истински. От абстрактността на тъмнината, в която няма нищо конкретно различимо, Слънцето е онова, което закотвя идеята за плътност и диференциация.[23] И макар това да не е нито нещо ново, нито нещо революционно, в един момент разбирането за буквалността на този факт ме цъкна по един доста по-различен начин...

Припомних си началните години на XNET, когато с Alien четяхме и превеждахме ченълингите на една жена с името „Амитак Станфорд. Макар тя самата да е Светла по полярност и в материалите ѝ да има и доста талаш, аз самият съм превеждал сравнително стойностни неща от нея, като тогава ми направи особено впечатление нещо, което към онзи момент – признавам – не можех да разбера. Тя твърдеше, че Слънцето всъщност е... куб (който явно се върти толкова бързо, че прилича на статична сфера)!

Макар тогава това да звучеше абсурдно за ума, нещо ми „пошепна по особен начин, който за щастие бях чув(ств)ал и преди и знаех точно какво значи... Това бе гласа, който ти подсказва: „тук има нещо, запомни го.

В случая трябваше да минат около 10 години, за да ми стане ясно какво в случая е това „нещо“. Днес перфектно разбирам връзката куб/Слънце/дуален код/история/информация/светлина, така че архетипния съвпад в тези аспекти да не поставя под съмнение твърдението. Лично аз намирам за синхронично, че онова, което излъчва и прави кода възможен (Слънцето) – може да има геометричната форма на самия код – все пак в това има логика, която преминава очевидното.

Де факто дали действителната форма наистина е такава – няма голямо значение. Смисловата плънка на целия thread е self-evident и това е достатъчно за мен.

Каквато и да е истината по този въпрос обаче, няма съмнение в ролята на самото Слънце – то прави Играта възможна със своята светлина, то фиксира и прави света конкретен, подреден и изобщо – понятен. Ако разгледам гностичната гледна точка – Слънцето е онова, което прави „затвора“ в тази матрица солиден. В този ред на мисли библейското „рече бог: да бъде светлина“ може да бъде видяно в коренно различна... ами светлина :))

Накратко – Луната не е единственото осветително тяло, което си плаче да бъде взривено :Р

 

Преди да задълбая още в Слънцето обаче, нека и в този материал кажа няколко думи за тенденцията да има светлина на всяка цена, дори когато тя не присъства по „естествен“ път.

С което ще завърши и модифицирания „преговор“ на казаното за светлината и тъмнината в „Навлизане в платформата“ и ще може да се продължи с нови нишки.

 

 

Изкуствената светлина и заместващата реалност

 

Daylight reveals color; artificial light drains it.

Helena Rubinstein

 

На дадено равнище има подсъзнателна логика в това, когато си в епохата на тъмнината (Кали юга) да търсиш повече светлина. Навярно това е част от причините днес всичко да е толкова заобградено от нея в цивилизацията. Ето защо, макар и специално коментирана като аспект, изкуствената светлина заслужава втори преглед в контекста на фиксиращата ѝ природа. Защото тя е навсякъде.

 

Дотук вече е станало ясно как светлината е свързана със съществуващото и структурата като идея. Респективно репликирането на естествената светлина по същество разкрива природата на мисловността и тенденциите ѝ – да има още структури, идеи и информация.Като създаване на куб в куба.

Тук се крие и един по-фин нюанс.

Само проявеното подлежи на репликация (съответно – цикъл). Самата идея, че съществува имитация (на нещо) е базирана на презумпцията, че има структура, която да бъде имитирана. В крайна сметка – именно ума единствен може да даде команда за преповтаряне.

На този принцип няма как да има имитация на тъмнина, защото тя няма структура, няма референтна точка, няма „излъчвателно тяло“, за да бъде reverse engineer-ната „геометрията“ ѝ по изкуствен път. Всяко едно нещо, което може да бъде реконструирано не е реално in the first place, защото то е проекция и рефлексия.

Това осъзнаване дойде от вече коментирания очевиден факт, че съществува изкуствена светлина, но не и нещо, което може да се нарече „изкуствена тъмнина“.Тъмнината просто е, когато фокуса на съзнанието изгасне – когато заспиваш или гасиш лампата, или когато настъпи нощ по естествен път. Тя не е нещо, което може да се генерира – тъмнината просто настъпва. Навярно би било по-коректно да се каже, че това е завръщане към оригиналното състояние, което не е базирано на изменчивост. Все пак Ин е условие Ян да се прояви (тъмнината е условие да има светлина).

 

Започнах да обръщам внимание на по-практическия аспект на това разбиране, когато усетих какъв анти-ефект има светлината върху разширеното себевъзприятие. Ако това, което се нарича „естествена дневна светлина“ има функцията на фиксатор, то изкуствената светлина играе тази роля още по-самоотвержено, защото тя е в пъти по-непосредствена. Тук става дума най-вече за луминесцентната светлина и студеното LED-осветление. Те са изключително стерилизиращи средата и я правят по-фактическа.[24] Вкарват идеята за рамка и конкретност, че „това е само това и нищо друго“. Бе коментирано как всички държавни институции поддържащи системата ползват именно този спектър на светлината.[25] Лично за мен няма никакво съмнение, че именно това е една от причините усещането в тях да е толкова потискащо, стриктно и стерилно. Просто воалът на магията, който инак по естествен начин присъства в пространството – бива вдиган от тази светлина и въображението работи по-трудно. Ето защо когато си стоял дълго време на тъмно и някой включи лампата – тя действа като „крясък“ в пространството. Не просто заради оптическия шок, а и заради рязката фрагментация през която преминава съзнанието при внезапната смяна между тези различни режими.[26]

Ако това звучи „прекаленко“, тук следва да се има предвид, че човешкото същество е толкова светлочувствително, колкото и растенията. Всяко усилие за подобряване на менталното, физическото или емоционалното състояние на индивида е до голяма степен обусловено от въздействието на светлината. Там, където се цели подобряване на човешкото здраве, би следвало да бъде използвана природата и уроците за контраста, която тя носи.[27] Дори най-доброто изкуствено осветление не е пълен заместител на дневната светлина и нейните светлосенки. Съществува обаче, огромна разлика между добра, неутрална и наистина лоша изкуствена светлина. Чрез използването на изкуствена светлина в действителност се оказва влияние върху човешкото благосъстояние. Макар да не е толкова разпространена истина – светлината оказва огромно въздействие върху организма.

Например най-често използваното улично осветление може да се раздели на 2 главни категории: натриеви пари (червеният спектър) и живачни пари (синият спектър). Обикновената лампа с волфрамова жичка е най-близка до бялата светлина на Слънцето, макар да застъпва доста големи области от червения спектър.[28] Все пак, поради качеството на останалата изкуствена светлина, тя си остава възможно най-доброто налично осветление (неслучайно то бе забранено от ЕС през 2012 г. с мъгляви аргументи).

За да бъде полезно, всяко изкуствено осветление би следвало да вземе под внимание устойчивостта или равномерността на светлината. Това зависи от материала на жичката в самата лампа. Всички волфрамови или минерални жички осигуряват това, което се нарича „стабилно осветление“ благодарение на тяхната термична инерция. Осветлението променя качеството си веднага щом се промени медиатора. Например газта (или парата) използвана за флуоресцентните лампи е твърде нематериална, за да продължи да свети постоянно през цикъла на променливия ток и резултатът е 100 трептения на секунда, част от които някои хора съзнателно улавят. Останалата част от човечеството преживява всичко това на подсъзнателно ниво, но то все пак води до напрежение в очите, раздразнение, главоболие и други. Всъщност откривателят на флуоресцентната лампа е считал това осветление за евтино и подходящо за ползване единствено при спешни случаи (обикновено по време на война), тъй като по-дългата му употреба може да застраши здравето на хората. Когато се стигне до повреда в тези лампи и те започнат да трептят с по-ниска скорост, напрежението и дразненето, които застрашават здравето – силно се увеличават.

На практика истинската дневна светлина все още не може да бъде имитирана. Въпреки това изкуственото осветление е необходимо допълнение в този модерен свят. Тънкостта обаче е, че на много хора им се налага да прекарват голяма част от деня под това осветление, което вече е нещо друго. Ето защо въпросът за проектирането на едно работно или домашно пространство е много важен.

Доброто изкуствено осветление е на първо място онова, което излъчва постоянна светлина. Добре е и ако излъчва цвят, който носи ползи за здравето. Тези два фактора вървят ръка за ръка, предлагащи най-качественото осветление.

Вибрациите са ритмите на живота – сърдечния пулс, дишането, премигването са само част от най-очевидните. Отвъд тях, както в човешкото тяло, така и извън него съществуват други ритми, други вибрации, които се познават отчасти и все още се преоткриват. В музиката ритмите са известни и се усвояват посредством слуха и тялото. Когато тези ритми и вибрации се ускорят, те достигат усещането за светлина. Човек вече не ги чува, а ги вижда. Зрението и съзнанието се стимулират доста силно от светлината и промените в нея. Определени светлинни пламъчета или дискотечни ефекти могат да въздействат върху дейността на мозъка и върху нормалните функции на съзнанието.[29] Добрата и постоянна светлина спомага за мисловната дейност, за отпускането на напрежението и биохимичните структури. Може доста ефективно да намали стреса и пренатоварването на зрението. Слабото осветление постига обратни резултати.

Флуоресцентната светлина е доста евтина за поддържане, но не е постоянна. Тя е обусловена от ясния си ритъм. Светлината на нажежената жичка, благодарение на термичната си инерция притежава графика на гладка крива, докато обикновената флуоресцентна светлина има доста начупен модел на вълната. Това създава трептене, което ясно се забелязва с течение на времето (или през визьора на камера). Дори и в новите тръби това мъждукане присъства, но е прекалено бързо, за да може да бъде съзнателно регистрирано. Мозъкът обаче подсъзнателно го отчита, а трептенето въздейства върху контролирането на централната нервна система на тялото. Многото изследвания осъществени чрез електроенцефалограма показват, че това може да е част от многото причини за голям спектър от проблеми в човешкото здраве – симптоми като главоболие, гадене, загуба на равновесие, напрежение в очите и т.н.[30] С остаряването на тръбата трептенето става все по-бавно и следователно – по-очевидно. Това стимулира мозъка да произвежда различни вълнови модели, някои от които водят до по-нежелани резултати, като епилептични припадъци при хора, които до този момент не са имали предишни подобни оплаквания.

Като цяло нямам намерение да изморявам със суха научна информация, която можеш да провериш сам за себе си, ако прецениш, че има значение. Смятам казаното дотук за точно подадената доза, която да провокира при наличие на резонанс.

С всичко това по-скоро искам да изведа нещо друго.

 

Днес човечеството дотолкова е свикнало с константното присъствие на светлината, че на никой не му прави впечатление, че само допреди 150 г. нещата са стояли по коренно различен начин. С това не казвам да се събуждаш със свръхзадачата „как да саботираш АЕЦ“, за да „се върнем всички към корените си“... Просто искам да кажа, че дори не е минало достатъчно много време, за да има емпирични наблюдения как всичкото това светлинно замърсяване влияе на развитието на съзнанието на равнище цивилизация (която допреди това е боравила единствено с огън). Единственото, което може да се каже е, че откакто има изкуствено осветление всичко става все по-индустриализирано, урбанизирано и кубично. Затова в съвремието светлината е абсолютно навсякъде.

Ако пък се чудиш за тенденцията, то тя е повече от ясна – повече светлина, повече информация и още, и още проявено. Респективно светлината скоро ще бъде още по-непосредствено внедрена, защото всичко се развива в посока технологии свързани с интерактивните холограми. Светлината вече ще може да се докосва, което ще направи едно подобно взаимоотношение изключително привлекателно за всички.

 

light cube

От този gif става ясно, че когато Робърт Дауни не е в алкохолен амок, той обича да си играе с холограмни антистрес-кубчета

 

 

Защото то ще е още по-пълно с истории и шарении и ще привлича още по-неудържимо. За най-пряк съвременен аналог можеш да вземеш всички най-известни локации в големите мегаполиси. Те са свързани с концентрацията на светлина и историите, които тя разказва.

 

13 14

15 16

Тези места са толкова емблематични на световно ниво, че дори няма нужда да ги назовавам по име. Там, където всички ходят да се снимат – да заснемат още битове с информация, която после да бъде upload-ната и рециркулирана отново през персоналните екрани излъчващи светлина :)

 

 

Като цяло дори от птичи поглед си личи как, където има светлина, има струпано съзнание. Всеки град отвисоко доказва принципа – сякаш гледаш голяма невронна мрежа от решетъчен тип, което потвърждава както връзката съзнание/светлина, така и светлина/кубична решетка.

 

17 18

19 20

С умиление тук мога да добавя наблюдението на една приятелка, която отбеляза, че светлините на София преди кацане на летище са като свещички на гробища – плахи, мижави и обгърнати от тъмнина :)) Винаги ти става топло като се прибираш, защото тук все още няма цивилизация в пълна степен :Р

 

 

Като контраст – там, където всичко функционира на по-вътрешен план, е тъмно. Затова и вечер в природата няма интензивна светлина.

Но тъй като природата е все по-малко у човека (пък и той сред нея) – то има нужда от... още светлина! Вече и персонално, почти венозно! Защото всеки има touchscreen, своя малка светлина, която носи със себе си. Децата на съвремието вече се раждат с тях и не осъзнават, че до много скоро животът не бе такъв и в човешкото битие нямаше толкова пряко достъпна светлина и информация. Затова и въображението бе още живо.

И тук идва болната тема.

 

„Болна“, защото тя самата се е превърнала в болест и патология за отрицателно време и никой не може да предвиди реалния магнитуд на това за в бъдеще. Отново – защото става дума за феномен съществуващ от има-няма 15 г. и все още не е минало дори 1 поколение от хора, което да изпита реалните резултати от всичко това.

LED-светлината на практика бива излъчвана от всички устройства, а тя вкарва съзнанието в режим на фиксация и техно-хипноза. Всички телевизори, компютърни монитори, телефони, таблети (и т.н.) със своята бяло-синкава светлина добавят един изключително коварен мотив в човешкия живот – те изтриват все повече тъмнината от уравнението. Главно, защото този тип светлина постоянно казва на мозъка, че е ден, което променя режима му на работа (научен факт). Това става още по-опасно в комбинация със самата геометрия на всички изобретения излъчващи светлина, която всъщност е и една от големите причини те да са толкова успешни. На практика те са кубично тяло (като оригиналния телевизор), което съвпада с формàта на структурата. Така имаш налице правоъгълник, който излъчва светлина и информация/история, което ТРОЙНО подплътява идеята, превръщайки я в много мощен проводник на меми. В крайна сметка куба, светлината, историята и информацията са синоними.

И не се ли наблюдава днес именно това? Хората са изцяло погълнати от портативните си екрани, защото те не спират да бълват актуален статус a.k.a. – информация. Само устройството да изписука и подсъзнателно се чувстваш ангажиран да видиш какво става и кой ти пише. Това пряко ти вкарва история и сякаш се пропуска, че вече имаме автоматичен response на тялото зададен от технология!

Окото пък вече е толкова пренаситено от информация, снимки и видео, че като отидеш на самото място за което четеш и впоследствие снимаш – преживяването се оказва не толкова цветно колкото виртуалното и оставаш по-скоро разочарован. Което води до десензитизация. Сякаш прякото преживяване вече няма същата сила в повечето случаи, защото си захранен предварително с твърде много очаквания, истории и картинки от виртуалното.

Нещо повече по тази линия.

Когато зяпаш твърде много екрани ставаш по-осъдителен и капризен, защото започваш да сравняваш твърде много информация и нищо истинско не се оказва достатъчно добро. Така в живия живот ти започваш да преценяваш нещата според хиляди информационни фактори (подобно на ИИ в шаха от по-ранния пример), а не в прекия досег с тях. Това отново е вид обезчувствяване. Накратко – никога няма потъване в момента. Най-вече, защото си зает да си правиш self-ита, което те кара да отсъстваш от случващото се. С телефон в ръка – никой никога не е наистина там, където се намира физически. Ето защо екранът се е превърнал в заместваща реалност. В съвремието, смисълът зад израза „хляб и зрелища“ вече би следвало да се извежда от факта, че цивилизацията е паднала на нивото да се храни с вибрацията излъчвана от екрана. Зрелището е самия хляб. А от хляба се надебелява – well known fact. Красотата на метафората в случая илюстрира нещата за пореден път, защото хората забили нос в телефоните или компютрите са склонни да не се движат, погълнати от фалшивата реалност. В този ред на мисли, надявам се че на този етап, идеята че светлината фиксира – да кликва по нов начин. Тя вкарва статичност и буквално те прави тежък. Дали защото умът решава, че гледайки движещи се картинки/истории – и той самия се движи, което се счита за „достатъчно“ – наистина не знам. По мое мнение със сигурност има връзка с това, че нещо, което излъчва история е интересно за гледане, защото то снема отговорността да живееш твоята такава. Това обаче отнема енергия и така ти самия няма как да я вложиш другаде. Иронично, хората които гледаш на екрана по всяка вероятност са интересни, именно защото те са решили да живеят животите си и това ги прави заслужаващи внимание. Което те и получават през екрана :) Така или иначе обаче, портативното устройство играе ролята на крушката за насекомото – не можеш да отлепиш от него.[31]

And that’s just fuckin sad, innit?

Дори няма да споменавам (язък, вече тръгнах) как нещата стават все по-обсебващи.

Преди беше домашен телефон в една кутия и когато си вкъщи – биваш намерен и няма дерт, ако телефонът дава 3 дни свободно. Сега вече мъкнеш кутийката си с теб (GSM), даже при някои не е достатъчна 1, а даже 2 (познавам хора с до 4 телефона). Сега, ако не си вдигнеш светилника, обикновено следва драма. Ако случайно го забравиш на тръгване от вкъщи пък, бъди сигурен, че ще трябва да хващаш такси в обедната си почивка, за да си го вземеш, защото без телефон вече „не може“. Неслучайно вече без телефон не можеш да започнеш работа и скоро няма да можеш да плащаш сметките си. Това устройство се забива като кърлеж все по-дълбоко, със свръхсветлинно ускорение. То вече е свързано с всички аспекти на живота, защото параметрите му извират от самата структура на нещата и е нормално в тази структура да се функционира все повече чрез него. Двете идеи се привличат резонансно и ще създават все по-механичен манталитет.

По този повод – не се ли явява изключително любопитно „съвпадение“, че първото нещо, което виждаш като светнеш телефона си е... часът :) С ето такива прости „дизайнерски решения“ се imprint-ва подсъзнателно цяло едно поколение, че квадрата, светлината и времето са свързани (разбирай – че са едно-и-също). По този начин човек започва да вярва все повече във фиксираното, защото без време, история и информация – никой не може да функционира. Нищо чудно, че без телефон вече се чувстваш „гол“, защото нямаш тези инструменти под ръка.

И тъй като малко по-рано споменах думата „енергия“, прави метафорично впечатление, че статуса на батерията на един такъв телефон зависи най-много от яркостта на екрана и дали Wi-Fi-а и Bluetooth-а са включени. Едното е светлина, а другите две са информация (вече изясних, че на практика това е едно-и-също), което показва и глада на тези идеи за енергия. Телефонът иска да бъде зареждан всеки ден, иска да го храниш, иска от теб вниманието ти (което, иронично, е собствената ти енергия). И всички си го предоставят тооооолкова лековато. При скоростта на тенденцията която наблюдавам, скоро нещата ще се обърнат до такава степен, че ще бъде изключение, когато вниманието не е в екрана.

Забелязал ли си как дори когато нямаш какво да правиш на телефона – все намираш повод да си пред екрана му? Даже да нямаш какво да проверяваш ти ще си намериш някоя история, която да те глътне. Просто забележи колко пъти поглеждаш телефона си на ден без причина – да видиш дали има някакъв нов статус, дали някой ти е писал (дори когато знаеш, че не е), дали някой те е търсил (дори когато знаеш, че не е) – абе просто да „видиш какво се случва“.

Светлината и информацията винаги имат нужда от енергия, за да бъдат (след малко ще стане ясно „защо“). Затова ти се бутат всичките тези екрани навсякъде. Смартфоните даже вече се подаряват от операторите само и само всеки да има и да гледа постоянно в светлината. Защото те знаят, че това продава още истории. Те са поглъщащите. На практика вече всеки има телевизор в шибания си джоб. Вземи старата Nokia 3310 и ще видиш дали те гълта така – времената, когато телефона все още бе само телефон, който не излъчва/събира информация за теб с всеки пиксел на повърхността си :)

О, и по този повод, още по-символично е как всяко едно такова устройство има камера – защото светлината (от светкавицата и не само) събира информация. Символично – тя осветява скритите участъци, за които mainframe-а няма подаден обратен код в реално време (т.е. lack of database, който иска да бъде попълнен).[32] Дори само поради това архетипно равнище за мен изчезва всяко едно съмнение, че смартфоните се подслушват и цялата снимкова база данни изобщо не остава на равнище „лично“. Не забравяй, че всичко е метафора и предметния свят е проводник на по-широки идеи, които са сведени до частност. Ето защо по техните функции и параметри по обратен път може да се стигне до по-голямата картина.[33] Да речем, самият факт, че скоро почти всеки един шибан метър площ на тази планета ще бъде покрит с камера, за да може да се наблюдава какво се случва абсолютно навсякъде, означава че на ниво код това вече е факт и няма privacy.

При целия този контекст – дали не започва да звучи по-разумна позицията на индианците да пазят сянката си? Дали бялата светкавица на фотоапарата наистина не е отнемала от естествената им сянка? Защото при нейното проблясване – за миг цялата тъмнина изчезва (доста тънък момент). Дали този проблясък не е осветявал малки тъмни кътчета на душата, които инак могат да бъдат в контакт само с магията? Все пак това е косвения ефект от една снимка, нали? Тя фиксира даден кадър – това е което светлината прави. Което може да се разгледа като „заклещена тъмнина“.[34] Ставаш по-фиксиран енергийно и в крайна сметка – генерираш още от себе си, още материя във формата на квадрат, още истории. Все пак, снимки се правят, за да разкажат история на теб и на другите, гледайки ги след години (поне така беше преди, сега снимки се гледат ежечасно в социалните медии). Вижда се същата тропа – светлината (светкавицата) създава история.

Целият този мотив със снимането бе интересно подет от сценаристите седящи зад трилогията „Men In Black“. Говоря за устройството, което те „кара да забравяш“ след като излъчи ярка бяла светлина към теб.

 

mib light

 

Във филма това обикновено ставаше след инцидент на улицата и Мъжете в черно винаги осветяваха някоя алея с малка група от хора. Много подобно на това, което дойде после в реалността – в момента по улицата винаги има светкавица все отнякъде, защото всеки се снима с квадрат, за да се качва в друг квадрат, че да го гледат другите през своя квадрат. И подобно на филма – повечето от тези хора тотално са забравили (какво е да живеят наистина). Въпросният аспект резонира със заслепяващата бяла светлина на станциите на Луната, които изтриват спомените на инкарнацията. Така може да навлезе нова история, ново проявено.

Затова и снимки преди се проявяваха – защото създаваш нещо проявено чрез светлина..., което за да се появи, обаче, първо минава през тъмната стая. Т.е. проявеното се освобождава в тъмнина. Все пак всичко на този свят отразява изначалната механика.

Все интересни неща, indeed.

 

След всичко изписано дотук, ще се окаже, че духовните хора които си мислят, че се намират в епохата на тъмнината – леко бъркат. Поне фактически. Всъщност всички сме в епохата на светлината – на изкуствената светлина :)

Разбира се, светлината и тъмнината на проявения свят нямат нищо общо с истинската светлина и тъмнина, точно както „светлината“ от телефоните не е светлина, а диод с батерийка...

Макар да е епохата, в която всичко е осветено, това не пречи да сме в Кали юга – епохата на голямата тъмнина на невежеството, в която всичко е наопаки...

 

 

Митологията на Черното и Бялото слънце

 

In reality we know nothing; for truth is in the depths.

Democritus, Fragment 40

 

Наскоро излизах за среща и в коридора, докато се обувах, си дадох сметка колко неща взимам със себе си. Диктофон, (вече и) телефон, ключ, слънчеви очила (и калъф за тях), връхна дреха, (вече и) лична карта, пари, шапка... И видях как, ако изляза без нищо, съм буквално „гол“. Нямам история, нямам инструменти, които да използвам. Ако нямаш всичко това, ако буквално не носиш всички тези причинно-следствени връзки със себе си – просто ще изчезнеш. Няма да имаш ключове, за да се прибереш вкъщи, няма да имаш пари, за да оцелееш навън сам по себе си, няма да имаш нещо, с което да се стоплиш, няма с какво да се удостовериш пред властите (което неминуемо ще последва, защото на практика евентуално ще водиш живот в картонен катун на улицата) и т.н., и т.н. Без истории, без концепции, без информация, без неща по теб – няма account в системата и навлизаш в маргиналното. Затова физическото тяло не може да се поддържа без истории. Забележи как излизаш от утробата/Нулата/Великата Пустота за пръв път – гол. Не с поло, не с обувки, не със Samsung Galaxy – излизаш гол. Без истории, без концепции – само с току-що придобита травма (no big deal). Докато дуалният ум е фактор, не можеш да съществуваш в свят на причинно-следствени връзки, ако не си част от тях.

 

Виж как протича човешкия живот от първата секунда.

При раждането се реже пъпната връв, която е връзката с Утробата (физическата репрезентация на Бездната). Отрязването на връвта символизира откъсването от реалността на безкрайния потенциал – „океанът“ на Източника (който всъщност е една точка – Първичната частица).

Забележи кои са първите две неща, с които веднага биваш обвързван на този свят. Това са светлината (която виждаш за пръв път) и часът на раждането (т.е. времето, с което веднага си създаваш референтна точка в платформата). Те, разбира се, са комплект, защото са едно и също.

Оттам насетне часът на раждането е като snapshot, твоята фиксация. Това са данните на твоя account, в който се закодира целия ти Път. Буквалното отражение на това е хороскопът ти, формиран от месеца и датата на раждане и знака на източния хоризонт който изгрява в този момент. Т.е. вижда се прякото отражение от това как Слънцето закотвя геометрията ти, защото именно светлината е фактора тук – тя задава параметрите на проявеното (ти). Оттук насетне, самата идея, че астрологията може да разтълкува целия ти живот само чрез коректно подадено време на раждане, говори достатъчно за компютърно-информационното естество на тази реалност.[35] Тя работи като една огромна изчислителна машина, защото е огледало на зависимости и процеси. Те са отражение, следствие на неща, които работят в природата така или иначе. Тези процеси са толкова холистични, че човек не можеда ги схване по никакъв начин, освен чрез фрагментиране до система от символи. Просто мащабът е огромен. Ето защо планетите сами по себе си нямат влияние – чрез тях могат да се разчетат енергии, които вече са в ход и са циклични.[36] Те малко или много са закономерни, защото всичко е един огромен часовников механизъм.Ти си закотвен за соларната платформа с нейните цикли и повторяемост фиксирани от лъча светлина при сблъсъка му с часа ти на раждане. Точно поради тази причина астрологията е свързана с циклите и информацията – тя не предлага преживяване и не може да каже на човек нищо за вътрешните му такива. Тя показва пътя на изкуствената самоличност, показва кода. Понеже всичко в нея е геометрия. Изчислява се с градуси и зависимости базирани около Слънцето и светлината му.[37] Затова и астрологията е толкова важна за тайните общества, защото тя е наука за светлината и това как тя формира геометрия и истории (а те се интересуват изключително много от светлина и геометрия).

Искрата обаче, не може да бъде специфицирана, тя няма структура и това е причината астрологията да не може да каже нищо за духа ти. Защото няма стойности за показване, които да кореспондират с проявеното.

 

Искрата е онова, което в алхимията се нарича „Черното слънце“.[38] Тя е обща за „всички“ и е Източника, Първичната частица, Нулата, Бездната, Великата Пустота, Пълния потенциал. Това е нулевата точка откъдето може да се черпи безкраен енергиен потенциал. За „нея“ не може да се каже нищо, защото „там“ няма истории, няма проявено, няма геометрия. Затова и не може да се разкаже нищо – всеки един разказ би бил от света на проявеното. Дори думата „нищо“ не е представителна, защото отново предполага опозиция, разстояние между 2 концепции („нещо“ и „нищо“). Напълно в духа на Лао-дзъ: „Дао, което може да се назове, не е постоянно Дао.“ Защото назованото е проявено; а проявено ли е – то има конкретна история, която се променя, подлежи на цикли, а оттук и на време. Няма как Източника да подлежи на време, защото самата идея за „време“ възниква вътре във Всичко Което Е (т.е. проявеното). Няма нищо отвъд Нулата на което тя да „подлежи“ – няма създадени причинно-следствени връзки за подобен механизъм. Черното слънце никога не е било „създавано“ и затова не може да има „край“.

 

Соларната платформа от друга страна, е Всичко Което Е, Бялото слънце, Светът на историите и циклите, Проявения свят. Това е първата рефлексия, първото осъзнаване за „2“ и затова цялата му структура е базирана на огледалото – именно защото е плод на рефлексия. Всички проявени светове (без значение физически или не) – са от соларната платформа, те са базирани на светлина, на история. Дали става въпрос за 3-та или 110-та плътност – няма значение. Навсякъде има история, т.е. – има светлина и цикъл.

В тази платформа обаче, няма генерираща енергия. В нея има Всичко, но тя самата не може да генерира нищо от себе си. С това започват и парадоксите в дуалното.

Проявеното черпи от Void-а, за да го има. Затова и казвам, че платформата буквално е статична и фрагментирана на кадри. Точно по тази причина я наричам ПЛАТФОРМА, защото тя само дава поле – тя не генерира история сама по себе си. Вписването на Искра в нея генерира преживяването, което бива рендирано обратно към теб от платформата.[39] Проявеното се захранва от Черното слънце (индивидуалните Искри) и само рециклира една и съща енергия – затова и има само промени и различни гледни точки към иначе едно и също нещо (тезата за „самоизучаващата се вселена“). Трансформациите обаче, идват само от досега с Нулата.

Това бе много изненадващо визуализирано в „Doctor Strange“, където в един момент стана ясно, че дори старши-магьосницата черпи енергията и вечния си живот от „Тъмното измерение“ (което, разбира се, на ниво сюжет бе демонизирано от Холивуд като нещо „зло“). Така бе описана директната истина, че кодираната Соларна платформа използва енергия, докато Черното слънце Е енергия.[40] Защото нищо в Соларната платформа не е трансформиращо и неизменно – този свят е затворен в примка (базирана на „8“).[41] В примката има само цикли, които приличат на истинска трансформация, но те не са такава, те са просто промени. Всяко „прищракване“ е част от реле, което пък е част от по-голям механизъм. Истинската трансформация може да дойде само от Черното слънце, защото то занулява персоналната история.[42]

 

Всичко това съдържа един парадокс.

Черното слънце изглежда „тъмно“, защото „светлината“, която излъчва е „непроявенаот перспективата на платформата – тя не подлежи на решетъчните пречупвания на Всичко Което Е.

В православното християнство може да бъде срещнат термина „несъздадена светлина“ (защото тя не е замърсена от дуалния код, който е проявен). Това е светлина идваща от Източника, но тя не е „генерирана“ като другата светлина (като например тази идваща от Слънцето). Тъй като няма история, форма или каквато и да е геометрия – тя се явява „черна“ от човешка гледна точка. Просто тази светлина няма нищо общо с обикновената, която всички познават от будния свят или която и да е светлина от духовен тип (без значение отколко високи нематериални светове идва). Парадоксът всъщност се състои в това, че проявените в платформата светлина и тъмнина не са реалните светлина и тъмнина и концепциите са заменени. Истинската „светлина“ е непроявена и е тази на Черното слънце, а истинската тъмнина е тази на Всичко Което Е – безкрайните истории, в които се губим и които на ниво решетка са маскирани като решетка от светлина.

Това е ситуация, която прилича на свалена наопаки ръкавица. Тъмнината на Източника излъчва „светлина“, която въпреки всичко остава заслепяваща със своята черна невидимост. В това бива открита и парадоксалната природа на тази светлина. Тя е тъмна, но „осветява“ и е съдбата на всеки тръгнал по духовния път. Защото пътят винаги е бил от познато към непознато, т.е. човек напредва от светлина към тъмнина. Индивидът не просто върви от тъмнината на невежеството към светлината на познанието; той напредва от светлината на частичното познание към едно по-велико познание, което е толкова по-дълбоко, че може да бъде описано единствено като „тъмнината на непознатото“. В случая интересното е, че тази тъмнина бива разглеждана като „по-напреднала“ от обикновената тъмнина и „по-висше познание“ от светлината на „частичното познание“. Заслепяващата светлина на несъществуващото е дома на мистѝка – онзи, който е преминал от присъствие към отсъствие, онзи който е преживял непознаваемата Пустота. Това е светещата черна светлина на т. нар „deus absconditus“ – скритият трансцендиран „бог“ – божественият self-in-itself.

Теологията на мистичния философ Псевдо-Дионисий (5-6 век) подсилва допълнително идеята за светещия аспект на Черното слънце.

Много изследователи открили в неговите писания ръката на брилянтен епистемолог, ранен философ на езика, учител подобен на Сократ или просто метафизичен теолог. Навярно най-добрата „титла“ на Псевдо-Дионисий е дадена от теоложката Едит Щайн, обаче: „Баща на мистицизма“. За Щайн, неговата теология е репрезентация на най-високия етап от „тайното откровение“ и отбелязва, че: „колкото по-висше е знанието, толкова по-тъмно и мистериозно е то и толкова по-трудно бива вмествано в думи.“ Накратко: „Въздигането към Господ е въздигането към тъмнина и тишина.

В своите писма Псевдо-Дионисий пише: „Божественият мрак е онази „недостижима светлина, където е казано, че живее Бог.“ На друго място, той казва: „Чистите, абсолютни и неизменни мистерии на теологията са забулени в заслепяващата тъмнина на тайната Тишина, блестящи по-силно от всичкия ослепителен блясък с яркостта на тяхната тъмнина.

В едно от своите произведения („Мистична теология“) Псевдо-Дионисий постулира, че „Бог може да бъде охарактеризиран по-добре чрез отрицание, отколкото с афирмации“. Т.е. всички имена и теологични представи би следвало да бъдат отхвърлени. Според него само тогава ще последват „божествена тишина, тъмнина и незнание“.

Псевдо-Дионисий започва с въпроса „Какво е божествена тъмнина?“ и отговаря, че тя: „се манифестира само на онези, които пътуват през радости и скърби, преминаващи отвъд върха на всяко свещено възвисение, загърбващи всяка небесна светлина, всеки глас, всяка дума от небесата, гмурващи се в тъмнината, където... живее Единствения, който е отвъд всички неща.

Според него, остатъка от онова, което може да бъде познато, не е душата или ума, нито притежава въображение, убеденост, реч или разбиране. За него не може да бъде говорено или да бъде обхванато чрез осъзнаване, тъй като не е нито знание, нито истина. Не е номер или ред, величие или нищожност, равенство или неравенство, прилика или разлика. Не е стабилно, движещо се или в покой. Няма сила, то самото не е сила, нито светлина. То не живее, нито е живот. Не е субстанция, нито вечност или време. Не е царуване, не е мъдрост. Не е нито едно, нито единство, божественост или доброта. Не е „Дух“ в смисъла, който човек влага в този термин. Не попада нито в предполагаемото не-бъдене, нито в бъденето. Съществуващите създания не го познават като такова каквото наистина е. Не може да има говорене за него, нито имена, нито знание. Тъмнина и светлина, грешка и истина – не е нито едно от тези. То е отвъд отстояване и отрицание.

 

Предвид всичко казано, нормално е този формат да разпалва човешкото любопитство и да подтиква към заробващи въпроси от рода на „какво има отвъд света на историята?“.

Истината е, че никой не може да каже – отново – защото „там“ няма история. Виждаш сам как умът иска да повтори. Иска пак да чуе за „история“ там където няма такава, а в същото време уж иска да отиде „там, където няма история“. Разбираш ли естеството на патологията и поредната ѝ дуалност? Умът е готов да corrupt-не всичко, което е недуално по природа. Иска да създаде представа, концепция и да се обвърже с нея, да започне да я разказва, репликира, да създава разстояния и да ги кръщава с етикети. Постоянно иска да се глътне към историята, иска да създаде история от всичко.

С Черното слънце обаче, това не може да се случи. Оказва се, че цялото му търсене е просто един голям път към „Нищото“. Път, който по своята характеристика е свързан с оставянето на всички истории, а не с намирането на „нови“ такива под формата на „отговори“.

Ето защо, ако историите на Аза съзнателно не биват пускани, потъването в Черното слънце е травматично за ума. Желанието „да останеш себе си“ утежнява контакта с Бездната. Единственият вариант е да sync-неш с чистото отсъствие и да станеш него, за да можеш да умреш за всичко. Тъй като основния страх от „срещата“ с Черното слънце е, че то дехуманизира, индивидът би следвало да се запита: „Колко силно искам да остана човек?

Не може да има никакви илюзии – това е най-трудното нещо, което може да бъде направено на този свят. Завявам го с пълна отговорност.

 

От гледна точка на дуалната решетка, Черното слънце е чистото безпристрастно и тотално унищожение, защото то занулява съзнания от Соларната платформа. То може да предизвика пълен ужас за неподготвения ум, който на свой ред да оцвети преживяването като най-големия си и радикален кошмар. Това е закономерно предвид, че ума предпочита да „подобри една система от убеждения, за да работи тя „по-добре, вместо да умре за нея. Който принцип е проявление на вечните му илюзии, водещи до още цикъл. Енергията на Бездната обаче идва, за да разруши всичко изцяло, след което следва истинска трансформация, а не просто поредната промяна.

Най-добрата илюстрация на всичко описано отново може да бъде открита в трилогията „Матрицата“. В нея се проследява траекторията на едно съзнание, което е тръгнало по пътя на собственото си освобождение.

 

Томас А. Андерсън е заспал бот, който си задава въпроси. Той тръгва от света на историята търсейки (механика, която разглеждах наскоро). Това е визуално ознаменувано още в първата сцена с него, в която аудиторията изначално се запознава с този персонаж. От монитора на Томас кудкудяка вестника „An-Nahar“ (в превод „Утрото на деня“), насочвайки подсъзнанието на зрителя към образа на светлината. С това се намеква, че съзнателния фокус на героя е водещия (нещо, което ще се промени чак след 3 филма).

Впоследствие всички виждат пътя на Томас, който в края на първата част се превръща в „Нео“. Дотук „нищо ново под Слънцето“ (да, смисловата игра на думи е умишлена) – матрицата го е виждала 5 пъти преди сегашната му версия. Преди края, обаче, наистина се случва нещо знаменателно. Нео буквално влиза в Смит, защото вече има по-висок ред разбиране за кода и го унищожава отвътре.

В далеч по-интересната втора част Смит обяснява, че в резултат това е променило вътрешните му настройки, той да бъде асимилиран от бинарната архитектура на mainframe-а. Ето защо той благодари на Нео, че го е освободил и той вече не е агент.

От друга страна обаче, това отнема програмното му предназначение, което той самия превръща в нов смисъл на собственото си съществуване. Смит води кратък монолог за „целта“ като концепция и най-вече – нейната липса в живота му (поради която той иска да отнеме същото от Нео). В контекста на настоящия материал „целта“ е метафора за разстоянието. Разстоянието създава „2“, което пречи за връщането към Точката, към Първичната частица. Де факто – от самото начало на своята трансформация бившия агент иска да избие „целта“ от главата на многоуважавания от него г-н Андерсън. Той не иска повече „2“, още истории.

Де Факто Смит е imprint-нат от кода на свободата на Нео в края на първата част, което го превръща в странен меланж. Той се превръща в проводник на нещо трето, с което самия Архитект не може да се справи (заради което Нео отива в Градът на машините в последната част). За целите на геометрията в илюстрацията – той е инстанция от „по-висока плътност“, която не може да бъде спряна от бинарния свят на mainframe-a.

Връщането към Нулата във физическата платформа се изразява в графична текстура имитираща разтваряне и асимилация – всичко да се върне отново към едно-и-същото (така няма да има различни истории/цели). На сюжетно равнище това е изразено в поглъщането на самата матрица от Смит – неговото безкрайно копиране в различните фрагменти, връщайки ги обратно към Нулата. Това е функцията на Черното слънце.[43]

И ако сценаристите бяха позволили това да се случи във втора част, щеше да има само два филма :)

Интересното в по-голямата рамка е, че първо Нео в известен смисъл „асимилира“ Смит, след това Смит се опитва да асимилира Нео в „Презареждане“ (успявайки в „Революции“).

 

Времето на Нео, обаче още не е настъпило. Той има да извърви още много по пътя на собствената си митология. Когато излиза от матрицата обаче (след битката си с копията на Смит), той казва, че е чувствал как умира – все едно е бил в коридора (от първия филм), когато бива прострелян от Смит. Точно защото това е сблъсъка с Нищото. В „Революции“ Смит казва: „the purpose of life is to end“, с което отново прави препратка към идеята и факта, че той е нейния носител. Разбира се, при първия опит за асимилация на Нео в „Презареждане“, той още не осъзнава, че това наистина е „inevitable“ (както Смит винаги му е казвал)... – дооо края на третата част, когато в крайна сметка го разбира :) Точно затова и Нео му казва: „You were right, Smith. You were always right. It was inevitable.“

 

 

Нео е репрезентация на Всичко Което Е. От гледна точка на бота в матрицата, той е бог, защото „може да прави неща“ (дет се вика – колко малко е нужно, за да започнеш култ, а?). Той все още расте в света на историята и историята му става все по-голяма.

Нещо повече.

Тя се превръща в историята на другите, защото те започват да я репликират от уста на уста, от клавиатура на клавиатура и те самите искат да се превърнат в историяТА[44] – да станат и те бого... ъм, пардон – „свободни“.

Впоследствие Нео разбира, че функцията на Избрания е да рестартира матрицата, което е още самсара. Той отказва да направи това (kudos!) и продължава да следва историята си, водеща го към истинско освобождение. По пътя обаче, трябва да се освободи от новата си самоличност на „Избрания“, защото, това е позиция подадена му от шахматната дъска. Това вече бе обсъдено по повод на идеята, че изборът винаги води до още светлина и история, които поддържат матрицата. Тъй като „Избраният“ е продукт на избора между синьото и червеното хапче – той няма как да доведе до нещо различно от още рециклиране (серийното унищожение на Цион). При подобни параметри – макар привидните сили на Нео да го поставят в йерархична позиция над всеки жив човек в или извън матрицата – това все още не го прави свободен.

Ето защо персонажът на Киану Рийвс тръгва на последното си пътешествие.

Казвам „персонажът на Киану Рийвс“, защото на този етап (края на „Революции“) той не може да бъде наричан нито „Томас Андерсън“, нито „Нео“. Той също се превръща в нещо трето. Той дори губи очите си (вече коментирано), защото се налага да пусне всичко, което знае, вижда или мисли. В собствената си тъмнина, той вижда светлината от която е изплетена „истинската“ физическа реалност.[45]

 

Вече си в Града на машините, филм numéro trois.

Персонажът на Киану Рийвс стои пред самия ИИ, управляващ и матрицата, и соларната платформа. Разбира се, той „изобщо“ не прилича на Слънце...

 

21.1 22

Започвам ли най-накрая да придобивам някакъв sense?

 

 

Соларното е винаги зависимо от цикли. В началото машините оцелявали от слънчева светлина (отчасти именно защото тя е информация); после се приспособили и започнали да се захранват от енергията отделяна от човешките същества в кувьози. Машините са започнали да паразитират върху хората, точно както преди това хората са паразитирали върху машините. Един и същ loop – различен носител на съзнание. Точно както Смит сблъсква Нео с Нищото и както Нео сблъсква Смит с Нищото.

Bottom line.

Бялото слънце (Всичко Което Е) в Града на машините не може да спре Черното, което го разяжда отвътре (в лицето на Смит). Персонажът на Киану Рийвс е представител на Всичко Което Е, но въпреки това е единственият, който може да балансира уравнението със Смит, защото е познал енергията на асимилацията и знае какво следва да бъде направено. Той иска мир, а не победа, което го прави готов за финалното му посвещение. Той вече знае, че трябва да пусне и двата полюса окончателно, което е и последния му „избор“.

Разбира се, това автоматично „та праи да умиргаш“, защото като пуснеш 2 неминуемо се превръщаш в 3, след което, ако решиш, се връщаш към 0 (и то не „нулата“ от бинарната редица „0 & 1“). Заради което той се оставя да бъде асимилиран от Смит.

Представително за казаното е една доста многоизмерна сцена, която не може да бъде обяснена наведнъж и не се вмества много в линеен език.

Което няма как да попречи да го направя, разбира се :)

 

Нека започна с това, че „Нео“ (уморих се да го наричам „персонажът на Киану Рийвс“) се бие с онази версия на Смит, която преди асимилацията е била ед1ницата, наричана от хората на матрицата „0ракула“. Обясняващо странните бръщолевения на Смит into the pit[46], както и усещането му, че „вече е виждал това“ и (впоследствие когато идва на себе си) че е измамен поради което. Аудиторията се убеждава окончателно в обстоятелствата след като накрая в утробата на битката между „Нео“ и Смит остава само Оракула (ето ти и снимка, Тома Неверни, непомнещ добре филма!).

Намирам за подходящ хумора в „Презареждане“, когато Архитектът прави снизходителен коментар по повод името ѝ – навярно защото то е твърде човешко. Съвсем съзнателно символично я нарича „Майката“ (0) на матрицата, обаче, докато той се себеопределя като „Бащата“ (1). Затова и за ролите са избрани черна актриса и бял актьор – за да се подсили същата архетипна дуална динамика (wink).

Оракулът е програма от света на машините, която е осъзнала, че за да има матрица, трябва да има дуалност в човешкото битие в лицето на избора. Ако ли не – системата просто не сработва и буквално – няма стабилна матрица. Тъй като изборите не променят нищо в човешкото преживяване, обаче, матрица все още има благодарение на това.

Оракулът повтаря на няколко пъти, че „не можеш да видиш отвъд избора, който не разбираш“. Самата тя не разбира изборите си в това последно рестартиране на матрицата и затова не може да види смисъл в outcome-а.[47] По тази причина по време на финалната си битка Смит знае, че краят идва, но не може да го разбере (защото следва историята си от позицията на Оракула, която е самата 0 на матрицата, а тя не може да бъде асимилирана така цялостно). Така той продължава програмата за асимилация като енергията на черното масло, което просто поглъща и разрушава структури.[48] На ниво сценарий тук се вижда как няма 2, има само 1 (Смит), който обаче носи код и от дуалната нула на матрицата (0ракула).

„Нео“ се заключва през Нулата, която има двоен съвпад в лицето на Смит и Оракула (дуалната 0). Смит и „Нео“ са като 2 страни на уравнение – едната не може да съществува без другата, запазвайки досегашния формат. Черното и Бялото слънце са в константен feedback loop (като символа vesica piscis[49]). Въпросът е, че в уравнението има замесена и трета гледна точка, която се превръща във врата (3 води към Истинската Нула). Ако обобщя символично – „Нео“ преминава през 3 етапа, а Смит съдържа 3 по друг начин.

Така „две тройки“ („Нео“ и Смит) се сблъскват. Ето защо в трета част всички избухват в светлина :)

 

23 24

И „Нео, и Смитовците

 

 

„Нео“ се връща обратно към Нулевата точка, като преди това визуално не е пропуснато да се натрапи модерната репрезентация на някаква крусификция с кръста и всичкото му...

 

25

Което идва отново да напомни мотива отработен още в първите два смислови блока на „Матрицата. Забележи отново, че случващото се е от света на идеите, защото е направено от светлина.

 

 

Персонажът на Киану Рийвс е единственият, който постига освобождение. Той изхвърля всичката светлина, всичката история и угасва, бивайки асимилиран от Нулата.

Респективно, матрицата се рестартира. С изгрев – за да не забравиш случайно, че светлината закотвя реалности и е свързана с поредния цикъл...[50]

 

26

 

Нищо особено не е променено в самата матрица. Оракулът (дуалната нула) се радва на играта си, а малката пикла от индийски произход сигурно ще е новата ѝ версия (във филма я наричат „потенциал“). Всички роли са предвидени, работещия механизъм има нужда от колелца, които да го движат. Тънкостта е, че тези, които искат да излязат от виртуалната илюзия – вече могат да го направят, но това няма нищо общо със свободата наистина – просто в Цион става дума за цикъл в цикъла. Но все пак – правилата са трансформирани, което е новата реалност в резултат от превръщането на 3 в 0. Това е митологичното пътуване на героя разказано на модерен кинематографичен език.

Инак, погледнато реалистично – трилогията завръшва, както и започва...

В началото Томас Андерсън спи пред монитора си, който известява утрото. В края на „Революции“ това утро дава края на митологията, която е обречена да се завърти отново. Всичко започва и свършва в светлината – again and again... Поне в матрицата, защото в реалния свят (на сюжета) – небесата все още са забулени в тъмнина. Тя е довела до колективно потъване в несъзнаваното на човечеството и до окончателната победа на машините, които са огледално отражение на моделите на техните създатели.[51]

 

Матрицата“ е велика трилогия, защото представя митологията на циклите и съдържа артистична интерпретация как изглежда излизането от тях. Филмите напомнят, че освобождението е индивидуално и че има няколко етапа, които изглеждат като финални, но всъщност не са. Крайната идея на съзнанието е геометрията да стане толкова компресирана, че да се върне до Първичната частица, имплозирайки.

По-рано казах, че това е най-трудното нещо, което може да бъде направено на този свят. При навлизането в Черното слънце го има сковаващия страх, идващ от Соларния свят, защото виждаш как личността ти се разрушава тотално (точно както казва, че се чувства Нео при първия опит да бъде асимилиран от Смит в „Презареждане“). Всичко, което е имало значение, вече няма никакво такова. Не можеш да намираш „радост“ в нещата, които са те радвали преди, да не говоря, че не можеш да намираш радост в нищо – защото няма дефиниция за „нещо“, а когато няма дефиниция за „нещо“ – нищо не може да ти носи радост или тъга – защото си извън рамката на дуалния свят. Виждаш как радостта е илюзорна точно колкото тъгата, виждаш как т. нар. „позитивно“ е балон, точно колкото е и „негативното“. Защото те винаги се редуват – никога не е само едното – черно-белия код го изисква. Това е вечна гоненица. Не можеш да имаш щастие без нещастие. Това е очевидно дори на ниво език. Иначе щеше да има само една дума. За да има концепция – съществува нейна опозиция, опорни точки върху които да се дефинира огледалното. Когато се живее на автоматик, това създава радости, скърби и още цикъл.

 

На по-достъпен и масов език, мога да го нарека „изначалния проблем с премигването на пиксела“, който споменах на по-ранен етап в текста с червено.

Съзнанието в платформата е премигващ пиксел. Всяка една съпротива спрямо това и всеки един стремеж дуалната история да бъде запазена в крайна точка (например „искам само щастие!“) – ще се отрази зле на играта ти. Най-малкото всички физически проблеми на тялото могат да бъдат обяснени със затлачване и спиране, дължащи се на навици и мисловни модели (от каквото и да е естество; например „искам само щастие!“). Те обикновено действат компенсаторно. Ако искаш „само щастие“ – очевидно ти го нямаш в момента и командата, която изпращаш към mainframe-а е, на „нямане“ (директна заявка за диабет). Защото само настоящия кадър определя „следващия“ – нали помниш? Всичко е отделни кадри без връзка помежду им.

Не забравяй, че черно-бялата платформа е само това – платформа. На ниво механика тя позволява режим на функциониране, който да не е базиран на две свързани точки. Два кадъра чисто технически нямат връзка помежду си – те са напълно отделни. За физическия ум това се транслира до концепцията „да си Тук и Сега“, или по-точно казано – да умираш за всичко във всеки един кадър, в който решиш да скочиш. Ти буквално мигаш в реалността като пиксел. Разигравайки правилно и съзнателно тази динамика – това създава 3-тата позиция на „квантовия наблюдател“ от която пък можеш да се върнеш към Черното слънце.

Това предполага състояние на любов. Разбира се, за да няма фатални грешки, тук веднага искам да обясня какво влагам в тази дума.

 

За мен любовта не е нищо друго освен липса на причинно-следствени връзки.

След дългогодишно вникване в проблематиката и дълбоко потъване в платформата и нейната геометрия, открих за себе си, че когато няма реакция базирана на „действията на някой друг“ – остава само връзката – от Искра към Искра без „субект“ и „обект“. Защото само така Искрата може да се прояви. Ако бъде себе си no matter what. В противен случай всичко остава на нивото на дуалната игра на светлина и тъмнина, играта на отраженията, коментирана по-рано. Докато има огледало – няма любов, защото все още има причинно-следствени връзки, които лежат на нивата на рефлексията. Реакциите, промените – всички те са отразителни и циклични, затова „любовта“ във взаимоотношенията се проявява циклично и преповтаря вътрешните нагласи и блокажи, които другия просто ще отрази поради природата си.[52] Това е причината и защо много мъже и жени не разбират „как правят едни и същи грешки в любовта“. Те просто не осъзнават, че това не е любов, а двустранна емоционално-психологическа дифузия с фиксиран срок на годност. Когато няма причинно-следствени връзки има само пространство (Ин), което може да бъде запълнено с произволно балансирано съдържание.

Точно както се нанасят специалните ефекти в киното. Те се снимат първо на зелен фон, след което на негово място се наслагва произволен prop. Днес това променя и начина по който се снима един филм, защото много често – например, поради разминаване в графиците на актьорите – последните снимат сцените си сами, поотделно. Впоследствие това се прави с всеки един актьор участващ в отрязъка и се сглобява така, сякаш има нормално заснета, консистентна сцена и различните персонажи наистина комуникират едни с други.

 

27

 

Това съдържа 2 метафори.

Първата аз самият осъзнах след като разбрах от Андро, че в алхимичната традиция, непроявената светлина на Черното слънце бива частично канализирана от зеления спектър в разложената от призма бяла светлина. Де факто – когато „светлината“ на Черното слънце бива специфицирана в платформата – тя се визуализира през зеления спектър. Иначе тази „светлина“ си остава невидима (не бяла). Дори това самò по себе си отваря множество врати като, разбира се, предлагам да се абстрахираш от най-повърхностната касаеща цвета на сърдечната чакра.[53] По някакъв начин обаче, зеленото наистина корелира с концепцията за свързване/любов, която идва от Източника. Ето защо именно зеленият екран се ползва с функцията на носител на пълния потенциал (който в киното се нанася post-factum).

Между другото, това най-накрая обяснява и storytelling-а зад комиксовия герой Green Lantern, който буквално създава неща с мисъл-форми, имащи физическа плътност. Той ги визуализира с магически пръстен излъчващ зелена светлина, даваща материалност на всяка структура визуализирана от носителя му.

 

source

 

Накратко – зеленото може да служи като платформа за проявеното, то е генериращия импулс зад Всичко Което Е. Точно като в любовта – без причинно-следствени връзки и въпреки това – съдържание по избор. Защото в Източника няма причина и следствие – той е чиста любов. Навярно оттам произхождат и по-скритите смисли зад алхимичната илюстрация със Зеления лъв поглъщащ Слънцето.

 

28

Соларната платформа (в лицето на Бялото слънце) бива погълната от Черното слънце, което е представено метафорично чрез неговия цветови носител в света на историите (зелен) и най-характерното слънчево животно – лъвът (напомняйки на алхимика, че все пак става дума за (Черното) слънце). На практика, ако човек разбира символите, тази картина е просто друг визуален начин да се предаде смисъла зад vesica piscis.

 

 

Втората метафора на зеления екран е, че пред него си сам и не съществува нищо друго. В тази ситуация – всички останали биват проектирани. Това кореспондира директно с идеята за Първичната частица, която е единственото (не)съществуващо нещо. Всички структури съществуват вътре в съзнанието на преживяващия и биват рендирани от платформата през неговата собствена Искра (която е единствената с генериращи свойства).

Така или иначе интересната кореспонденция, която тръгна като нишка тук е връзката Черно слънце/зелен цвят. Има някаква странна корелация между черно и зелено. Това напомня на кода в самата трилогия „Матрицата“, който така или иначе стъпва на реалните стари компютри (тип „Правец“, например). В по-рано споменатия „Doctor Strange“, където идеята за Черното слънце бива демонизирана за пореден път, се забелязва и използването на зелен камък, който да опитоми именно тази енергия. Иронично, дори в рамките на сюжета, той отново е свързан със светлина – не само защото буквално излъчва такава, но и защото това е именно „камъка на времето“ (което вече обясних, че е светлина), който е съхраняван в медальон с формата на... око :) Накратко – забелязва се заигравка със същата цветова комбинация носеща подобни смислови тропи чрез различни сюжетни обстоятелства.[54] Синхромистично, това казва, че става дума за архетипно отражение на реално съществуваща зависимост, просмукваща се и на ниво технология чрез нашите компютри.

 

Когато започнах да виждам всичко в цялост за пръв път, реших да изгледам цялата трилогия отново, с нови очи.

 

Какво бе смайването ми, когато съвсем първия кадър от „Матрицата“, буквално след заглавието на филма, е... мигащия зелен пиксел...

 

29

Click me :*

 

ПУААААА!

Първичната частица в нейния цветови код, literally под формата на квадратен премигващ пиксел – цялата компресия на смисъл в един-единствен shot. Премигващият пиксел напомня за състоянието на съществуване и несъществуване едновременно (на което се крепи цялата платформа), а цветовата комбинация подсказва кое прави това възможно.

Ето защо за мен „Матрицата“ е най-пълната и завършена поп-културна митология на новото време. Тя е пълната компресия на несъзнаваното и буквално може да каже всичко само с 1 кадър, ако можеш да го видиш – началото е и края. Трилогията разказва пълната митология на Черното и Бялото слънце, какво се случва с останалия виртуален свят и онези излезли от него.

 

Естествено въпросът винаги е бил: „какво е да изживееш всичко това?

И на мен ми се наложи да преживея отчасти процеса.

Разбира се, ще разбереш за това след рекламите... :D

 

 

Ню ейдж пропагандата за светлина“, „възнесение и още ДНК

 

All levels of ascension involve letting go of things that hold you back.

― Lenon Honor

 

... Защото те наистина са лъскави като „реклами“. Светът на езотериката е пълен с тях, а broadcast-а им е от световен калибър. Затова нека направя бърз „преглед на печата“ и хвърля още малко светлина върху светлината, изхождайки от смислите зад сеченията положени дотук :)

 

Ангели, архангели, господари на кармата, въздигнатите учители, същества постигнали космическо озарение и тъй копнения ass-centiooooooon :) The whole gang is here!

Всичко обгърнато в многоизмерна светлина: много любящо, много искрящо, много пулсиращо, много единно и меко като розов пух напръскан с вода от жасмин. Както виждаш набляга се, че всичко е по МНОГО. И ааах, колко приятно е в тези светове, иииих колко сладко е всичко, и еееееех... какъв балон е то! :Р

Звучат точно като реклами – пълни са с точно позиционирано осветление, слогани и обещаващи персонажи, които ти предлагат нещо. Но после, както живота сочи, отиваш – купуваш си продукта – и той се оказва с хранителните качества на нафталин.

 

Така че нека ти кажа сега за светлината... :)

And I’m the ambassador of chill saying all that follows – ignore the exclamation marks.

 

Всъщност какво да кажа повече за светлината – аз не съм спирал да казвам неща за нея от цяла статия насам – duh!

 

Не бе, правя си пишка с теб – има още 60 стр. какво да се каже по тоя материал, алооо – ахахаха!

Глей ся кфо стаа...

 

Ще започнеш да откриваш този мотив във всичко, ако започнеш да се вглеждаш внимателно. Особено в популярната езотерика. Ню ейджът сякаш съществува, за да оправдава и поощрява ходенето към светлината. Само че на този етап всичко свързано със светлината започва да придобива все по-ясен смисъл (и, надявам се, аромат).

Няма значение дали светлината е физическа, „духовна“ или интелектуална – функцията ѝ е една и съща на всички равнища. Казаното дотук важи, най-вече поради факта, че самите ню ейджъри настояват, че всичко във вселената е направено от светлина. Затова и тъмнината била просто „нееволюирало добро“ и т.н. :))

Ето един параграф по който постигам съгласие с тези хора – т.е. има консенсус по един много важен въпрос – базовия. Всичко е светлина. Нищо е „мрак“.[55]

Функцията на светлината е фиксираща – без значение от мащаба на пространството с което работиш или скоростта на информацията в него. Където има светлина, има история, има морал (в случая с по-високите плътности – вселенски такъв), има структури. Точно по тази причина Светлата полярност има много специфични идеи за това „как трябва да бъдат нещата“. Тя има цели класьори с „трябва“: „това трябва да направиш така“, „така каза, че трябва Благочестивия“, „така повелява канона“. Иначе казано – има много порцелан за счупване в тези среди и обикновено именно тези хора са в постоянна битка с някаква „тъмна сила“ (абстрактна или конкретна). Просто защото се борят с толкова много неща в живота си и има толкова модели за премахване (което е едно и също). Където има „трябва“ има структура, история, agenda. Затова в „ченълинг“ трансмисиите ще откриеш безброй „трябва“ и „има нужда“ – в крайна сметка това са аспектите на една организирана хранителна верига. Защото нуждата съществува само в света на историите. Няма нужда от нищо в единното съзнание. Това са narrative-и на поучение и насаждане на училищно-неделна нравственост. И за съжаление така е изграден модела на ученето, който познаваме – трудно е да се отърсиш от него, ако това е единственото, което познаваш. Външно наложената дисциплина, мисионерското служене и т.н. са модели на контрол и самоконтрол на собствената ти енергийна система. Нуждата винаги е лична и затова който я проектира навън – има лични интереси. Който има нужда от колективно насочени меми се нуждае от установени структури и рамки все по някаква причина.[56] И в този ред на мисли Светлите мисионери са типичен представител на Бялото слънце, на фиксирания свят, в който те вярват тооолкова много, с бетонирания им морал разделен на безброй „трябва“ и „не трябва“. Точно по тези причини те нямат никакво чувство за хумор, именно поради което си налагам вече цяла глава да бъда експлицитно саркастичен! Всичко е „свещено“, и поради това всичко става изключително сериозно, защото човечеството е в „постоянна криза на духа“ и тези неща „трябва бъдат адресирани с голямо внимание“. Не шеговито, ЯСНО?! ТОВА СА СЕРИОЗНИ НЕЩА!!!

:))

Нито свещеника, нито ню ейджъра биха се изсмяли на виц за исус, защото всичко е в изключителен морално-нравствен коловоз. Всичката екстремна закостенялост – без значение дали тя се проявява на ниво хранене, философия, начин на живот, идеология или др. – е поради твърде много светлина и установеност. Респективно тези хора почитат светлината и Слънцето, обичат да носят бяло and so on – защото това фиксира. Когато си фиксиран ще търсиш онова, което да оправдава фиксациите ти и да те фиксира още повече. Явно поради това художниците на всички образи на „възнесените учители“ подсъзнателно ги изобразяват с широко отворени до оцъклени очи и зад тях винаги има нещо, което „свети“. Я галактическото слънце, я някой от „лъчите на творението“, я самия фотонен пояс... Посланието е, че те работят със законите на структурата, с проявеното, затова в окото трябва да навлиза максимално светлина.[57]

 

30

Любимецът ми в твое крайно дясно е другарят Ел Мория, който буквално е изтръпнал от светлина и едва ли е разбирал шега в цялата си фиктивна биография. Обичам оригиналната му версия, където това личи по-ясно :)

 

 

Накратко – структури в историята винаги има и докато съществуват въпросните фактори – тя ще бъде част от един безкраен кръговрат, който по никакъв начин не се променя нагоре из нефизическите плътности (освен че става още по-брутален, защото там се разкрива чудовищния scale на всичко това). Където има истории, където има светлина – има още геометрия.

Всъщност всичко в по-високите плътности е геометрия с още по-неизмерима сложност, защото проявеното лежи на математически зависимости поради матричния си характер. Така че не е учуууудващооо, че реалността е холограаафска, фрактаааална и т.н. (уаааау). Напротив, това е закономерната ситуация предвид природата на кода. Това е дотолкова важно, че от всичко останало на света масоните са решили да бучнат именно „G“-то (за„geometry“) в средатана инструмента, с който Великия Архитект на вселената (техен термин) е инженирал сътвореното. Затова и масоните са зидари, защото става дума за градежи, за структури (на контрол), за полагане на решетки, за проявено.

Точно това е причината поради която всичко в ню ейдж медитациите е свързано със „свещена геометрия“, създаването на меркаби около теб, визуализация и активация на сложни фигури в светлинното тяло и т.н. Затова и мантрата им е „любов и светлина“. Защото както често се оказва любовта никога не е безусловна, а си остава дуална[58], а светлината фиксира този режим. Защото любов може да има само ако си преминал през Бездната, в която няма субект и обект – на практика – точно обратното на това, което ти се казва. Любовта и светлината нямат нищо общо. Защото светлината създава причинно-следствени връзки и още геометрия, а любовта е тяхната липса. Единствено без causality имаш шанса да се свържеш от Искра към Искра в будния живот. И това е любов. Което не еда преживееш Единството“ – друга недоразбрана ню ейджърска мантра.

Вече съм коментирал, че има разлика между постулата: „Всичко е Едно“ и „Всичко е Едно-и-Също (Нещо)“.

Първото е представително за света на историите, за Всичко Което Е. То все още предполага разделение и азовост, защото се казва, че има отделни части („Всичко“), които обаче могат да се преживеят и „като Единство“. Поне това е сублимното послание по начина по който е формулирано то заради механиката на езика. Отново има дуално послание, има две неща – имаш „Всичко“ и имаш „Едно“, макар самата сентенция уж да претендира да казва точно обратното, бивайки носител на холистичност.

Всичко е Едно-и-Също (Нещо)“ е най-безобидния начин да кажеш на дуален език, че в Източника няма разграничения, което само по себе си обезсилва смисловото наличие на „всичко“ и „едно“ в израза на ниво синтаксис. Всичко е едно и също нещо – Искрата, която нося „аз“, е същата Искра анимираща „теб“. Не просто че те са „част от Едно нещо“ („Всичко е Едно“), а че те самите са едно-и-също нещо. Има важен нюанс, който е по-близко до концепцията.

Разбира се най-лесно е просто да кажеш само „Едно!“, но тогава никой няма да те разбере за какво по дяволите плещиш, нали така? Защото няма дори минимален контекст. Дори аз, който разбирам това за което говоря, ако те видя по улиците да ми крещиш истерично „Еднооо!“ бих ти зашлевил един цигански шамар. Щот дет се вика – nigga, you just went full retard.

Освен това не става дума за „Едно“, а за Нула.

Но да не прекалявам с лигави отклонения, защото би следвало да си продължа мисълта за любовта (за протокола – осъзнавам противоречието в изречението).

Любовта, която живеем днес е обвързвана с още истории, с още структури, още проявено, още причинно-следствени връзки и тази геометрия не се променя нагоре в плътностите. Просто естеството и мащаба там са толкова огромни, че човешкият ум (инжениран за специфичното ограничено преживяване тук на Земята) – не може да разпознае модела и затова бърка, че това е свят изграден на „други принципи“. Де факто става дума само за липса на информация за тези структури.[59] От което идва и романичното в цялата история. „Там е толкова добре, тук е толкова зле.

Мне.

 

Нека ти кажа какво мисля към момента.

Мисля че цялата пропаганда „нагоре“ към възнесението не работи за теб. То се съдържа дори на ниво език, ако замениш някои непроменящи звученето букви в „ass-sention. В превод:„да си пратиш задника (по дяволите)“.[60]

Като цяло в това може да бъде открита много „духовна логика“ (ха-ха) на база всичко казано дотук в комбинация с някои мотиви, които могат да бъдат открити в човешката митология.

„Нагоре“ има разширяване на съзнанието. Още информация, още преживявания, още игри, още рециклиране, още цикъл (дори боговете на Олимп водят войни). Отново – всичко е на рекламния принцип – там си „по-голямо и всесилно същество“, можеш да си Създател/Дизайнер на цели галактически Игри (подобна на тази) и има още и още истории. Представи си го като една огромна галактическа корпорация, която само расте. Поради това има още повече структури, още по-сложна, многоизмерна и фина геометрия, от която се излиза много по-трудно[61], защото се изисква много по-голям level of sophistication.

Тук обаче, онова на което се базира земния експеримент е с тесерактна форма.

И сега следват малко метафори и не съвсем.

За целите на консенсусната илюстрация, нека кажа, че хиперкубът е „най-простата единица код“, с която може да се напише реалност. Респективно – колкото и сложно да е дори това – тя е най-„лесната“ за „хакване“ от всички геометрии и излизането извън „виртуалната симулация“ тук е много по-вероятно. Това обяснява защо всички трансмисии тип „ченълинг“ заклеймяват случващото се на планетата като формат – защото никоя корпорация не иска да губи ресурс и отгоре на всичко да дава пример на останалите „как се прави“. А решетката тук позволява именно това – реално освобождение, а не още цикъл „нагоре“, който просто ти дава „повече права“ да си играеш на реалности.

Така че чуй за другата възможна посока.

Тя е отново по вертикалата, но в долната ѝ точка. Надолу (или по-коректно казано – навътре), към подземния свят – онзи, в който всички митологични герои слизат, за да се трансформират. Към Черното слънце. Това е древната метафора за връщането към Първичната частица, която е единственото, което съществува и благодарение на която Всичко Което Е може да бъде. Дори само разбирането на този формат може да предложи ново разбиране на същото нещо – колкото по-нагоре – толкова по-широко, толкова повече истории, достъпа става все по-голям и това е опияняващо.

Колкото по-надолу – толкова повече умиране за всички истории и завръщане към Искрата, към Точката. С това умират структурите, няма повече геометрия и битпазари.

Докато така промотираното „разширяване на съзнанието“ неизменно е свързано с още преживявания, светлина, информация и геометрия – завръщането към Точката е колапс навътре и изчезване от света на историите. Това е descent в света на тъмнината, където всичко става неопределено и нефиксирано. И колкото повече светлина излъчваш там, толкова по-бързо тя ще изгасва, защото в това „пространство“ няма как да има проявено и фиксирано.[62] Иронично, връщането до точката минава през разширяването на съзнанието, защото сблъсъка с „по-голямата картина“ е необходим, за да проумееш, че най-доброто е да се отървеш от нея :)

 

Това води и до етапа, в който ясно се разклоняват два пътя, два типа митология.

Едната води обратно към Източника, изоставяйки всички истории, а другата до разширяване на съзнанието/историята и растеж в плътностите.

Де факто Висшият Аз може да избере да се слива с все по-голямата медуза (нагоре и нагоре – не е ясно точно „колко“ и има ли това край), да създава Галактически Игри – и въобще – каквото проявената вселена може да предложи... Не е ясно и обаче, дали въпреки безкрайното си разнообразие, тя може да предложи нещо, което да не е базирано на цикъл. В гностически термини – това е потъване в архонтската игра. Посоката „нагоре“ винаги е свързана с още светлина, с още информация, с повече творение, тя е играта на онзи, който иска да създава и да бъде „бог“. Това е валиден път. Истинският въпрос тук е „докога?“. Колко дълго преди да видиш модела и това да те изхвърли на някоя планета с по-опростена геометрия като Земята през която можеш легално да излезеш от корпоративната игра?

Изначално назовах траекторията на освобождението „надолу“, защото един от вариантите за излизане е през черната дупка намираща се в центъра на планетата.

Хлъц.

Това е огромна тема, в която няма да се впускам сега, но в центъра на Земята има черна дупка[63], което знам от няколко лични преживявания и потвърждения от странични източници, последния от който беше 5-тата книга от поредицата на Чинамар за Вътрешната земя (в която той казва същото).

Черните дупки са представителни за функцията на Черното слънце, но служат в контекста на Всичко Което Е. Те са единственото „нещо“, което поглъща светлина и материя и поради това някои от тях могат да бъдат ползвани за изход.[64] В древните мистерийни традиции това се е знаело и в Египет, например, когато са се кланяли с чело до земята, те не са го превели в смисъла на почит пред някой, а като символ на връзка на епифизата с онова, което е под земята – истинския генератор на всичко. Т.е. поклона е бил символ на връзка с траектория надолу/навътре и не е бил тъждествен на external worship. Впоследствие, разбира се, това се променя и губи като митологичен мотив.

 

И как не!

Та кой би искал да бъде „нищо“ във вселената на безкрайните неща? :) Самият storytelling на платформата те отдалечава от Нищото!

И в същото време всеки от галактиката се избива да бъде тук, даже места вече няма и се влиза нелегално :)

Това на пръв поглед е парадокс, защото форматът в тяло е изключително ограничаващ. В „Навлизане в платформата“ съм описвал как Егото може да бъде разгледано като пясъчен часовник. Действителният обем съзнание е много по-голям, но може да се просмуче през много тясна тръба в тяло. Познах илюстрацията на това набутване в тяло в началните кадри на една кошмарна екранизация на иначе много стойностно anime – „Ghost in the Shell“:

 

31

Съзнанието буквално навлиза от тръба бяла светлина вградена в решетъчен куб (за справка гледай промеждутъка, в който се прави киборга – от началото до излизането на заглавието на самия филм на екран) :)

 

 

Когато „душата“ на героинята във филма навлезе в тяло, на лицето ѝ се появява червена мрежа (заземяване в земната решетка) и ѝ се казва ключовото: „сега очите ти ще се отворят“!

 

32

Програмата навлиза окончателно с първото нахлуване на светлина

 

 

Разбира се, по същата писта се излиза и след физическия живот, което е причината да се говори за „тунел от бяла светлина“ от всички преживяли някакъв формат близък до смъртта.

 

33

Този мотив е толкова универсално разпространен в човешката история, че е хванат дори в картина на Бош няколко века преди модерния свят

 

 

Все пак нормално е рутинната процедура да въвлича връщане оттам откъдето си дошъл :)

Светлина преди да дойдеш тук, светлина докато си тук, светлина след като умреш... Няма отърване!

Затова и варианта надолу към тъмното противоречи на всичкото статукво, което му придава нова доза симпатичност. Все пак българина е роден да прави наопаки :)

 

Какво да кажа за факта, че самия ти си светлина, точно както ти казват и всички ню ейджъри!

Да! Отново постигам съгласие с тях!

Твоето ДНК е направено от светлина и отново ню ейджърите ще са първите, които ще ти потвърдят това и ще започнат да ти говорят за „още светлинни нишки“, които „трябва да бъдат изградени“ and shit. В посоката „нагоре“ има още по-обвързващи аналози на ДНК и затова се говори за „още нишки“. Обикновено нишките са тези, които дърпат крайниците на куклата :) Защото нагоре има още история, още информация. Затова и учените вече са открили, че ДНК е информация за всичко.[65] Защото тя е светлина, а вече уточних, че двете са едно и също![66]

Забележи философската тенденция в ню ейджа вместо геометрията да става все по-проста, тя да се комплексира още и още. Защото единствения начин духа да се lock-не към матрица във физически формат е, ако той се набие в хиперсгъстена светлина с определени параметри (каквато ДНК е).[67] Тя е физическия конденз на всички теми и истории, които душата иска да преживее с този си account – компресирани мисловни модели, потенциални болести и способности, таланти – всичко към което се чувства привлечен като narrative-и.[68] Това е и причината поради която ДНК се изменя най-трудно и всяка една форма на енергийно лечение има проблем да прави трайни промени из нея – именно защото тя е светлинна биотехнология. Тя позволява закотвянето на съзнанието, но тъй като е под голяма компресия ДНК много трудно бива „пробита“ и манипулирана. Тъй като магията винаги се случва чрез тъмнина и угасване, трудно е с тъмнина да влезеш в ДНК, променяйки неща.[69] За целта се иска да има много акумулирана трансформираща „светлина“ от Черното слънце, което не е често срещана черта на средностатистическия екстрасенс.

Ето защо е по-хитро ДНК да се променя с още светлина и именно затова слънцегледането може да излекува много физически оплаквания.[70] Защото ако гледаш Слънцето с конкретно намерение – това ще канализира конкретен ефект, който може да стигне и до ДНК-равнище с достатъчно постоянство. Всичко това е повече от логично, предвид че светлината подобрява и солидизира физическото преживяване.

Също така обаче, малко по малко и го унищожава.

Защото тъй като е светлина, ДНК автоматично е и време. И всички учени вече знаят, че в ДНК е заложена изкуствена програма за определена продължителност на живота. Тъй като е светлинна, ДНК се lock-ва към времето. Затова ДНК-то на хора пътували през време-пространствения континуум се разкапва и започва рязко подмладяване/остаряване – защото се губи референтната точка (разбирай координатната система на account-а във времевата линия се нарушава). И точно това е описано в случая с Дънкан Камерън в „Проектът Монтоук“ и всички останали моряци на „Елдридж“, които се сливат с арматурата на самия кораб. „Плътността“ на ДНК е нарушена (поради липсата на разбиране през 43-та година как се пътува във времето) и геометрията на светлината ѝ започва да се слива с тази на всичко останало (което също е направено от светлина). Когато няма точка на закотвяне, ти ставаш „течен“ и преминаването през кадрите на платформата става хаотично и твърде мултиизмерно, за да може линейното съзнание да издържи на огромните флуктуации. В резултат – дори тялото ти да оцелее – разумът няма да последва примера му.

 

След като осъзнах всички тези неща някои други парченца от пъзела започнаха да се нареждат...

Преди да ти споделя какво точно „взе да се нарежда“, следва да имаш background и за още едно нещо свързано със светлината...

 

 

Чакри и дан тиени

 

There is this one green lion, which closes and opens the seven indissoluble seals of the seven metallic spirits which torments the bodies, until it has perfected them, by means of the artist’s long and resolute patience.

— „The Cosmopolite“ (16th century)

 

Be prepared to like me even less now.

Съобразно траекторията на митологията, която търсещия избира за себе си („нагоре“ или „надолу“), нещата за него бавно се изменят във философски план.

Онзи, който реши да бъде дизайнер на Игри се слива с Висшия си Аз, става по-широката своя версия и продължава нататък. Той може да се забавлява безкрайно, да създаде арена за преживявания подобна на земната в друга галактика и т.н., и т.н...

Нещата стоят малко по-различно за този, който не иска да има нищо общо с това. Тъй като в този случай фокуса е пускането на всички истории, Висшият Аз става конструкция, която също следва да бъде пусната, защото тя се явява по-широката история на индивида. В Ковачевица циркулираше идеята, че в този случай Висшият Аз се явява своего рода „паразит“.

Не съм достатъчно краен, за да го нарека и изживея по този начин. Макар аз самият отдавна да не работя на ниво Висш Аз (просто ми е безинтересно), той е естествена конструкция, защото всички, които са тук първоначално са били по-голямо същество влизащо в локална галактическа Игра. Така че няма как без Висш Аз.

Ако при престоя си тук, обаче, някой реши, че връщането „нагоре“ повече не е неговата игра, логиката сочи, че той наистина ще се сбогува с Висшия си Аз, зарязвайки всички истории – „минали“, „настоящи“ и „бъдещи“ – всичко по времевата линия. Това е простата механика зад нещата, която виждам към този момент. Няма „правилно“ и „грешно“ решение – има просто две различни митологии, които въвличат със себе си описаните траектории. Според мен е тенденциозно да се лепват етикети на нещата, защото това отново им придава тежест, което води до поредната история. Ето защо всеки може да прецени за себе си какво жадува неговата собствена Искра and then – to act accordingly.

 

Някои тънкости, ако избереш да се слееш с Бездната, though (колкото и лековато да звучи казано така).

Висшият Аз оперира през индивида чрез енергиен скелет, който в широката традиция се нарича „чакрийна система“. Ето защо те на практика са „колела от светлина“. Защото траекторията „нагоре“ неизменно въвлича форма на рециклиране (оттук и идеята за колело, когато се описва „самсара“) и още история и информация (затова и тези колела са OT светлина). Този енергиен скелет е един от feedback loop-овете чрез който Висшия Аз трупа преживявания и може да изпраща импулси до съзнателния ум в 3D.

Респективно, хората, които избират да пуснат тези конструкции пак са склонни да разглеждат чакрите като енергийни паразити, които „трябва“ да бъдат премахнати.

Отново – аз не се ангажирам да класифицирам нещата по този начин. Смятам че чакрите нямат само позитивни или негативни функции – такава позиция винаги ще остане ограничена, подобно на всичко базирано на „2“.

Няколко неща правят впечатление, обаче и мисля че си заслужава да бъдат отбелязани.

 

Първо, пропагандата и литературата за чакрите е просто ОГРОМНА, което само по себе си вече алармира.

Вече съм разказвал как аз самият никога не съм се интересувал толкова от аури и чакри, нито съм ги виждал в детайл. Естествено – чувствал съм ги и ги споменавам тук-там из други мои текстове, но никога не съм задълбавал в това, камо ли в практики свързани с тях. Докато пишех „Навлизане в платформата“ и започнах да разбирам за пръв път функцията на светлината и тъмнината в самия тесеракт, най-накрая разбрах защо винаги съм странял от подобни практики без да разбирам съзнателно „защо“. Защото в светлината няма трайни решения, а само още истории. И тъй като и чакрите, и аурата са направени от светлина, това ги прави безинтересни. Разбира се, мога да оценя въпросното стечение на обстоятелствата чак на настоящия етап от живота ми.

Но именно поради отделеността ми от подобни меми за мен е още по-очевидно как тези тропи не спират да циркулират в пространството и да стават все по-обвързани с ню ейдж движението. Там се стига до идеи, че човек няма само 7 чакри и се сипват още такива нагоре на богато, стигащи чак до 20 (пък може вече да са и 108 – де да знам). Т.е. понеже 7 не са достатъчно, за да захранваш различни централи – „създай си още“, за да може този процес да бъде улеснен... Простата сметка от гледна точка на онзи, който е предприел траекторията „надолу“ е, че колкото повече чакри имаш, толкова по-фиксиран си, толкова повече аспекти и подаспекти имаш да изцикляш, толкова повече вортекси около които се върти твоята енергийна матрица има за счупване... което са си още истории, още причинно-следствени връзки. От дадена гледна точка много съзнания предприели траектория „надолу“ искат да са на Земята именно защото формàта тук предполага само 7 чакри.[71] Това улеснява нещата и изхода става по-възможен, защото има само 7 аспекта за изцикляне. Според мен затова е и пропагандата „отгоре“ да имаш по-многоизмерна чакрийна система, защото това са повече светлинни котви, които пречат на процеса „надолу“.

Други същества пък просто не могат да се набутат в земна чакрийна система, защото дотолкова са инвестирали в своята съзнателна многоизмерност, че идеята да влязат във формат със само 7 аспекта (с по няколко подаспекта всеки) и едно тясно Его – е немислима.

 

Сега.

Без значение казаното някои решават да играят с чакрийна система и това е ОК! Чакрите наистина служат до определен етап, защото с чакрийна система можеш да имаш много преживявания и тя да ти върши прекрасна работа докато искаш да имаш безкрайно разнообразни опитности свързани с проявеното. Те могат да дадат това като experience.

Това, което не намирам за ОК обаче е, че хората вземат за даденост, че да имаш чакри е единствения начин да играеш в тази Игра. Damn, дори аз мислех така допреди 2 години! Пропагандата и спама по темата са толкова огромни, че даже не е популярна истина, че това е възможно. Поради което – когато кажеш нещо подобно на някой – следват „умни“ погледи.

Ето, например, мисля че това е първия път, в който спряганото тук се споменава под някаква по-консистентна форма в българското интернет пространство изобщо. Просто защото никой дори не знае, че ако нямаш чакри – физическото ти тяло не умира! Т.е. двете концепции (чакри/живот) са тотално сраснати – it’s like a given.

Това обаче, не е така.

И навярно най-голямата лъжа, която поддържа тази ментална илюзия е, че чакрите полагат „енергийния blueprint“, който на физическо ниво се манифестира като „жлезите с вътрешна секреция“. Мисля че е точно обратното и чакрите умишлено са позиционирани именно там, за да ги hijack-ват и поставят под контрол.

Всъщност при бърза справка ще откриеш, че премахването на чакрите не е нова концепция и доста хора в интернет са обявили, че са изключили своята чакрийна система подбудени от аргументи сходни на вече описаните. Там е работата, обаче, че повечето от тези хора (и не казвам „всички“ само от куртоазия) не само че на свой ред също са ню ейджъри, ами и имат почти нулево разбиране за какво точно говорят. Точно по тази причина, въпреки усилията, които положих да потърся – така и не открих представено описание за спиране на чакрите или пряка опитност свързана с изтръгването им като съществуваща формация от енергийния ти скелет. Което е доста lame и за пореден път показва, че интернет е пълен само с информация и светлина под формата на безполезни vlog-ове и почти нищо полезно.

Въпреки това знам, че има хора с изключени чакри и те съществуват в този живот съвсем нормално. Всъщност, когато нямаш чакри много по-лесно разбираш кои потоци са от твоята собствена матрица и кои са външни такива, което спомага за по-добрия maintain на твоя личен account. Така че, да – това не е невъзможно и чакрите не са обвързани с живота и енергийния ти meter по никакъв начин (освен, че може би ще си възвърнеш пълния енергиен статус, ако изключиш чакрите си :Р).

Дали всеки може да го направи? Предполагам технически погледнато – „да“.

Дали би било полезно за всеки? Със сигурност фактически – „не“.

Убеден съм, че това е много индивидуален път, който няма общо с масовия и може да промени много неща. Което означава, че по всяка вероятност инкарнационната ти „членска карта“ трябва да позволява такова стечение на обстоятелствата. Най-малкото – хубаво е да знаеш, че има вариант, в който да не играеш с чакри, а това все още е изключително апокрифна информация (което трябва да говори нещо предвид, че всичко около теб вече е информация).

Нека ти разкажа как аз самият започнах да имам подозрения по темата, защото пътя, който извървях от само себе си ще разкрие и много други аспекти свързани с всичко дискутирано.

 

Вече съм споделял, че Китай винаги е бил изключително екзотичен за мен. Всичко там е различно от всичко останало по света. Култура, мисловност, начин на живот, философия, мистерийни традиции... Всичко.

И именно понеже от малък съм привлечен от Китай, аз никога не успях да си обясня защо при цялата им метафизична дълбочина, те никога не говорят за чакрите. Трябваше да минат много, много години, за да разбера какво наистина са „светлина“ и „тъмнина“, за да мога да започна да си обяснявам „защо това е така“.

Днес за мен е повече от нормално, че метафизиката, която от цялата човешка цивилизация е най-изконно ориентирана към пътя „надолу“ (сливане с Дао) и е излъчила най-голям брой безсмъртни постигнали това (фолклорът им е пълен с умопомрачителен брой истории за такива индивиди) – неглижира чакрите. Всъщност за всичките тези години съм откривал само една препратка към чакрите в китайска книга и тя се състоеше в точно 1 изречение – че китайците знаят за тях, но просто не им обръщат внимание, ха! :)

Те работят с 3 хранилища в тялото, наричащи се „дан тиен“, което условно може да се преведе като „поле съдържащо еликсира“.[72] Едва ли ще е учудващо, ако ти кажа, че за дан тиен центровете има много малко автентична и синтезирана литература за разлика от безумното количество хартия изхабена за чакрите... Днес мога да оценя това по друг начин, защото подобен подход отново е тотално обвързан с мисловността на самите китайци...

Ясно си спомням как като тренирах тай дзи чюан и на китайския грандмайстор му бяха задавани въпроси свързани с дан тиен и процесите, които се случват в него – той просто отговаряше нещо от рода на: „Практикувайте и ще разберете.“ Това е изключително символично, защото този подход не се осланя на захранването с представи изграждани от предварителна информация, тъй като и самия дан тиен не работи със светлина като чакрите (ще стане ясно след малко). Тотално различно от западния ум и подход! Разбира се, друго не може да бъде очаквано, предвид че очите на тези хора са генетично притворени и те много по-трудно се привързват към ментални структури от този тип. Там всичко е просто практика и не се борави с толкова информация. На практика няма какво да кажа срещу това – те са абсолютно прави. В крайна сметка моментните прозрения са миговете, в които осъзнаваш нещо за пръв път, обвързвайки го с реална случка в самия живот. Тогава ти угасваш за информацията/познанието по силата на непосредствено случващото се. Това е „мини-смърт“ за старото, което води до прозрение. Т.е. за пореден път се вижда как принципа на угасването предшества трансформацията, която носи истинска несътворена светлина.

Иронично, именно липсата на информация ме подтикна да извървя Пътя и съм сигурен, че самите китайци отново са наясно, че това е единствения начин да има трансформация. Защото ако някой ти подаде готовата информация за крайното състояние на нещата – тя няма как да бъде анимирана от индивида. Респективно – не може да бъде и трансформираща. Просто защото зад нея не стои нищо. Тя дрънчи на кухо, мъртва е и може само да бъде преповторена. И което е още по-лошото – целият формат ще те направи ленив, защото понеже „вече знаеш“ (т.е. имаш описание на голямата картина), ти не си стимулиран да я извървиш. Именно по тази причина подхода в Китай е да се мълчи и практикува, а не да се говори много.

Така или иначе обаче, именно поради тази ситуация с липсата на информация не можех да разбера откъде идва разминаването. Защо едните говореха за чакри, а другите за дан тиени?

Както е очевидно от казаното – трябваше да разбера сам.

 

И тъй като това е въпрос, който циркулираше в главата ми от поне 10 г. си спомням много ясно момента на „пробива“ ми.

Бе в началото на миналата година, когато бях в Ковачевица, за да направя всички уговорки с домакините за предстоящия летен семинар. Преди заспиване четях книга за алхимия. В частност говореше се за даоистка вътрешна алхимия, като имаше някаква абстрактна референция към Черното слънце, както и изречение, че принципа стоящ зад него може да се манифестира в слънчевия сплит. Впоследствие разбрах, че Юнг описва случващото се като „черна земя“ (даоистка метафора), която преди е била доста под краката на практикуващия, а впоследствие се оказва в тялото на човек като черна топка в региона на 3-та чакра. Юнг уточнява, че този процес е смисловия аналог на това, което в западната алхимия се свързва с принципа на Черното слънце. Черният принцип на сянката е интегриран (издигнат) и заема центъра на тялото.

Това отключи поне 3 прозрения у мен:

 

Първо, тъй като на този етап вече знаех от личните си преживявания, че всичко свързано със светлината заслужава моите подозрения, информацията за слънчевия сплит за пръв път кликна по друг начин. 3-та чакра е центъра, който според официалната традиция е отговорен за личната сила и воля. Това обяснява защо в едно свое РСВ видях ясно как онова, което се нарича „ум“ не се намира „в главата“ и мозъка (каквато би била логичната презумпция), а именно в слънчевия сплит, където е центъра на Аз-а. Интересното е, че дори безкръвните операции се правят през корема, защото там е ключа към индивидуалната човешка енергетика. Именно затова когато биваш предизвикан на лично ниво от някого следва присвиване в корема, защото това е директно намерение излъчено към периметъра на личността. Затова и се нарича СЛЪНЧЕВ сплит, защото той е фиксиращия индивидуалността в платформата за въпросната инкарнация (чрез Аз-а), точно както по-голямото Слънце фиксира цялата „реалност“. Затова и самото изображение на манипура в традицията наподобява Слънце, затова и златната светлина е ултимативната защита в 3D – защото тя директно резонира с тялото поддържащо платформата. Ето защо работи безотказно.

Представено така звучи наистина очевидно, но допреди това не го бях виждал по този начин.

 

Второ, направи ми впечатление образа на черната земя, която е представителна за Черното слънце идваща изпод краката. Макар да намирам това за още един hint в посока, че тази енергия идва отдолу, връзката която направих тук имаше по-асоциативен характер и е свързана със самото издигане. Сетих се за змията кундалини, която е изцяло свързана с чакрите и е на практика светлинна. Нейната цел е да се събуди и активира всички чакри, за да се издигне енергията нагоре (слава на кришна, че никога не съм правил това).

Впоследствие направих аналогия с култовия „Stargate SG-1“, където паразитите Гоа’улд приличат на змии и влизат най-вече през пъпа на човека...,

 

34

 

... за да се изкачат нагоре по гръбначния стълб и да се увият около него. Разбира се, който има Гоа’улд в себе си придобива забавните способности очите му да светят, т.е. – той излъчва светлина...

 

35

..., а да – и гласа му се изменя :Р Както казах и в началото – всичко е базирано на звук и светлина :)

 

 

В този смисъл като трето – черната земя от своя страна идва като метафоричен контрапункт на бялата змия. Кундалини се таи в основата на гръбначния стълб, което е от тялото – т.е. от проявения свят. Черната земя идва от подземния свят, от непроявеното Черно слънце и се намърдва директно в слънчевия сплит. Защото символично оттам се излъчва главния „сигнал“, който енергизира цялата система със светлина и чрез който process-ваш самия живот.

Когато това се случи, то обикновено означава, че сянката и тъмния принцип вече са интегрирани и вдигнати на нивото на съзнателния Аз-фокус, който от своя страна е „умрял“ за своя предишен формат. Всъщност едното трансформира другото. Ето защо в даоистката традиция именно там се ражда безсмъртния зародиш, истинското теб.

 

36

Раждането на духовния ембрион в слънчевия сплит

 

 

Целият мотив с кундалини е възможна заменка, която да измести фокуса от истинското издигане на подземния принцип и да го замести с още светлина, тръгваща от основата на тялото.

Именно всички тези неща в комбинация ме накараха да преразгледам „какво“ е слънчевия сплит, а оттам и цялата чакрийна система, която допреди това не бях разглеждал от подобен ъгъл. Започнах да правя по-рано споменатите връзки между нея, факта че тя е базирана на светлина и че в крайна сметка става дума за колела, чиято природа е да се въртят постоянно, повтаряйки и задвижвайки цикли нямащи край. Самсара.

Впоследствие открих и цитата стоящ под заглавието на настоящата глава. Той се явява коментар към по-рано представената алхимична илюстрация със зеления лъв поглъщащ Слънцето. В превод той звучи като нещо такова: „Има един зелен лъв, който затваря и отваря седемте неразтворими печата на седемте метални духа, които измъчват телата, докато ги усъвършенства, чрез дългото и решително търпение на майстора.

Това е интересно, предвид че в повечето вариации на тази картина по протежение на гръбначния стълб на лъва има 7 звезди:

 

37

 

Макар да съм наясно, че това пано е смислов аналог на определен алхимичен етап от Великото дело, това не ми пречи да го тълкувам синхромистично като Черното слънце, което счупва „седемте неразтворими печата, които измъчват телата“ (чакрите).

Накратко – мотивът за преосмислянето на чакрите навлезе трайно в психиката ми.

 

С натрупването на нещата започнах да си давам сметка, че те по всяка вероятност не са част от оригиналния енергиен blueprint на тялото, или ако са – то не всяка генетика работи с тях. Това може да обясни защо китайците не ги вземат предвид – навярно защото в миналото изобщо не са ги притежавали на ниво енергиен скелет.[73] Това отново ме насочи към 3-те дан тиена като концепция и у мен започна да възниква идеята, че това е много по-user friendly енергийна система. Чувствам ги като по-близки до изначалната човешка „заготовка“.

В този ред на мисли в ню ейджърските източници може да бъде срещнато, че в миналото тялото е било изменено така, че да развие определена енергийна структура; че в растящия плод е била заложена програма да възникват дадени формации[74] ограничаващи естествените способности на човека и възможността му да ги развие...

I mean... I don’t know, bro...

Със сигурност е възможно... Ако използвам отново синхромистичния метод, единствената форма на медия, която е втъкала „чакри“ в сюжета си, е японското anime „Naruto“, което явно е придобило култов статус. Макар да не съм гледал нито един епизод, знам от познат, че там чакрите са дадени на човешкия род за пръв път от богинята Кагуя, която се оказва и основния архизлодей в поредицата...

Ring a bell? :P

Предполагам че при кодирането на самите раси за ЕА е било детска игра да се създаде генетика, която да поддържа различен тип енергийни скелети по заповед на Кралицата... Истината е, че просто не съм изследвал въпроса дотам, защото не смятам, че е толкова важно.[75] Важното е практическото приложение на всичко това, ако ти решиш, че то има значение за твоя Път...

В тази връзка нека бъде дадена алтернативата.

 

В даден момент прецених, че тайминга е подходящ и реших да изследвам въпроса в РСВ. Това доведе до по-широко разбиране както за китайската метафизична традиция, така и за дадени аспекти на тяхното несъзнавано.

Както винаги ще има доста метафори и кавички, както и много „фантасмагорични“ елементи, които човек вижда само във филмите. Така или иначе описаното ще бъде максимално близо до онова, което видях и знам за себе си, че то е валидно.

 

И така.

Китайците работят с 3 енергийни хранилища, които наричат „дан тиен“.[76] Дан тиените са хранилища за есенция, а не за енергия! За мен има огромна разлика. Енергията е базирана на светлина и подлежи на промени и цикли.[77] Есенцията култивирана в дан тиен може да се държи като светлина (по желание на притежателя ѝ), но по мое мнение нейното естество е коренно различно. Тази есенция може да бъде дистрибутирана чрез меридианите в тялото. 3-те дан тиена в комбинация с меридианната мрежа формират една по-опростена и ефективна „енергийна“ система, която няма как да доведе до вибрационно центрофугиране и изтичане, защото няма нито колела, нито светлини.

Най-добрият подход да представя всички подробности по темата би бил през призмата на китайските бойни изкуства (БИ).

 

След десетилетия практика на специфични чигун комплекси и стилове БИ (двете преливат едно в друго), старите майстори в Китай били способни да развият способността за много по-широко „психично внимание“ и много по-голям периметър на тяхното „енергийното тяло“. На практика то следва да се разглежда като „второ тяло“, просто не е толкова плътно като физическото такова. Сензитивността в него обаче е същата, дори по-фина. Когато си способен да култивираш усещания в тази сфера, всичко, което пресича нейните „граници“ – става видно преди да стигне до пределите на физическото тяло. Особено различими стават енергиите излъчени с намерение към самия майстор.

Сигурен съм, че поне веднъж в живота си си попадал на филм, който да илюстрира как свръхестествените елементи на тези практики влизат в употреба.[78] Например, когато някой изстреля отровна игла от тънка тръбичка в посока на майстора, той е способен просто да я хване във въздуха без дори да гледа в тази посока. Реалната механика зад това е, че той чувства проникването на злонамерено намерение в периметъра на неговата сфера и това води до реакция на тренираното му тяло. Той няма нужда да „вижда“ стрелеца, той вече ЗНАЕ какво се случва. И физическото транслиране на това знание е просто да хванеш отровната игла във въздуха. Всъщност един такъв майстор е разбрал по свой собствен начин онова, което обясних по-рано в този материал – че няма 2 точки в пространството, а само една-единствена и фокуса му винаги е точно в нея. Така той няма как да бъде „изненадан“, защото не е зависим от време за реакция. Той не е някъде „другаде“, защото присъства в момента и слуша с цялото си същество. За страничния наблюдател това може да изглежда като невъзможен рефлекс, но от гледна точка на структурата – няма нищо по-нормално. Защото той не мисли „как“ прави това движение в стъпки: „да протегне ръката си“, „вземайки предвид ъгъла“ или нещо подобно... Линейно това движение се транслира като естествено и затова излъчва спокойствие. Просто се е сменил поредния кадър. Следвайки по-широкия Поток, той не разчита на физическо зрение или внимание. Той „продължава“ или разиграва на физическо ниво митологията на самата случка. На практика в това няма нищо „свръхестествено“ – просто става дума за състояние подобно на РСВ, което е синхронизирано непосредствено с тялото и неговата фина енергетика. Тази синхронизация е свързана с 3-те дан тиен центъра. Самото тяло в случая се явява адекватното продължение на по-широкото внимание и се държи съобразно. Ето защо бойните изкуства (в тяхната висша майсторска степен) са медитативни по default. Защото общо взето трябва да си в постоянно „шаманско“ състояние, за да имаш такова ниво на кунг фу. Днес то сигурно съществува само в затънтени части на някои от техните планини – преди векове е било по-често срещано.

Истината е, че в Древен Китай е имало хиляди училища за бойни изкуства и хиляди стилове. Всички тези стилове имат определен набор от енергийни техники, медитативни практики и чигун комплекси. Всеки един подобен стил култивира различен тип формация в дан тиен. Защото сам по себе си той няма ясна конфигурация и геометрия и теоретично – ти самият можеш да решиш каква да е структурата му. Той е просто кухо Ин-пространство, което служи като контейнер.

Тук е мястото да натъртя отново, че натрупването в дан тиен не става чрез цветна светлина, както при чакрите. Става дума за различни по вид архетипни есенции, които се култивират в комбинация от типа физически движения[79] и строго определени медитативни практики. Не мога да го вкарам в точни думи (на китайски те може би съществуват), но тези есенции синтезират определени качества и характеристики, които взаимодействат директно с рамката на mainframe-a, вместо с рециклирането базирано на светлина. Обикновено това става чрез култивирането и балансирането на двата принципа (Ин/Ян) в платформата. Тук не се работи толкова с геометрия, колкото с архетипни характеристики на самото съществуващо.

Например „меко“ и „твърдо“. Те са feature, черта, нюанс, state of being. При усвояването им не е задължително да се минава през дуалност. Едното е есенция, а другото е базирано на полярен mind set, на противоположност. Дан тиен работи с есенциални идеи, състояния... Отново – няма точна дума, с която да го нарека, защото ако го назова – ще избяга... есенцията :) И това е така именно защото става дума за нещо, което по-скоро е свързано с пътя към Черното слънце. То не е базирано на геометрия и информация, за да бъде описано толкова лесно в света на историите. Затова и не мога да кажа, че носи „структура“ и че е базирано на светлина по начина по който говорим за светлинаТА. Казаното би следвало да бъде разбирано по-скоро на ниво усещане, защото е изключително трудно това да бъде предадено на ниво език, без да възникнат прожекции и представи. Не просто защото есенцията на нещата трудно може да бъде предадена (дори за елементарни неща в живота), а и именно защото става дума за нещо неспецифицирано. Както вече обясних описанието е история, светлина и структура. Няма как историята да опише Бездната, защото там няма история, която евентуално да бъде „донесена и предадена тук“. Затова в даоизма се казва „да бъдеш даденото нещо“, да се прояви есенцията на характеристиките му, а не да се „мисли“ за тези концепции. И целият чигун е построен именно на този принцип.

Трикът, който видях е, че когато познаваш есенцията на нещото (от света на проявеното) и го захраниш от Черното слънце, можеш да създадеш история, която не е тотално подвластна на дуалния код. Затова и алхимията се занимава с кондензация на есенции. Става дума за компресия и концентрация. И тъй като това е възможно именно чрез дан тиен, аз предпочитам превода „поле съдържащо еликсира“.[80] То е все едно да глътнеш алхимично сготвено хапче и да получиш цялото преживяване (не информация!) за даден аспект на елемента вода. Точно както в „Матрицата“ – инсталират ти програма и знаеш джиу-джицу без никога да си го учил. Става дума за компресия и синтез, които работят в света на кода, но не са изцяло от кода. Те не са базирани на емоции, на чувства, а на онова умение да можеш да се свързваш с есенцията на цялото това нещо, с тишината „зад него“. Това е истинска „комуникация“ – от Искра към Искра. И е почти невъзможно тя да бъде предадена смислено на друго съзнание. Навярно най-близката форма, която може да се докосне частично до това, е стихотворната. Точно затова много даоистки принципи са предадени именно по този начин (наблъскани с хиляди абстракции и метафори). Това е възможно, защото стиховете са нелинейни и чрез тях можеш да предадеш есенция в много кратка форма, без да си имал прякото преживяване (малко като директен ROTE).

Нещо повече. Когато придобиеш възможността да сваляш тези есенции от колективния database, те могат да бъдат recreate-нати в платформата. Например, ако имаш есенцията на колективното съзнание на орлите – можеш да се трансфигурираш физически в орел.[81] Това са прийоми, които се практикуват и до днес от различни шамани. Те изискват определен level на разбиране и интеграция, които се препредават по строго определена линия.

В Китай, най-високото ниво на реализация за всеки отделен стил обикновено се постига от грандмайстора на всяка една школа и това майсторство се предава само на един наследник. Неговият „чирак“ (който е или първородния син, или даровит ученик по избор) се посвещава постепенно в различните етапи на изкуството и е на доста по-различно ниво от учителя. Той практикува по-ниските степени на изкуството и владее ограничен набор прийоми не само заради разликата в йерархията, но и защото няма смисъл да учиш нещо за което не си готов – главно понеже си прекарал много по-малко време в култивиране на енергията в дан тиен за разлика от главата на школата. В 3D това е постепенен процес и той не е особено кратък... Изисква се огромна дисциплина, която малцина (особено днес) могат да поддържат. Говоря за процес при който не мърдат поне 20 г. ежедневна практика (за достигането на някакво майсторство за което би си струвало да се говори).

Интересното е, че всеки стил формира различен тип формация в долния дан тиен, което респективно бива използвано за различни цели. Различните формации пък насищат меридианната система с различни есенциални енергии по разнообразни начини. Например имало е школи, които са култивирали дан тиен-формации, които да бъдат в помощ на лечителските способности на човек; други се посвещавали изцяло на работата с природните енергии и контролирането на стихиите; трети са култивирали формации подпомагащи пътуването извън тялото до други галактики, което е доста по-различно от това просто да се разхождаш из Млечния път[82]; четвърти са се насочвали изцяло към свръхестествените аспекти на бойните приложения; пети са били обърнати изцяло към безсмъртието и окончателното завръщане към Дао (което е много популярна тема в даоистката вътрешна алхимия) и т.н., и т.н... Имало е много разклонения на това.

Тези, които са култивирали формация тип Ин/Ян в долния си дан тиен са били много способни елементални магьосници на 3D-равнище. Добра илюстрация за такъв тип магьосник е филма „Onmyoji“ (1 и 2). Той е базиран на историческата фигура Абе но Сеймей (10-11 век) – известен японски маг. В конкретния случай говоря за перфектно рафиниране на Ин и Ян потоците в тялото, което автоматично отключва „паранормални способности“, просто защото балансираш ли бинарния код, можеш да се прикачаш „енергийно“ към по-широкия честотен спектър на платформата.

Когато говоря за тези неща, искам да акцентирам върху тяхната практическа част, която е и самия лайтмотив стоящ зад подобен тип практики. Те не са абстрактни и ментални като 99% от днешния окултизъм и ню ейдж, а са служили много конкретно в света на историите. Също така в даоистката традиция не е имало толкова голям сантимент към земния морал (все пак не говоря за конфуцианци). За да практикуваш и постигнеш резултат не е нужно „да си добър човек“ или да имаш „верния морален компас“. Това е доста наивно. Всичко е Поток и вселената позволява безкрайните му проявления във всички посоки, дълбочини, измерения и сечения. Ето защо, както и при всичко в природата е имало бели, черни и неутрални практики (като последните водят до по-голяма цялостност и онова, което човек е свикнал да нарича „Баланс“).

 

Тъй като Китай представлява огледалното отражение на западния свят, тяхното колективно несъзнавано също е доста различно. Неговата антагонистична динамика много често е била представяна чрез сблъсъка на двама майстори на БИ, които били физически кондензации на различни ментални направления в страната. От по-висша гледна точка тяхната битка е била комуникация, благочестив и мек танц между различни „ареали“ на техния ментален колектив. Много войни са били избягвани заради тези битки във формат 1 vs 1. Също така много войни и не са били избягвани, както сочи китайската история :)

На най-високия етап на БИ почти не е имало физически контакт. Това е етапа, в който практикуващият е на Пътя на истинското угасване и завръщането към Черното слънце. Тогава вече не става дума за техника или енергийни/магически способности. Двамата майстора просто са затваряли очи, навлизали са дълбоко в себе си (почти сякаш навлизат в пространството на една обща синхро-мрежа), „където“ те се „бият“ в споделено пространство. Много подобно на симулатора, в който Морфей тренира Нео в първата част на „Матрицата“. На физическо равнище няма физическо движение, какво остава за битка.[83]

Наблюдавал съм същия формат в животинското царство на няколко пъти, за да знам че това е възможно. Особено с котките. Както знаеш, говорейки за животни говорим за колективни души на различните видове, а не за индивидуалност. Много често, когато две котки са на път да разиграят очевидна конфронтация – те внезапно замръзват. Започват да се дебнат и се превръщат в сянка една на друга без движение. В един момент едната просто отстъпва и си отива. Почти като ментална битка на техните еманации. Те не достигат точката на физическата фрикция, но по някакъв начин една от тях разбира, че ще изгуби, ако навлезе в такава. В Древен Китай било същото, макар там барометъра да е кой майстор е в по-дълбоко състояние на вътрешен мир. И когато това се установи – единият от тях просто напуска „бойното поле“. Това е бил „морала“ на локалното несъзнавано. Защото в крайна сметка физическите БИ са на практика „по-нисшата“ форма на този Път. Средното равнище е онова със „свръхестествените“ аспекти на БИ – овъншновяване на чи и т.н... Но и ако двамата майстори са достигнали висшите етап – те са наясно, че победител не може да бъде излъчен чрез чистата проява на физически качества касаещи БИ. Просто, защото за да са на последното равнище, те отдавна са отработили до съвършенство физическия и магическия аспект на БИ. Ето защо от физическа битка няма смисъл.

 

Както виждаш това е коренно различно светоусещане. То е изключително свързано с тишина, практика и наблюдение на процесите в природата, защото тя е като алхимична колба, в която се случват кондензации (и алхимиците в Китай са разбрали това доста отрано). Аналогичното място за случването на тези процеси в тялото са 3-те дан тиена.

Малко нюанси.

 

Макар дан тиените да са 3 няма никакъв смисъл да говоря за средния и горния такъв. Най-вече защото не обичам да плямпам без личен опит, а от преповтаряне на малкото съществуваща информация, която така или иначе можеш да откриеш и сам в интернет – няма смисъл. Най-общо казано те служат за бъдеща трансформация на есенцията, която първо бива култивирана в долния дан тиен (т.е. има много хляб да се изяде дотогава). По-интересното, което може да се каже за тези дан тиени на този етап е, че те съвпадат с центрове, в които има чакри. Средният дан тиен съвпада с 4-та чакра, а горния съвпада с третото око.[84] Трикът тук обаче е, че можеш да забравиш за тези два центъра дори дълги години след началото на твоята практика. Просто защото всичко започва от култивирането на есенция в долния дан тиен, който е основното хранилище откъдето започва акумулацията.

И в това се състои красотата на нещата – долният дан тиен не съвпада с локацията на нито една чакра :) Той се намира на 2 пръста под пъпа, където няма никаква светлина, а само празно пространство.[85] Буквално това е телесна кухина, в която може да се синтезира и съхранява есенция. Респективно – оттам не може да се смуче и есенцията може да бъде дистрибутирана из тялото безпрепятствено, ако меридианите са отпушени. И ако теоретично вече не функционираш на база чакри, есенцията си остава за теб (ако разбира се не я прахосваш безразборно по сексуален път). На практика – ако долният дан тиен е secure-нат – другите нагоре също имат шанса да бъдат събудени с времето, защото вече съществува правилната база. Преди това, колкото повече се съсредоточаваш върху долния дан тиен, толкова по-вероятно е впоследствие това да се изпари през чакрите, ако нямаш добър самоконтрол над тях.

Вкратце – докато двете системи се застъпват няма голям изглед за успех и времето за което такъв успех все пак може да настъпи – би се удължило значително. Когато морето от есенция е наистина пълно и няма какво да го смуче това събужда коренно различен тип енергийна система в теб и вече не оперираш през хищнически посредници. Можеш да задействаш доста по-лесно т. нар. микрокосмическа орбита (и евентуално във времето – макрокосмическата такава), защото вече нищо не смуче през основната енергийна колона, която представлява гръбначния ти стълб.[86]

За да няма никакви илюзии обаче, искам да повторя, че това става изключително бавно, което в днешния свят стимулира използването на чакрите. Защото тъй като те са светлина, резултатът при работа с тях не изисква толкова фина сензорика – прилива на енергията може да се усети веднага. „Данъкът“ е че тази енергия се разпръсква бързо, изтича лесно или обикновено е обвързана с дадени системи и егрегори, което означава, че тя не е била твоя in the first place. Въпреки всичко, тъй като днес всичко е изключително повърхностно и фиксирано, всяко едно екстрасензорно усещане води до woweffect на фона на сивото ежедневие, което е „доказателство“ за ума, че това нещо „работи“. Разбира се, „защо работи“ и „защо, ако наистина работи, не мога да задържа усещането?“ не са въпроси, които възникват – важното е да се случва нещо между йогата след работа и вечерята пред телевизора.

Лично аз никога не съм имал определено усещане за долните ми 3 чакри, а само за горните 3 (и това, разбира се, без всякакви практики). Когато работя с областта на долния си дан тиен, обаче – тя е лесно достъпна и те стимулирам да пробваш. Смятам че работата с 3-те дан тиена изгражда изцяло различна енергийна система – доста по-проста, но много по-ефективна и ориентирана към индивида, а не към захранването на определени централи. Така съзнателността е по-трудна за „изпускане“ (което в ежедневието е огромен проблем), а освобождението е по-лесно постижимо (колкото и generic да звучи това предвид милионите други фактори свързани с личния път).

За пореден път – не смятам, че чакрите имат масова негативна функция за хората. Мисля че те са изключително полезни за натрупването на генерални преживявания в цялостния комплекс на Висшия Аз. Дан тиен формациите обаче, по някакъв начин bypass-ват паразитния аспект на нещата и енергийните течове биват изчистени напълно, което предлага чисто техническа възможност за реална култивация в тялото и нейните множество вътрешни приложения (както се наблюдава това в традицията на даоистката вътрешна алхимия). А и в крайна сметка се жонглира само с 3 центъра, а не със 7 – още по-ужасяващо за различни извънземни :Р

За пореден път – това е изключително специфичен път, който е доста неясен (особено за западния човек), защото е свързан с много тайни до които липсва мигновен (че и дългосрочен) информационен достъп. От една страна това е добре, защото поставя естествен филтър – някой, който не практикува просто не може да постигне резултати различни от пръста през който преминава меридиана на перикарда. От друга страна това би обезкуражило много хора още преди старта.

Което отново е плюс, хаха!

Мда, общо взето цялото нещо няма минуси, освен че не е за мързеливи.

В никакъв случай не е за мързеливи.

Кхм.

 

Bottom line.

Чигун и бойните изкуства помагат за събирането на есенцията ти и евентуалното ѝ култивиране (не са единствените). Когато си разпилян психически, емоционално и здравословно – ти се разпръскваш постоянно като конфети и подобно на тяхната неизменна съдба – в дългосрочен план няма как да генерираш нещо различно освен падение. Невъзможно е да се фокусираш върху тема, да изградиш дисциплина и да постигнеш дълбочина. Това ще създаде и един повърхностен живот, който ще се отрази на цялостния ти комплекс (т.е. не само на тялото). Ако винаги изтичаш отнякъде няма защо да се чудиш, че „нищо не работи“ :)

Резултатът е виден днес в лицето на обществото, оставащо сляпо за собствената си патология и закостенялост, която се базира на все по-голямата пристрастеност към светлината.

Затова нека сега ти разкажа какво видях в една регресия и как светлината се угасва :)

 

 

Травма-вирусът и философският камък

 

The wound is the place where the light enters you.

Rumi

 

Преди около година имах преживяване с концепцията стояща зад т. нар. „философски камък“ без това изобщо да е било в съзнателния ми фокус по какъвто и да е било начин. Отново бях в Ковачевица и отново имаше алхимичен елемент, защото течеше големия алхимичен семинар.

Нова моя позната правеше регресии и тъй като никога не се бях подлагал – реших да опитам.

Това се оказа чудесен инструмент да се озова в предизвикано РСВ и да се понеса на точното „място“.

За самото преживяване може да се разкаже много и като цяло точно това смятам да направя, хаха (баси излишното изречение :Р)!

 

Имаше няколко етапа, повечето от които – разбира се – абстрактни.

Синтезът се свежда до това, че в един момент се озовах в ситуация, в която си правих преглед за травми и преминах през няколко познати картини, които обаче, ми изглеждаха празни. Сякаш бяха моменти, за които подсъзнанието ми „подозираше“, че могат да бъдат травматични, но при преглед те бяха като кухи черупки без съдържание, без нищо за resolve-ване. Точно като лъскави реклами на нещо несъдържателно. Колкото и да рових за ядро – не можех да открия такова – изскачаха само фалшиви моменти, които в РСВ лесно биваха фиксирани като такива (в съзнателен mode ситуацията не би била същата).

Така открих онова, което по-късно нарекох „травма-вируса“.

Както обясних и по-рано, всичко на този свят на някакво ниво играе ролята на травма. Когато човек съзнателно стигне до предутробното състояние – травми и фрагментация вече няма, но както изглежда „някой“ се е погрижил това да не се случи толкова лесно...

В човешкото съзнание има инсталиран вирус, който кара ума да търси травми дори когато такива вече няма на ниво софтуер и остава само основната хардуерна такава от раждането (+ още нещо за което ще стане ясно след малко). Този вирус генерира усещането, че колкото и да чистиш „винаги нещо не достига“ и „постоянно търсиш все по-дълбоките и по-дълбоки причини за нещата“. Истината е, че това се превръща в безкраен процес, в който ти просто спираш да се движиш. Все едно четеш „Клетниците“ – всичко минава под знака на тегобата. Това е онзи постоянен гласец, който неуморно те бута към ръба на бездната и отчаянието с всичките себеукорителни мисли, че „нещо винаги не ти е наред“ и „трябва да разбереш какво“, за да „можеш най-накрая да започнеш да живееш пълноценно“! Че „колкото и да постигаш – никога не е достатъчно“ или „достатъчно добро“. Защото през колкото и shit да минаваш, колкото и да интегрираш – „нещо (много малко?) все липсва“. И тъй като този вирус е заложен у всички – това е самоподхранващ се механизъм, който играе срещу цялото човечество чрез самото него. Затова и хората просто обожават да коментират „какво не им е наред на другите“. Това обикновено е тема номер 1. Винаги има каква забележка да направиш, винаги можеш да видиш нещо, което да не ти се хареса на теб – винаги има вътрешен коментар. Именно защото постоянно правиш същото със себе си. Хулиш се, защото „не си перфектната версия на себе си“ и понеже дотолкова си свикнал с тази конструкция – ти няма как да не я излъчиш и навън за сметка на останалите. Това е толкова нормално, че дори не се регистрира, като дишането е. А се усеща „толкова нормално“ именно защото е заложено много дълбоко у всички.

Неприятната истина е, че в дуалната платформа винаги „нещо“ няма да е наред и това просто може да се приеме като начина по който стоят нещата. Like for real yo. Здравето ти никога няма да е „съвършено“, нещо във взаимоотношенията ти с другите „винаги ще куца“, материалния ти свят „няма да отразява вътрешното ти изобилие“ и т.н., и т.н... Ако пък нищо от това не е така – в един момент ще се усетиш, че си затворен в един голям кръг на ежедневно повторение, където повечето аспекти са предопределени и място за лавиране (и респективно грешки) – няма особено много. Но излезеш ли от колелото на хамстера, влизайки в друго – ти неминуемо ще намериш какво да прецакаш и „върху какво да работиш“. Самата идея за постоянно търсене на „модели за чистене“, не само прилича на обсесивно-компулсивно разстройство, но и е поредната фрагментация на 2.

В конкретното РСВ видях как би следвало да разиграеш тази програма и да потънеш НАПЪЛНО в моделите си. Не да ги „гледаш“, „анализираш“, „приемаш отстрани и разбиваш“, защото това за пореден път създава 2 точки, което подхранва модела борещ се“/„страдащ“... Говоря именно за това да потънеш в тях, да станеш тях. Това е истинско приемане, в което не си страничен наблюдател. Защото именно прекаленото вманиачаване в моделите ти и търсенето им подсилват концепцията за „2, вместо да я трансцендират. Това създава модели на антагонизъм. Ето защо, както открих по-късно, основната директива заложена на травма-вируса се оказа: „оцелей!“. Защото това постоянно подхранва режима на борба. А всяка борба и анализ те вкарват обратно в loop-а на 2.

 

В последните години целия този mind set се активира изключително много покрай т. нар. „духовна вълна“. Лошото е, че това се маскира много коварно по линия на „усъвършенстването“ и е трудно за хващане като нюанс – най-вече защото до един момент подхода е част от камуфлажа на естествения процес на изчистване. Отвъд една определена точка, обаче, това започва да те спира, вместо да ти помага да се освобождаваш от неща. Защото докато тази идея съществува – ти никога няма да можеш да положиш базата на която се стъпва, за да се стигне до етапа, в който постигаш мир. А тази база е да припознаеш, че вече всичко ти е наред, защото носиш Искрата. Отвъд това няма правилакакво трябва да е“! „Усъвършенстване“ и „оцеляване“ на практика задават една и съща команда, защото ако се махне всичкия розов bullshit и нещата се погледнат в очите, ще видиш че единствената цел на усъвършенстването е по-ефикасно оцеляване. I fuckin guarantee that.

Травма-вирусът и илюзията за съвършенство са едно и също нещо. Всеки търси да бъде перфектен във всеки един аспект, което е една от духовните кукички на които свършват окачени множество глави с ореоли. Това е нещо, което не може да бъде постигнато чисто на ниво механика. То може да дойде като следствие от постигането на мир с природата на кода, но дори тогава – не става дума за „съвършенство“ такова, каквото си го представяш от книгите. Техническият механизъм зад този level е коренно различен.

Едно съзнание освободено от дуалната платформа сътворява реалността си с воля. Подобен фокус няма как да „сбърка“ предвид, че на това ниво, съзнанието вече ясно разбира, че То задава самата платформа. Ergo – то няма как да бъде „несъвършено“ за себе си или през очите на другите, защото този мисловен модел не съществува на това равнище. По този начин – в консенсусната реалност въпросният индивид ще изглежда съвършен. Но това е просто „човек“, който не живее от мотивация зад която стои оцеляване. Там вече няма травма-вирус. Това не е „съвършенство при което ти сърфираш по бръснача на външните обстоятелства по съвършен начин, което те прави безупречен“. Просто осъзнаваш, че ти го пишеш (по съвършен за себе си начин) – защото няма кой друг да го пише – все пак съществува само една Искра :) Няма „какво“ да сърфираш, защото има „само теб“. Но разгръщането на тази механика във „външния свят“ изглежда така, сякаш не можеш да сгрешиш поставен в някаква обща среда при равни за всички обстоятелства. Зад това обаче стои коренно различен механизъм, който не е базиран на дуален код. Решение в дуалния код няма, което предопределя празнотата на илюзорната концепция за „съвършенство“.

Важното тук е, че фанатичното гонене и стремеж към каквото и да е – го прави да ти се изплъзва. Insistance equals resistence. Най-вече когато става дума за шибаното „съвършенство“. То може да дойде когато пуснеш концепцията, с което да трансцендираш кода. Преди това е като да се опитваш да стиснеш мокър сапун – той изскача от ръката ти. Защото целия thought stream подхранва по-рано обсъжданата илюзия за „разстояние“ – че „ти си тук“, а „съвършенството е там“ и има „път между тях“, който „трябва да бъде извървян“. Така няма как да се върнеш към Нулевата точка, просто защото на ниво платформа самия подход винаги ще създава 2 точки, а не 1, duh :) А с 2 точки си в рециклиращата системата на Всичко Което Е.

Кришнамурти го синтезира гениално с 1 изречение (а не като мен в 100 стр. обяснения) което гласи, че в момента в който пожелаеш „да бъдеш нещо“ – ти вече не си свободен.

Край.

Защото тогава вече влизаш в играта на „2“ и си в плен на кода. В тази ситуация няма решение, което да не е базирано на код и по тази причина – да не е обречено. Всяко следващо решение ще води до нов проблем и цялото съдържание на цикъла „раждане/смърт“ е изграден именно на този принцип. Вече го разгледах на ниво цивилизация в началото на текста – всяко ново решение създава проблем от нов ред. Измисляме лек за една болест – появява се нов бич. Всяка секунда е живот, но в същото време те приближава и до смъртта ти. Кодът се самоподдържа и самогенерира по този начин. Той така е написан. Затова няма решение вътре в кода. Дуалността поражда още разделение и дуалност. Гоненето на нещо ще създава само още разстояния.

 

Както виждаш разглеждам едно и също нещо от десетки различни посоки вече цяла статия, защото моментите на „кликване“ имат нелинеен маниер и свой разнообразен тайминг, който се акумулира от натрупване и среща на определено количество метафори в техния общ център. На практика по различни начини описвам основите на бинарното, които би следвало да се познават, ако искаш да имаш адекватен шанс в тази Игра.

 

От всичко дотук би следвало да разбираш защо травма-вирусът е базиран на светлина. Защото той разказва истории. Още и още истории за търсене. Постоянни истории за това „какво не си“, а инак „можеш да бъдеш“. Тези истории никога не спират, защото природата на кода е „нещо винаги да не е наред“. Само така той може да търпи репликация, да има фрагментация, да има травма – да има още избори, още код.

Един от най-визуалните помощници в разбирането на всичко това може да бъде уроборуса – змията захапала опашката си. Тя се увива около себе си и съзнателната ѝ рефлективна част (главата) поглъща опашката си, откъдето е произхода ѝ [ануса (ще стане ясне след малко)]. Уроборосът пресъздава вечната „стимулация/отговор“ на процеса на осъзнаване, която се захранва като примка при собственото си себе-разпознаване. Този принцип е валиден за всички измерения, определяйки формàта и характера на общата сума от организми, видове и осъзнавания. Като в огледален лабиринт – вечното лутане е част от нещата, които те държат в loophole-a. Решението е да счупиш огледалото и да излезеш от цялата структура. Защото травма-вирусът на търсещия ум насажда порочна мотивация да се стигне „все по-дълбоко и по-дълбоко, а то „по-дълбоко просто няма и това те обезкуражава, създавайки още огледални проекции, които да задоволят този глад. Всичко в тази ситуация е отражение, защото самият модел подтиква към търсенето на причинно-следствени връзки, като по този начин ги създава! И wickedness-а на това е, че самият quest уж цели вече да „няма причинно-следствени връзки – да премахнеш всички травми и да живееш „на чисто. Само че това е предпоставка за точно обратното. Ето защо никой не се усеща, че го има, никой не се усеща какво прави всъщност. Така само се играе с още огледала.

Замисли се. В крайна сметка кой е този, който задава въпроса „кой съм аз? Това винаги е рефлексия, винаги е дуално – защото нещата не се свеждат до въпроси, а до притихване. Така можеш да се завърнеш към състояние на присъствие, в което няма „две. Търсенето е като да се превъртиш през глава – халей-хоп – и после какво? Ами нищо! Пак си на крака и само си създал още един ефект! И го правиш още веднъж. И още веднъж. Защото в търсенето няма изход, има само завръщане към изходна позиция след което следва ново търсене, нов въпрос. Точно като да захапеш собствената си опашка.

Ето защо единственият изход от този loop е да спреш да търсиш и избираш. Защото така постоянно създаваш 2 точки. И както Архитектът казва на Нео: само избора спасява матрицата от гибел :) Докато смяташ, че Играта се играе с избори – ти ще продължаваш да я играеш до безкрай, защото винаги ще има избори за правене. Винаги. В крайна сметка дървото от избори (придаване на тежест) пише истории. Затова наистина ще е добре за теб да разбереш, че нямаш действителен избор. Остава ти просто да цепиш коридора си с воля, следвайки огъня (fire walk with me).

Защо по дяволите говоря всичко това и каква е връзката му с философския камък?

 

След като в регресията видях концепцията за „травма-вируса“ и я трансцендирах концептуално, това ме отведе до закономерна случка. Показа ми се какво следва, когато травма-вирусът е счупен.

Така се сблъсках с концепцията стояща зад „философският камък“.

Това има няколко аспекта, които работят заедно, но които първо ще обясня поотделно, за да стане ясно как различните парченца функционират в синхрон.

Ще разгранича нещата с цифрички, както се прави във всеки учебник по гениалност.

 

1) Командата „оцелей!“ е забита в областта на коренната чакра (но не в самата ѝ енергийна матрица), която е 1-ва от 7-те и е тази за която се казва, че „прави връзка със земята“. Затова е и червена – защото това е спектъра на светлината, който lock-ва Искрата към черно-бялата решетка.[87] В митологията това е грехопадението след отхапването на червената ябълка, която сама по себе си дава по-знание-то за „добро“ и „зло“ (т.е. – инсталира се информация за черно-белия шаблон чрез червен активатор – следиш ли внимателно?!?). Ето защо тя е предложена на Ева от змия – защото в 1-ва чакра спи змията кундалини. Тази команда е перфорирана именно в тази област, защото е основния и последен проблем, който се преодолява най-трудно преди тоталното освобождение. Наричам я „последната спирка“ и я свързвам с освобождението, защото естеството на осъзнаването ѝ се състои във факта, че няма от какво да се освобождаваш – няма къде да стигнеш, няма разстояние за извървяване, няма 2, няма усъвършенстване, няма нищо нередно с теб. Де факто номера на чакрата съдържа и нейния урок – „не-две“, а 1 :) След 1 следва само недуалната 0. Бинарният код е по същество отражение, илюзия. И когато изживееш това – се освобождаваш.

Позиционирането на тази команда, обаче е най-ниско долу именно защото дотам се слиза най-трудно. Да вникнеш в изначалната травма/ДНК-команда, е като да вникнеш в най-ярката концентрация на светлина – иска се акумулирана тъмнина и навлизане в под-земния свят, което символично поставя травмата в близост до чакрата свързана със земята :) Онази, която наистина е далеч от всичко „духовно“ и се занимава с най-грубите земни енергии, наглед освободени от всяка духовност. Онази с която ще се сблъскаш челно като с масивен черен локомотив.

Това за срещата с „локомотива“ просто за да си спомниш, че самата команда за надскачане е „оцелей“ :) Тя е последна, защото през цялото време тя поддържа формат, който те отдалечава от единственото нещо водещо до освобождение.

Да умреш.

Да изгаснеш, да няма повече история и светлина.

Защото докато живееш от дуалния ум всеки един кадър ще бъде травма на ниво код. Тя ще е подбудена от неразбирането, че няма как да задържиш параметрите от предния кадър без това да генерира персонален sequel на „Клетниците“. Няма как да живееш свободен от тази примка, ако не знаеш, че причинно-следствените връзки не са заложени в source code-а на платформата; че мигащия пиксел е илюзия и има само едно състояние на Пустота, което обаче не може да се генерира през кода, а само чрез трансцендирането му.

Виждаш как около оста си се върти отново същата метафора, идваща от различни посоки.

Оцелей!“ е антипода на „умри“.

Безобразието на схемата се състои в геометрията ѝ, която на този етап може да се види в още по-голяма дълбочина.

А именно, че константните проявления на изконната команда за оцеляване, ще са в перманентен конфликт с травмата, която се случва във всеки един кадър. „Оцеляване“ и „травма“ са в постоянен feedbackloop, което генерира ежесекундно refresh-ващ се когнитивен дисонанс. Основната програма ти казва „оцелявай!“, но в същото време на ниво платформа всеки един кадър е травма и играе срещу теб (заради невъзможността да умреш за него), което те вкарва в постоянна война. Най-вече защото се учиш да оцеляваш с постоянни травми, което не е никакъв живот.[88] Така оцеляване и травма преливат в едно.

И на практика първото нещо, което видях във връзка с философския камък е, че той има функцията да „изгаси“ светлината в тялото и особено в един строго определен негов участък – този за който говорих досега. Затова и из всичката литература (и респективно поп-култура) философският камък е кърваво червен.

 

38

 

Защото целта му е да изрезонира с червения спектър (който те закотвя за черно-бялата платформа) и по тази линия – да отключи хвата му. На този етап няма да го разбереш напълно, но тъй като философският камък е индивидуализиран към есенцията на самия алхимик който го е постигнал, той на практика създава негова „фалшива референтна точка“ в земната платформа. Това подлъгва mainframe-а, че кода/светлината ти „все още присъства“, след като ти си излязъл от платформата благодарение на самия камък. Метафорично, той излъчва еднократно фалшив червен спектър на принципа на beacon-а (но в многоизмерен смисъл), който понеже е свързан с личната ти честота действа като „фалшив account“.[89] Може да се разгледа и като „fake root chakra“, хаха :) Матрицата разпознава energy signature-a като „твой“ и ако в този кратък прозорец синхронизираш още няколко процеса (за които сега ще говоря) – ти излизаш от Играта.

П-У-Ф!

Това ще стане по-ясно след като обясня още няколко неща, но дотук поне вече предполагам е очевидно защо комбинацията „черно-бяло-червено“ е цветовия код зад земното преживяване и самото грехопадение/skyfall.[90]

 

2) Паралелен на горния процес, който видях по време на срещата ми с концепцията зад философския камък, се отнася до 8-те безсмъртни клетки.

8-те безсмъртни клетки са онези, които се формират на един от етапите на самото делене на зиготата. Както знаеш тя се дели на 2, после на 4, 8, 16, 32, 64 и т.н... Интересното е, че делителните посоки на всяка следваща фрагментация обикновено се разполагат перпендикулярно на предходната, което създава енергийна решетка, подобна на координатна система. Първите две бразди възникват по меридиани на зиготата (вертикалата), а третата – по екватора ѝ (земя/земна решетка/хоризонтала). Така постепенно броят на бластомерите нараства от 2 на 4, 8, 16, 32 ... – абе накратко – бинарна система, която буквално полага геометрията на която ще се играе земното преживяване.

Черно-бялата решетка.

Още на генетично ниво.

Sweet Alaabaaama! :О

Моментът, в който първите осем клетки оформят за пръв път куб (в зависимост от ъгъла, под който се гледат), е един от най-важните моменти в създаването на тялото. Както съм обсъждал нашироко в „Навлизане в платформата“ осмицата е най-буквалното число описващо дуалния цикличен формат. Т.е. ако матрицата си има име, то тя с лекота може да се казва „8“, а границите задаващи свободите отвъд нея – „64“.

Когато зиготата се раздели на 8, Играта започва да става реална за Искрата и се поставят градивните основи на индивидуалността, с която тя ще играе. Започва да се шие нова индивидуална матрица (допреди това има само „генетична пихтия“). Tова е и момента на първото активиране на червената земна решетка и момента, в който се бие червения печат на базовия травма-вирус, който се превръща в blueprint за цялото земно преживяване. Неслучайно в този момент формацията на зиготата има форма именно на куб – отново – логично предвид геометричните характеристики на платформата, в която Искрата създава account. Locking point.

Интересното тук е, че учените също са забелязали, че именно този стадий на развитие е различен от всички останали и съдържа много уникални черти, които повече не се наблюдават при останалите стадии. Най-важната характеристика на тези първи осем клетки е фактът, че те са еднакви – между тях няма абсолютно никаква разлика. Обикновено не е трудно да се забележи разликата между една или друга клетка, но тези тук са идентични. И тук говоря за ситуация, в която учените наистина са се опитвали да намерят някаква разлика, но досега не са успели. Сякаш в стаята има осем близнаци с еднакви дрехи, бенки и прически. Изследванията показали, че в този момент те могат да разделят яйцеклетката на две половини през средата на куба, като оставят по четири клетки във всяка от тях, при което биха се получили два еднакви човека или зайчета, или пекинези, или каквото и да е. Освен това, те са могли да ги разделят още веднъж, за да получат четири идентични същества.

Тази ситуация полага перфектните основи за множество метафорични тълкувания и всички те ще са верни на дадено ниво. В случая искам да го коментирам като идеалния неутрален физически blueprint, който е представителен за Искрата в Играта – 8 от едно-и-също, което свидетелства за неизменчивостта на Първичната частица. 8 съдържа този потенциал, защото истинската същност се съдържа в най-чист вид в първите осем клетки. Тези първи осем клетки са по-близо до Искрата, отколкото физическото тяло. Това е причината и тези клетки да са безсмъртни по отношение на тялото.

Защо?

Защото е широко известен факт е, че на всеки 7 г. човек получава съвършено ново тяло – всяка негова клетка умира за период от 7 години и се заменя с нова... с изключение на тези първи 8 клетки. Те продължават да живеят у всеки от момента на зачатието до момента на смъртта. Всички останали преминават свой определен жизнен цикъл, но не и тези 8. Те са разположени точно в геометричния център на тялото, малко над перинеума. При жените перинеумът се намира между ануса и влагалището. При мъжете е между ануса и скротума. Там има малък участък кожа и макар да не съществува някакъв физически отвор, има реален енергиен такъв, който се явява „географския юг“ в човешкото тяло :) Точно през него минава централната тръба (физически репрезентирана от гръбначния стълб) и достига до мястото, където е закачена коронната чакра. Ако се наблюдава новородено бебе през първите няколко седмици след раждането му, понякога може да се забележи как фонтанелата му пулсира. Ако се погледне „от другия край“, откъм перинеума, може да се забележи същото пулсиране.[91] Това е така, защото бебето диша както трябва. Двата края пулсират,енергията навлиза в тялото от двата полюса – не само от горе надолу, но и от долу нагоре (потоците се срещат).

Накратко – 8-те безсмъртни клетки са първия и последен бастион на светлина, оттук навлиза Искрата за пръв път, за да запали двигателя.

За да може алхимикът да излезе окончателно от платформата той ги „изгасва“, защото това представлява изначалния фотонен куб, който го фиксира в проявеното. Когато това стане, цялата ДНК-структура започва да се разтваря. Тялото се смалява и в един момент изчезва в точка, избухвайки в светлината от която... в крайна сметка то е направено :)

Това е смисловата картина, която видях в РСВ и интересното е, че в апокрифните истории се разказва как алхимиците, които успяват да синтезират еликсира на безсмъртието/философския камък, се разтварят в светлина, когато го приемат вътрешно.[92]

Тази светлина много често носи цветовете на дъгата, защото при имплозията към Нулата остава „waste code“-а на самата светлинна матрица на „бившия човек“. Това има общо единствено с механиката зад нещата и в него няма нищо мистично, колкото и да е популярно инак в Тибет. А именно, че когато илюзорната бяла светлината на платформата минава през поляризирания и огледален астрал, тя се разлага на цветовия си спектър. Т.е. дори тази светлина, която не е наистина единна (защото не идва от Черното слънце), бива разложена допълнително на още аспекти, още веднъж преди да стигне физическата реалност.[93] Ето защо цветовете на чакрите съвпадат с тези на дъгата. Защото тъй като човешкото тяло е светлина, нормално е нейните енергийни фиксатори (в лицето на чакрите) да носят цветовия ѝ код. Те играят ролята на нейните различни „честотни котви“. И когато Искрата се release-не от куба – той се разгражда на естествените си видими компоненти (от гледна точка на наблюдаващия в Играта).[94]

 

Не бива да се изпада в илюзии, че чисто техническото разбиране на този процес те прави „по-свободен“. Ето защо и той няма смисъл да бъде крит като някаква „окултна тайна“. Пресъздаването му няма нищо общо с информацията за него. Това е етап, в който геометрията ти е достатъчно изчистена, че да позволява връщане към Нулата. Т.е. принципът на Черното слънце би следвало да е дотолкова интегриран на ниво тяло, че да можеш да изгасиш всички светлинни връзки ДНК. Ето защо „нирвана“ значи „изгасване“ – защото освен ментално – става дума и за буквално физическо такова.[95] Ако светлината в тези връзки бива изгасена (т.е. бъде наситена с непроявената „светлина“ на Черното слънце) – този куб от 8 клетки „колапсира“ и може да се превърне в миниатюрна „черна дупка“ от която да излезеш от дуалния код.[96] Дет се вика в алхимичния фолклор: „Ако не ти се ходи до центъра на планетата – направи си свой мини-вариант“ :))

Ако загасиш тази светлина съзнателно и погълнеш въпросния еликсир преди тялото ти да умре, се получава нещо като „резонанс“[97] от „страна на“ Нулевата точка, защото философския камък е физически свидетел на „геометрията“ му (ще обясня след малко). Двете идеи имплозират, свързват се една с друга и ти се всмукваш „навътре към себе си“.

Във въпросното РСВ видях и че има смислова връзка между 8-те безсмъртни клетки и ануса, както и да звучи това :) Те са много близо едни до други и ако угасването на 8-те клетки запалва Искрата, то енергийния отвор около ануса е изхода (отново – както и да звучи това). Това съдържа процеси случващи се на нефизическо ниво, но въпреки това има взаимообвързаност и на ниво геометрия с 3D. Тъй като човешкия вид носи характеристиките на развитие на вторичноустните, анусът е физическата 0 на организма – т.е., когато ембрионът се развива в утробата, това е първия материално формиран отвор у него, което има общо и с окончателния изход не нещата. Ако не друго – дизайнерите поне са имали чувство за хумор :)

 

39

Популярна картинка в интернет споделена от приятел по повода :)

 

 

На практика ти се усукваш в себе си и излизаш през собствения си изход, но този път окончателно.

Всичко това обяснява по друг начин свидетелствата на Стюърт Суърдлоу, че в илюминатските магически ритуали сексът между мъже действа като енергийна батерия за зареждането на мисъл-формите, които те искат да бъдат излъчени и манифестирани впоследствие. Това е сексуален начин да активираш постоянно Нулевата точка без енергията да изтича в една посока (каквото се случва при комбинацията мъж/жена) и да бъде постигана единствено все по-голяма и по-голяма акумулация.

Нещата приличат именно на светлинен възел, досущ като apparition-а в поредицата „Хари Потър“:

 

40

 

Илюстрацията е сравнително представителна за „хаоса“, който се случва на ниво геометрия. Този процес е закономерен, защото все пак става дума за огъването на нишки, които съм коментирал в книгата за тесеракта.[98] Дори физиката започва да го разбира и говори за „огъване“ на време-пространството, „knot theory“ и „струнна теория“ („струните“ са нишките). Ето защо излизането през себе си отвън прилича на възел. Това може да бъде постигнато и по магически път (без философски камък), което отново въвлича угасване за кадрите, позволяващо нарушаването на причинно-следствените връзки за тях.[99] При определен фокус това може да доведе до физическа телепортация.[100]

Иии сегаааа – време е за кликове на различни аспекти! :)

Помниш ли когато си говорихме за ню ейджърите и техния „ass-sention“? :))

Хората са се оказали прави! Наистина ставало през задника, хаха! :)) И даже има светлина – пхахаха! Еднорозите пърдят дъги – йеее!

Ако пък по-рано в текста си кликнал на хипервръзката, която беше поставена върху анимацията с мигащия зелен пиксел, си щял да чуеш това.

Хаха!

Вече виждаш как въпросния хумор (който като файл, разбира се, дойде до мен по случайност докато пишех онази част от текста) отразява митологията на самия мигащ пиксел върху който беше link-нат. Той спира да мига, когато избие собствената си матрица през задника :) Затова и направих връзката (link-а) в онзи момент – get it, aхаха?

Вече е факт, че простотийката и restart button-а ще спасят света.

 

3) „Какво е“ самият „философски камък“ и как обясненото в 1) и 2) се връзва с него?

Философският камък е твърда или течна субстанция която се рафинира и синтезира от алхимика. Това е абстрактен процес и дори не е нужно той да е стриктно физически (все пак от тази Игра може да се излезе по много начини). Представлява продължителна работа по изравняване на геометрията ти, което задълбочава разбиранията ти за структурата на самите елементи. Когато разбираш това, ти можеш да ги разиграеш на ниво митология в колби чрез различни химически съединения (не ти трябва да разбираш нищо от химия, за да го правиш). В миналото това е бил един от начините да създадеш карта на самата матрица и да намериш изхода от нея в процеса. Дълбаейки в аспекти, които се отразяват на цялостния ти психичен комплекс. Защото в крайна сметка – всичко е холографско и фрактално и всяко едно нещо съдържа принципите за хакване на всичко. Просто в случая инструмента е алхимия.

Всичко това изисква посвещение и много време, обаче.

Дълголетието на алхимиците в известен смисъл се дължи на това, че за да се създаде философския камък, индивидът в 3D преминава през добиването на по-широка перспектива, което обаче изисква по-дълъг живот in the first place. Това е базирано на самата механика на нещата, която не е толкова лесна за осъзнаване [особено днес, когато света е заслепен от светлина(та си)]. Защото когато започваш от азбуката – ти минаваш през всичките илюзии на този живот – човек тотално не може да се ориентира „какво става“ и смята, че живота тук е работа-вкъщи-гледане на деца. Изисква се много специфичен път да направиш крачка встрани и да видиш по-голямата схема. Само с достатъчно преживявания и съответните неутрални наблюдения над тях можеш да разбереш от първа ръка, че колелото се завърта отново и отново. Че в известен смисъл – нищо освен освобождението от циклите не си струва.

Когато си завъртян от вихрушката на един традиционен 80-годишен живот, обаче, ти си запленен от светлината и искаш истории. Което обикновено води до рециклиране в някои от станциите. Защото преди това нямаш тази история в личния си албум и искаш да я изживееш – искаш да видиш какво е!!! Та кой не би искал това в този шарен галактически лунапарк!? Докато мотивацията на този urge за „още истории“ не започне да бъде поставяна под въпрос – човек изобщо даже няма и шанс да се сблъска с реалната концепция зад алхимията в Играта. В крайна сметка алхимията ти отразява прогреса, с който собствената ти Искра пробива воалите на светлината. Най-често това не може да се случи за един матричен живот. Защото за 1 нормален човешки живот, ти трябва да видиш сам цялата схема, да започнеш да я разбираш, да я заживееш по начин който да я трансцендира и в крайна сметка – да направиш именно това окончателно. Колко са тези индивиди? 1 на няколко милиарда? Май не става по-често – има твърде много програмиране за премахване, има твърде много истории и (вече) информация в която да се изгубиш.

Точно по тези причини тази „окултна наука“ е нещо generational. Както бе описано и в „12 дни из дебрите на алхимията и тибетския мистицизъм“ предтечата на Елинор му дава устройство, което да му спечели фактическо време във физическия свят (поддържайки го млад), за да може той самия да стигне сам до истините, които движат всичко и това да се отрази в сътворяването на философския му камък.[101] Това е и мотива за „безсмъртие“ циркулиращ в алхимичния фолклор, защото в 3D въпросното рафиниране наистина става с време. Поради това масовата грешка е, че крайния мотив е „физическо безсмъртие“, докато всъщност става дума за освобождение от самия mainframe (което може да бъде видяно и като „безсмъртие на тялото“, но не е). Това е „Великото дело“. Удължаването на живота при неговото постигане служи като „помощни колела на велосипед“, които да ти позволят да наблюдаваш достатъчно много сменящи се цикли, за да видиш, че те не са „по-добри едни от други“. Подобни наблюдения подпомагат схващането на закономерностите в самата платформа, което да започне да ти подсказва къде са „вратичките“ в нея.[102]

В процеса, ти започваш да пренасяш тези принципи в практическата си алхимия (в лабораторията и живота), рафинирайки самия себе си. Постепенно това започва да се отразява на есенциите, които синтезираш – те стават реален свидетел на актуални процеси случващи се в индивида и природата. Философският камък е просто финалната манифестация на един дълъг „сондаж“ в несъзнаваното.

 

Традицията е показала, че принципа на Нулевата точка може да бъде „инвокирана“ в кристал, защото времето там е по-забавено и компресирано и законите на черно-бялата решетка са по-особени. Кристалната матрица е най-бавната като преживяване, доближаваща се до идеята в Бездната, но в същото време може да бъде огромен booster.[103] Де факто алхимията ти би следвало да е достигнала такива нива, че да можеш да закотвиш принципите на Черното слънце във физически носител. Завършеният философски камък де факто носи природата на Черното слънце, но има геометрия, която му позволява да оперира в реалността на Бялото слънце. Ако разбираш какво казвам, сигурно ти е ясно, че човекът, който е успял да го изготви вече е постигнал този blend вътре в собствената си геометрия (in a sense). Най-малкото вече няма илюзия, че съществува някакъв „Аз-фокус“ в „центъра“ около който „се случват неща“. Това е етапа, в който ти си пълния потенциал и от този „по-широк център“ можеш да видиш мястото на „вътрешния“, който допреди това е вярвал, че е автономен. (Наистина не може да се обясни линейно с думи, защото е базирано на парадокс.)

На практика алхимикът се превръща в сборен пункт, където се срещат два типа код, които по същество са несъвместими вътре в Играта. Той обаче създава физически обект, който позволява тяхната компресия и взаимодействие. Което, чисто философски погледнато, е примиряването на 3 принципа без дуален конфликт. Това е да обединиш Черното и Бялото (дуално) слънце.

Това става САМО индивидуално, защото излизането от Играта е персонален процес. Един философски камък изготвен от даден алхимик няма да проработи за друг практикуващ, защото енергийните настройки са различни, комуникира се с друга геометрия (мотив също застъпен в книгата на Раду). Освен това, ако геометрията ти не е подготвена, взаимодействието с чужд еликсир може да нанесе щети.

 

На практика това което се случва при поемането на еликсира е, че всичката светлина и структури в тялото угасват докато не се стигне до крайния травма-вирус, който закотвя изначалната светлинна кубична матрица в „червения печат“ чрез 8-те безсмъртни клетки. Ролята на философския камък е, че той съдържа индивидуалната вибрация и параметри на алхимика (изчистената индивидуална геометрия на Бялото (ти) слънце) и в същото време е портал към Черното слънце [(защото в него е „просмукана“ есенцията на Искрата („ти“)].

Случващото се после?

Както бе обяснено по-рано, поради резонанса между алхимика и философския камък, последният служи като точка на излизане, след като подава фалшива команда към mainframe-а, че „този индивид още присъства в log-а“. Нещо като последен „хак“ в системата.

И това е всичко, което видях в своето РСВ предизвикано от регресията.

Какво следва пък оттам насетне?

 

Андро ми разказваше за история, която лично е чел в един ръкопис до който се докопал преди няколко години. Той описвал живота на стар алхимик живеещ в манастир, който успява да синтезира философския камък на преклонната човешка възраст от около (мисля) 93 години. След като го постигнал той не приемал еликсира още няколко години поред и се пречиствал, за да може тялото му да го издържи при поглъщане (това пречистване става с алхимични еликсири от друго естество).

След като в крайна сметка взел еликсира, алхимикът започнал да се подмладява и смалява, докато тотално не изчезнал в облак от светлина. След няколко дни той се появил отново и разказал на останалите, че може да остане тук като „безсмъртен“ или да се слее с Черното слънце. Той споделил, че вече е живял и видял предостатъчно и решава да напусне окончателно тази реалност. Което и прави след като изрича тези думи.

Случаят е бил подробно документиран от монаси и свидетелства за двата Пътя, които следват след завършването на Играта. Ситуацията може да бъде коментирана като нещо стандартно за тази традиция, защото е описана и в други извори.

 

Де факто след постигането и използването на философския камък съзнанието може или да се слее с Черното слънце и никога повече да не се подлага на циклите на Всичко Което Е, или да се върне в Играта като „бодхисатва“.

 

За първия вариант няма какво да се разкаже, защото това е траектория, при която всички истории свършват и просто няма какво да бъде описвано повече след това решение. Знам само, че който иска да вземе това решение ще премине през изкушението да му се предложат ключовете за цялата вселена и възможността да бъде бог. Което следва да бъде отказано, защото това е очевиден капан от света на историите преди тоталното сливане. Навярно точно през това е минал алхимика от горната случка. Тънкият момент тук е, че дори тогава има опасност, защото следва да се пусне и самата „концепция за освобождение“, която може да се яви поредната история, поредното нещо на което да се придава (фанатична) тежест. Защото макар и тази история да е наглед последнаТА – тя си остава история. Ако не си пуснал и нея – ти все още вярваш в илюзията за избора. И именно защото Нео осъзнава думите на Архитекта, че докато има избор, това поддържа стабилна матрица – в последната част той спира да избира. Той позволява на Смит да го погълне и именно тогава той се слива с Черното слънце, избухвайки в светлина.

Казано инак – финалната геометрия е напълно изчистена от всяка „крайна точка на постигане“, която да поддържа бинарен формат.

 

Вторият вариант е по-особен, защото макар да въвлича оставане на Земята, това се случва при механика коренно различна от тази докато си бил човек.

Завършените алхимици нямат ДНК, защото те вече не оперират от кода – просто носителя няма как да бъде базиран на светлина. При пълния fusion с Черното слънце и последвалото завръщане, алхимикът пресъздава онова, което е тук, но по друг начин – това не е буквално „завръщане“. Ситуацията по-скоро се базира на по-ранното обяснение за механиката „как един безсмъртен изглежда „съвършен отстрани“. Той оперира в нещо като „балон“ в 3D, който е независим от кода, но въпреки това може да взаимодейства с консенсусната реалност. Vesica piscis-принципа на застъпване на Черното и Бялото слънце в перфектен fusion, който се центрира в средата.

Респективно постигналият merging между двете Слънца никога не се меси пряко в делата на останалите и неговата функция по-скоро е да заземява даден тип честота в колективното несъзнавано – да бъде котва за идеята, че „има и друго освен света на историите“. Той разбира, че ако след своето собствено завършване продължава да осеменява с меми – това ще започне отново да придава тежест и фалц на Потока. Оттам насетне платформата ще corrupt-не това и ще завихри около себе си още код. Именно това е причината поради която за „безсмъртните“ не се знае почти нищо (освен истории на очевидци) –те са изтрили кода за себе си на ниво информация и (h)история. Защото няма никакъв смисъл твоя код да остане в реалността. Можеш да оставиш смислов „imprint“, но нюансите и вибрациите му са толкова префинени, че ги открива само онзи тръгнал по подобен път. Това евентуално може да доведе до някаква форма на косвена „помощ“ или „побутване“ от разстояние (ако „бодхисатвата“ реши), но нищо повече. В крайна сметка Пътят не е истински, ако не се извърви индивидуално.

 

Общо взето това е единственото, което мога да кажа по въпроса – другото звучи още по-nonsensical на език.

Освен това нямам никакви претенции, че описаното има обективна валидност отвъд моето въображение ;)

Но ако не друго, на този етап интерпретирам по-добре за себе си метафоричното разделение на фазите при постигането на Великото дело:

 

Nigredo“ e черната фаза при която започва алхимичния път – умирането за всички предварителни идеи, изчистването на всички представи и нагласи.

Albedo“ е бялата фаза, в която се завръщаш след смъртта – света на проявеното и начина по който функционираш в него трансформиран и пречистен, жонглирайки с дуалността на кода и в същото време с неговата неутралност.

(„Citrinitas“ е жълтата фаза, която символично свързвам с угасването на слънчевия сплит, тоталната подготовка за умиране на всякакъв Аз-комплекс търсещ история за аватара си.)[104]

Rubedo“ е последната червена фаза и тя се свежда до пробиването на травма-печата и стигането до Искрата; цвета се асоциира с постигането на Великото дело и самия философски камък.

 

И тъй като вече главата ти е гръмнала от безполезна информация – нека ти разкажа история – cause that’s much different – хаха! :)

Това е момента, който по-рано ти обещах, че ще последва „след рекламите“, помниш ли? :)

Поне не можеш да отречеш, че бяха доста лъскави.

 

 

Умиране

 

When he shall die,

Take him and cut him out in little stars,

And he will make the face of heaven so fine

That all the world will be in love with night

And pay no worship to the garish sun.

― William Shakespeare, „Romeo and Juliet

 

В един момент се оказах на практика в изходна точка в живота си. Етапът „nigredo“ на твоето внимание.

Не помня много ясно как точно се стигна дотам. Навярно поради естествения momentum на дадена подсъзнателна траектория.

Бях в РСВ и пропадах. Не много приятно усещане. Поне можех да контролирам скоростта. Колкото по-бавно, толкова дискомфорта биваше минимизиран. Когато увеличавах скоростта тя ставаше „свръхсветлинна“ и тоталното изгубване на съзнание беше сигурно. Бе нещо повече от проста „загуба на съзнание“. Ясно усещах това. Ставаше дума за загуба на самоличност.

Лошото бе, че пропадането нямаше край – колкото повече се съпротивляваш – толкова повече бяга „крайната точка“. В същото време нейното достигане е не-мислимо – буквално и метафорично. Защото в крайната точка не може да има мисъл.

Пропадайки, виждах как от мен безвъзвратно се отлепят истории, както падат тапети от стена. Това бяха моите истории. Онези, които правиха от мен – мен. С всяко изгубване на история, Азът ми издъхваше. Нямаше референтна точка, нямаше рефлексия – когато няма история, не може да има самоличност, не може да има индивидуалност, защото вече няма параметри, които да формират такава.

Ужасът от това е неописуем и съм сигурен, че е по-зле от физическа смърт, защото дори тогава душата продължава да (саморе)цикли(ра) истории в астрала.

Тук говоря за това душата ти да умре – да не остане дори log, че този account го е имало; да загубиш членската си карта for good. Тогава остава само неспецифираната Искра – Първичната частица, в която няма идентификация и не подлежи на циклите раждане/смърт. Тя е чист Живот.

Има много начини да се стигне до тази точка. Алхимията го прави по свой начин, медитацията по друг, екстремните спортове по трети и т.н... (∞).

Няколко пъти съм бил на този етап в последните 2 г. и нито един следващ път не става кой знае колко „по-приятно“ (макар в известен смисъл да става „по-лесно“). Това се отразява по особен начин във всекидневния живот.

„Угасване“ е точната дума. Не е „тягостност“, не е точно „депресия“, по-скоро е виждане на декора, който света на историите представлява. Една равна линия на тишина и „апатия“ към всичко. Не можеш да се хванеш за нищо. Всяка форма на смисъл е куха. Нито една история не е вълнуваща, нищо не е exciting, никой не може да те достигне, докосне, разсмее. Всичко около теб започва да се разпада. Не можех дори да гледам филми – аз, който написах книга за киното. Насилвах се и не ставаше. Вече не ми доставяше удоволствие, не ми беше интересно. Нямах никакъв стимул да пиша или творя – не ми носеше онази по-добра връзка с мен на която бях свикнал. Целият ми живот, всеки един негов аспект се преформатира. Спрях да бъда способен да чета, да поглъщам истории и информация. Защото процесът на „nigredo“ е точно обратния – в това състояние се чистиш от натрупаното и в този момент не може да навлиза нищо ново отвън.

Страстта ми угасна. Разведох се с със себе си.

Едно научих, обаче. Колкото повече ползваш естествената геометрия на структурата и умираш за всеки един момент – толкова по-„безболезнено“ можеш да умреш окончателно, защото няма да има за какво. Това е т. нар. „алхимична смърт“, която се превръща в приятел, когато не прилагаш соларна съпротива към този процес. Тогава започваш да го оценяваш все повече. Усещаш един много скрит пласт под реалността ти, който преди го е нямало. Един по-непосредствен, есенциален пласт, който не може да бъде описан с думи по никакъв начин, защото той само се преживява. Мога да го свържа обаче, с идеята за тишината и покоя зад всички неща. Това е придружено от импулса, че си все по-привлечен от това да слушаш тази тишина. И слушайки я скоро разбираш, че се превръщаш в тази тишина. Което води до съвсем друг начин на живот. Разбира се, идеята е да се умре напълно (което е навлизането в подземния свят на Хадес) след което евентуално може да има blend между двете състояния във фазата „rubedo“. Когато излизаш от майчината утроба – връзката с Черното слънце съзнателно се губи с рязането на пъпната връв. При съзнателното умиране, обаче, тази „пъпна връв“ се възстановява и можеш да ползваш тази енергия в проявеното.

Онова което всъщност умира във фазата „nigredo“ е деструктивния устрем на ума да етикетира и рационализира всичко, създавайки референтни точки. Това е не-автентичен Аз. Архетипът на Искрата остава свързан с рекапитулираната версия на Егото, което може да живее един много по-интелигентен живот в „albedo“. Това символично самоубийство е тясно свързано с раждането на новия човек.[105] Креативността се събужда и човек може да преинженира начина по който вижда своя „death instinct“. Последния се превръща в нещо повече от биологичен импулс към физическа смърт и може да бъде интегриран на ниво битие. Умираш за кадри, умираш за истории...

Коректно е да се отбележи, че този процес е свързан със „забравяне“.

Започнах да „забравям“ изключително много. Усещах как изтичат елементи от кода ми. Колкото повече угасваш за светлината, за историите – толкова повече отпадат неща. Принципът на това е обяснен в „Навлизане в платформата“. „Забравяш“, защото умираш за честотния кадър, който сам по себе си е реалност, която няма нищо общо с тази на следващия кадър. Това е друга реалност. Затова и слагам „забравяш“ в кавички – защото на практика „забравянето“ не е реалния механизъм зад нещата. Ти буквално не си същия човек, че да „помниш“. Но линейно погледнато отстрани – изглежда все едно упражняваш „избирателна амнезия“ (и с натрупването на случки има опасност това да започне да дразни околните). Тъй като не придаваш тежест на ниво структура – историите започват да си отиват. Първо се разтварят онези от тях, които имат най-малко всекидневно значение – окапва всичко излишно. После започваш да забравяш и по-основни епизоди касаещи живота ти. Физическата реалност започва да не работи с теб. Имах няколко случаи в които хващах електрически уреди и те просто отказваха да работят. Някой до мен ги хващаше и ги подкарваше без проблем, правейки наглед същото физическо движение, което и аз. Това не се случваше, защото, видиш ли „имам много силна енергия“, а защото свързването със света на историите бе по-трудно и техния response към мен – също. Защото в Черното слънце няма история.[106]

 

Това е различен от всичко останало процес, което прави и навигацията доста трудна.

Сложността идва от неразбирането на смъртта, което води и до закономерни анти-настроения към нея. Обикновено всички я отхвърляме моментално – просто не ни се мисли за това, не го намираме за заслужаващо си contemplation.

Няма как да опознаеш нещо, което дори отказваш да погледнеш, обаче. И много често така губиш съкровище. Да разглеждаш смъртта спокойно и с интерес означава, че на дадено равнище ти припознаваш цикъла раждане/смърт и се доближаваш до живота. Интегрирането на аспекти става чрез разиграването им като митология.

Тийл’к вади симбиота си (паразита) в „SG-1“, преминавайки през смъртта, защото де факто трябва да умреш, за да се родиш за Искрата си; на доктор Стрейндж му се наложи да умира отново и отново в Тъмното измерение; в ключовата сцена от The Fountainпък, главният герой минавапрез пълно изгасване (черен екран) и тогава се връща към живот, светвайки, докато звучи DEATH is the Road to AWE.

 

41

Разбира се вече съм писал за това под няква форма, но сега разбирам сцената по съвсем другначин. Героят навлиза в Шибалба (спомената във филма) – мрачното спускане в света на мъртвите на маите. В един момент буквално светлината угасва и това му позволява да се роди!

 

 

Този мотив за разтварянето в Нищото съществува навсякъде. За последно го открих в „the leap of faith“-програмата в „Assassin’s Creed“ и (отново в) „Ghost in The Shell“.

 

42

 43.1

Дори в storyline-а и двата персонажа изчезват след скока си

 

 

Става дума, че при постигането на крайния етап можеш да се гмуркаш в бездната (Черното слънце). Тогава ти не се разбиваш в паважа – ти се преструктурираш другаде. Самото хвърляне се използва като врата от съзнанието за пълното умиране и за навлизане в друга идея. То е митологично разиграване на принцип. Все още не съм чел Кастанеда, но от различни приятели съм чувал, че това хвърляне в бездната го има и в нагуалските практики, така че тук не става дума просто за поп-култура. Нео преминава през същото нещо в първия филм при зареждането на jump-програмата, която се явява най-трудния симулатор, защото както казва Морфей: „Трябва да се отървеш от страх, съмнения и несигурност. Free your mind.

 

44

Иначе наистина ще се размажеш на паважа :)

 

 

Горе-долу на същия принцип си чувал истории за пияници, които падат от 6-я етаж и в най-лошия случай – имат спукано ребро. Съзнанието не регистрира, че пада и затова mainframe-а няма как да върне заявка за „челен сблъсък“, която да се изрази във физическо почупване. Това е и основната причина поради която всеки човек, който сънува, че пропада отвисоко – веднага се събужда. Страха от оцеляване сработва и генерираната светлина от реакцията те връща в „реалността“. Скачането е представително за пускането на страха, контрола и готовността за тотална алхимична смърт. То може да проработи правилно само ако вече няма геометрия, няма реакция (както Нео се оставя да бъде погълнат окончателно от Смит).

 

Разбира се, опасността тук е никога да не се мине етапа „nigredo“ и той да се превърне в the next neverending story loop на практикуващия.

Иронично, умирането също може да се превърне в повторение за много хора, който процес няма край. Защото автентичното умиране за някакви неща не е плод на „решение“ в традиционния смисъл на думата, а ума продължава да търси решения дори след „nigredo“. Така „albedo“ никога не настъпва. Това прилича малко на „фалшива смърт“ (често случваща се на аяхуаска), докато всъщност се търси окончателна смърт. Не просто да знаеш, че умираш за някакви неща, „които не ти харесват“, а да си „готов“ да умреш изцяло за себе си като личност. Както казах и по-рано, да можеш да пуснеш окончателно е най-трудното нещо, което може да бъде направено. Затова и постоянно се цикли в уж умиране за неща, които после изскачат отново и отново, и отново... И трябва да направиш още една аяхуаска, и още една, и още една. Защото проекции винаги ще има. Самият код ги бълва. Така в един момент може да се окаже, че умирането се превръща в „смърт в името на кода“ (което дава старт на новия цикъл), вместо да се преживее умиране само по себе си. Т.е. отново се вижда мотива, че дори в момента когато умираш самата концепция за умиране е от дуалния код. Това е последното стъпало. Затова и „rubedo“ е различно от „nigredo“ :)

Смъртта е немислима, но ти можеш да постигнеш мир с нея.

Потретвам – това е най-трудното нещо, което може да бъде направено. Нищо не може да те подготви за това. Защото „там“ няма информация, че да има „подготовка“ за нея.

Сложността на процеса идва от пристрастеността към светлината. We’re light junkies. Историята е конструирана така, че да те подтиква да ставаш привърженик на истории. Най-малкото фактът, че си направен от светлина, е достатъчен, за да привличаш още светлина, още история. Самата езотерика е такава – тя има да разкаже милиони истории. Умът ги поглъща жадно, защото изпитва информационен глад, а травма-вируса се грижи колелото да се върти постоянно. Още и още геометрия! „Разбери за „миналите си животи!“, пищи езотериката. „Историите от този не стигат – трябва да бъдеш оплетен още, „за да разбереш кой си!“ Та повечето хора не могат да се справят с тежестта, която придават на историите си дори в настоящия си живот – какво остава ако трябва да жонглират с травмите на мултиизмерното си същество! И безкрайни приказки за карма. Именно защото тя сама по себе си е причинно-следствени връзки. Още история, още светлина...

Това няма да доведе до нищо различно от цикъл на щастие и нещастие, който никога няма да се задържи само в една точка, без значение какво ти казва ню ейджа. Ето защо единственият начин е всяка една история да бъде пускана във всеки един момент, инак тя се превръща в патологична. Отново – особено важи за езотеричните среди.

Виждаш го навсякъде около теб. Хората си откриват набор от неща, които „работят“ за тях и зациклят за цял живот в тях. Оказва се обаче, че тези хора един ден отиват някъде на гости и не могат сърдечно да споделят трапеза с приятелите си, защото ядат само еди-каква-си-храна и пият само йонизирана сребърна вода от Алпите. Трябва ли да настъпи локална криза и да няма „био домати“, за да се сетиш, че още не си бретарианец и да се видиш принуден да ядеш обикновени такива, пиейки вода от чешмата? Виждаш ли – потъването в много специфична история те отрязва честотно от възможността да умреш за нея. Защото фанатизма винаги е свързан с абсолютизирането на елемента въздух (в лицето на даден идеал) колкото и парадоксално да е.

Следването на идеала е коварно нещо. Знаеш, че нещо на земята работи в определен аспект, ти ставаш негов поддръжник и това създава Его в стил „аз знам най-добре, защото имам резултати“ (нищо, че то може да проработи по безброй други начини) и това започва да те надува и издига нагоре, губейки връзка с останалия потенциал. Така лесно се губи есенцията на самото земно преживяване – че си тук, за да опитваш от всичко без да бъдеш замърсен от програмите на кода. Придавайки тежест на нещо определено, ти си замърсен и интоксикиран, дори и да се храниш само със Слънце. Ако не си способен да счупиш собствената си рамка, това създава все по-фанатичен начин на живот, все повече тежест, от която човек бързо губи земя под краката си. А именно през земята е входа към Черното слънце. В история обаче, се залита МНОГО ЛЕСНО, защото ума обожава да повтаря, той е склонен на рутина. Случва му се нещо хубаво и той веднага иска да повтори, да задържи и репликира момента – пристрастява се лесно към геометрията на удоволствието. И докато си в заспало състояние сякаш точно повторението е якото на тази реалност! В крайна сметка именно това са традициите, ритуалите и циклите, нали така? Концепцията за повторение обаче, не може да съществува в Черното слънце. Там няма „какво“ да бъде повторено.

В реалията на Всичко Което Е, обаче – няма друго освен повторение, цикъл и още светлина. И всичко в живота е фиксирано в главната команда „оцелявай!“. Затова и колектива е изградил ценности, които изцяло поддържат това скеле и всеки който ги постави под въпрос – бива разпван. Именно и затова планетата не може да изхранва растящия брой гърла – защото никой не умира вече. Преди поне е имало естествен подбор, дори при хората, а сега главната философия е „всеки трябва да живее на всяка цена“. Това поддържа купища от паразитиращи създания. Не че съм малтусианецът, който би натиснал копчето, но просто е отрезвяващо някой да го каже.

И когато някой ГО прави – всеки изтръпва! Сякаш разклащаш най-изконното нещо съществуващо в реалността... че „животът е свещен“! Не изглежда много свещен докато те рециклират цял живот, обаче? С което няма проблеми, просто защото става без да разбираш.

За тези неща би следвало поне да се говори. Най-малкото, защото всеки го вижда на някакво ниво, просто го е страх да го изрече. Но такъв диалог не се случва.

Защото както казва Бил Майер – деликатността е станала по-важна от истината, чувствата са по-важни от фактите, обвързването е по-важно от индивидуалността, безопасността е по-важна от забавлението, децата са по-важни от хората!

Когато наскоро казах на един таксиметров шофьор, че не искам да имам деца, той пребледня, прекръсти се няколко пъти и спря да говори с мен до края на дестинацията (агонизирах цели 80 секунди)! Именно поради тази дълбока кристализация в дадена система от убеждения децата в 21 век са такава свръх-ценност до степен, в която се застрашава самата дефиниция за свободен живот. Идеята за „safety“ вече е имплантирана във всяко шибано нещо, което застрашава параметрите на онова, което детството представлява – свободата да скачаш на воля и да правиш каквото си искаш без всяка секунда нещо да тръпне над теб. И всичко това заради все по-активиращата се команда „оцелей!“. И всичко това, защото не умеем да пускаме почти нищо в живота си.

Ето защо човекът има остра респираторна необходимост да се научи да умира отново. Докато е жив. За всичко свое.

Защото животът е несигурен по default. Не можеш да живееш под похлупак като розата в „Малкият принц“. Хората постепенно се откъсват от живота с всичките регулации (прокарани по модела „проблем-реакция-решение“), със страховете „какво е полезно да ям/какво не“, какво „трябва да направя според религията си и какво не“ – има милиарди капани – в зависимост от коя история идваш. И това винаги се прави в името на сигурността, „праведността“ и... страха от всичко отвъд тях. Бавно, но сигурно самите дефиниции за това „какво е живот и какви са ценностите в него“ се променят. В името на оцеляването маскирано като „права за всички“ и в името на това да има още истории.

Нооо, както е казал поета: „I will love the light for it shows me the way, yet I will endure the darkness for it shows me the stars.“ :)

 

Според мен виждането на модела стоящ зад светлината постепенно може да доведе до истинско освобождение, ако съумееш да видиш схемата докато още си жив. След като умреш физически – геометрията става по-сложна и излизането от Играта също се комплицира. Ето защо в тези истории алхимиците се разтварят в светлина докато са живи. Защото, ако умреш физически, шансът цикъла да се завърти още веднъж е доста висок. Самоубийството също не е решение водещо до изход, а поредното бягство, пишейки история. Т.е. „номерът“ е да изчезнеш още докато си в тяло без да остане нищо след теб. Ето защо има египетска и тибетска „Книга на мъртвите“. Не че съм ги чел и ги препоръчвам – просто съществуването им е свидетел за факта, че някой се е сетил, че има значение как умираш, къде отиваш, какво правиш и т.н... Което поне е нещо! Излиза, че не е толкова просто да умреш и можеш да прецакаш дори това. В крайна сметка платформата може да corrupt-не дори умирането :)

 

На този етап сигурно е поне 3 пъти по-ясно защо истината не може да бъде изречена. Защото дори да бе възможно да бъде сведена до език (а то не е) – тя моментално ще бъде облепена с представи, с истории, с код. Тя се разкрива в правенето. Защото правенето е свързано със земята, а земята е най-близката точка, от която се навлиза в подземния свят.

В този ред на мисли можеш да правиш всичко, което те доближава до премахването на историите от твоята матрица. Да откриеш резониращ с теб комплекс чигун (вече споменато); да правиш жив огън и/или да следваш своя собствен такъв (твоята страст); да практикуваш Тъмната стая, да култивираш дисциплина; да живееш парадокса. Всичко това помага за продължаващото рафиниране в „albedo“.

Споменах точно този вързоп от неща, защото те са работили за моя път, поради което и ще elaborate-на малко върху тях.

 

 

Огън

 

When you light a candle, you also cast a shadow.

― Ursula Le Guin

 

Писал съм за страстта достатъчно, за да е ясно значението на „огъня отвътре“. Това е персоналната ти история. При следването на естествената ѝ геометрия – това ще те води през многообразието на Всичко Което Е, учейки те едновременно да умираш за самата история, което евентуално може да те отведе до края. Парадоксът иска да бъде живян, за да бъде разбран. Минаваш през история, за да можеш да я отхвърлиш.

 

В случая тук обаче, искам да говоря по-скоро за физическия огън.

Той е единственият елемент от 4-те, който идва от подземния свят[107], което прави работата с него различна. Защото чрез практиката с огън човек може да интегрира много неща за умирането, собствената си алхимия и – разбира се – Черното слънце.

Лично аз се занимавам с по-съзнателното правене на огън от около 3 г. За него може да бъде написана цяла книга, но колкото повече време прекарвам с него, толкова повече си давам сметка колко не знам, което направи описването му на хартия малко детински quest.

 

С огънят се общува, той бива призоваван. Ти не просто „палиш огън“ – ти го инвокираш.

Първо, защото той идва отдолу и второ, защото огънят е манифестация на творчество (затова твоята страст/огън, обикновено е форма на творчество). Затова огънят е единственият елемент, който не съществува естествено в природата. Той се манифестира при ексклузивни обстоятелства, когато се твори нещо.[108]

This is bullcrap – хората са палели огън, за да се топлят, а не да творят неща!“ (селташко провикване от публиката)

Also true.

Но те стимулирам да погледнеш отвъд привидността на това.

 

Митологията възниква от огъня. Преди огъня – няма разказвачество.

Ето защо обичам да казвам, че огънят е първия storyteller – той за 1 път дава възможност на човек да създава светлосенки. Което носи истории. Преди огънят – няма човек.

Буквално – първобитната човешка история[109] започва с откриването на огъня и точно поради това, когато си около огъня започват да се разказват истории. Двете тропи просто се привличат и генерират една от друга. Преди ерата на масмедията и интернет – огънят е бил „горският телевизор“. Племето е стояло около огъня и там са е генерирал фолклора. На огън се готви, лекува и решава всичко важно за tribe-а. Около огънят възниква митотворчеството и затова – той твори. Той разказва историите си и може да отрази твоите собствени такива, като единственото, което правиш за целта е да погледнеш в него.

Митологията е карта на човешкото съществуване. Всички метафори за излизане от Играта са в нея именно защото идва от подземния свят благодарение на огъня. Огънят е нещо междинно между Черното слънце и Всичко Което Е. Ето защо той хем носи светлина, хем можеш да видиш тъмнината в него. Той не е просто оранжев и жълт – в него има „черна светлина“.[110]

 

45

Огънят е онова, което прави връзка между светлината и сянката

 

 

Можеш да запалиш свещ и да го видиш сам, I shit you not.

Точно това е причината поради която всички магически ритуали въвличат използването на огън. Дали ще става дума за жива клада или множество свещи – това е неминуемо.[111] Именно защото огънят представлява нещо като blend между двете слънца и присъствието му само по себе си вече е фактор нещата да се канализират. Затова и когато е вечер и декорираш дома си със запалени свещи – те вкарват воал на магичност (всеки е усещал това). Защото огънят съчетава качества на подземния и междинния свят. Този елемент е „in between“ и е нещо като „преходен“, което го прави толкова важен в окултизма. Тъй като магията идва от тъмното, огънят се явява перфектния медиатор, защото той самия съдържа тъмнина – все пак я донася от долния свят. Затова и неговата текстура е изключително нефиксирана (повече от на всеки друг елемент) – всеки един кадър при него е различен.[112] Той може да ти разкаже за живота и смъртта, защото носи и двете дори с начина по който се проявява – събира около себе си живот, но за да го има – изгаря и трансмутира материя, носейки унищожение.[113]

 

Огънят винаги се държи ниско долу, защото той излиза от земята – тя е неговата „дюза“ и играе ролята на „пропускателен пункт“.[114] Поради тези обстоятелства, интуитивната форма, по която всички строят огнище – е квадрат. Защото земята е квадрат, тя е решетка, така че самата форма я репрезентира и държи огъня в параметри (което е и целта на огнището). Точно затова тайният ключ за огъня е разбирането на „4“.Той зависи от 4, защото земята е неговия шлюз. Той нахлува, зависейки от 4.[115] Камъкът е този, който побеждава огъня. В проявеното 4 му е господар. Лавата, колкото и гореща и помитаща да е – при изстиване отново се връща към камък. Защото в Мидгард – 4 доминира :)

Макар да зависи от квадрат, самата геометрия на огъня е триъгълна (даже така се отбелязва в алхимията). При опит да бъда по-точен, отнасяйки нещата към 3 измерения – тя е конична или пирамидална. И понеже е така, най-добрата форма на клада, която може да бъде построена е именно на пирамида. Затова и огън пламва най-лесно именно при такава заготовка – понеже той я тълкува като калъп за естествената си геометрия, с която просто изпълва построената от съчки колибка.

 

46

Всеки един нормален огън гори с естествената форма на пирамида/конус

 

 

В подкрепа на всичко това, ще ти е интересно да разбереш, че думата „пирамида“ буквално означава „огън в средата“.[116] Tова прави синхромистична връзка между формата на самия огън и квадратната му основа (която е негово архетипно (а не фактическо) условие). И тъй като е „в средата“ – основното ядро на огъня е неговото сърце.[117] Ако ти се експериментира – ръчкай сърцето на кладата с ръжена и ще откриеш, че тя става необичайно буйна. Затова пази сърцето на огъня, а основата му – подхранвай с материал и въздух. Когато огънят е високо горе – има опасност да изгубиш тягата долу. В същото време парадоксът е, че той бива „хранен отгоре“, за да се поддържа долу ;)

Като цяло съм открил, че строенето на огъня е основна част от играта с него. Тази игра позволява много добро векторизиране на въображението. Когато правя огън изпадам почти автоматично в РСВ и виждам идеално точно къде да поставя някоя съчка, за да помогне това на огъня. Виждам как ако някоя цепеница е 1 см. вляво от центъра си спрямо конгломерата– тя няма да допринесес пълния си потенциал за цялостната тяга. Наричам го „хирургия на огъня“. В последните години тези принципи помогнаха изключително много на моя storytelling. По-лесно виждам коя нишка да дръпна в историята, за да се промени цялата картина и да щракне по друг начин. Защото огънят и storytelling-а са свързани. Познанието за огъня ти показва как да бъдеш по-цялостен, ефективен и проводим що се отнася до твоя личен огън.

В този ред на мисли – една от функциите на огняра е да следи за целостта на коничната матрица. Ако тя пропада някъде, то следва да бъде възстановена възможно най-добре според динамиката на самия огън (ако идеята е коничната форма да е продължаващата физическа геометрия на кладата, разбира се). Накратко – чрез огъня неусетно започваш да разбираш от геометрия, от което ще има неописуеми ползи в алхимията ти в живота. Най-вече, защото винаги има едно ниво на огъня, което не можеш да контролираш и е добре да си предварително наясно с това. Но в играта с този аспект е скрита тайната на свързването с него. Малко по малко той ще започва да ти разказва истории. И ако експериментираш игриво с тях – това ще те отведе на места.

Колкото по-близко си до огъня, толкова по-голямо влияние има неговата история върху теб. Ще можеш да виждаш десетки неща като в кристална топка.

Например, ще откриеш, че различните пластове на огъня са различна честотна реалност. Ако се слезеш плътно долу до самото огнище – филтъра се сменя. Ниско долу, той владее света тотално. Mesmerizing! Това е особено вълшебно, когато самият огън изгасне и настане пълен мрак, който се пропуква единствено от тихо останалата червена жар. Тогава всичко във въглищата лъсва изведнъж! С огън е по-трудно да го видиш, защото когато е светло, се губи много от въпросната текстура.

10 см. нагоре и вече си в друг пласт на огъня, случват се други неща. Там е историята, която се разказва плътно.

На върха му пък е съвсем друга реалност... Виждаш го как си играе и глези.

Толкова неща за правене има с огън!

 

Какво да кажа за факта, че той е най-адекватна светлина, която би следвало да се ползва? Само огънят има портални свойства, защото носи хем светлина, хем тъмнина.

Намирам огънят (подхранван от дърво) за най-добрата светлина за човека, защото в нея има елементал. Както бе коментирано огънят идва от подземния свят – сянката, анти-света, тъмнината – онова, което носи магичността. Едно време във всяка къща задължително е имало целодневен огън, който никога не е изгасвал в камината. Хората са знаели колко важно е да има елементал в къщата. Днес всичко е стерилно. Огънят е опитомен и разменèн за електричество. Изкуствената светлина е една от причините поради които нямаме никакви сетива днес. Когато хората са се осветлявали с огън, сетивата им са били по-отворени, защото е било по-тъмно. Парадоксът е именно, че вътрешното зрение (а дори бих казал – и външното) е по-изострено, когато е по-тъмно.

Огънят е идеалната светлина, защото е ненатрапчив, мек и гальовен. Той има един тип притихнала светлина, която просто те кара да се чувстваш добре. Тази светлина е някак си воална и шепнеща (без тези фактори да пречат), защото в нея има повече тъмнина.[118] Той е точната доза фокусирана на едно място. Това е и единственият светлинен източник, който можеш да гледаш втренчено с просто око без това да те нарани (нещо, което не може да се каже за Слънцето и изкуственото осветление)... Когато не го искаш – или се обръщаш с гръб, или слагаш ръка пред него и той изчезва. Ако знаеш как да работиш с него, той е щадящ и внимателен. Понеже имате общение има адекватна обратна връзка. Поради факта, че огънят е истинска светлина и генерира митология[119] – той комуникира с въображението.

Като контрапункт, днес информацията разчита на изкуствената светлина, за да държи вниманието, имитирайки честотата на съзнанието наподобяваща сън. Това е прожектиране на външно „въображение“, без да се стимулира индивидуалното такова. Изкуствената бяла светлина в стаята те облива отвсякъде – тя е изключително ярка и нахална, защото не можеш да се скриеш от нея – просто прониква. Осветява и помпи информационния свят, изкарвайки мистиката от уравнението. Тя е агресивно обливаща, защото информацията иска да е навсякъде, това е моделът на обществото – навсякъде трябва да е светло.[120] Иронично, изкуствената светлина имитира геометрията на единствената истинска такава, защото тя също се разпръсква конично.

 

47

Просто човек не възприема тази геометрия, защото той приема светлината като „равнина“. Дори когато прожектираш нещо на стената, предвид се взима само крайната точка в лицето на плоския екран на който се вижда мърдащия резултат. Т.е. светлината се възприема като нещо равнинно, но това не е реалното случване зад нея, защото ако се обърнеш назад към апаратната в киното – ще видиш конуса.

 

 

Докато оригиналната светлина се разпръсква конично отдолу, обаче (давайки ти така и нещо от елемента земя), изкуствената светлина го прави наопаки. Както казах и по-рано – така тънко се задава mind set-ана „по-висша инстанция“. Тук искам да наблегна как едно съществуващо нещо се взима и се invert-ва (много характерен принцип в черната магия), така че да работи по определен начин. Искам да отбележа и как технологията винаги копира природата или съзнанието. Именно защото по-рано отбелязах, че ума може само да копира и пресъздава още информация. Затова и изкуствената светлина е равномерна, защото тя изпълва пространството с еднаквост.

Огънят от друга страна трепти и пулсира нелинейно, което разхлабва съзнанието. Неговият език е в движението, формата и причудливостта, във вечната закачка. Изкуствената светлина излъчва права, равна линия, защото е постоянна. Така тя закача за определена честота. Няма ги светлосенките, няма ги нюансите. Информационният поток е строго ритмичен.

Липсва цяло едно измерение на магия.

 

Ето защо обичам огънят... Тишина и в същото време свързване. Колко подходящо за Черното слънце.

Тази глава бе по-скоро метафорична импресия, но в нея има скрити много принципи, всички от които извлечени само при работа с огъня.

Ако следващият път когато си в гората почувстваш интерес да си поиграеш с него – отвърни на импулса и се самовъвлечи в процеса :)

Разбира се има и други начини, при положение, че този не е твоя ;)

Следват още нелинейни импресии.

 

 

Тъмната стая

 

One does not become enlightened by imagining figures of light, but by making the darkness conscious.

C. G. Jung

 

Въпреки че в заглавието на този материал присъства думата „тъмнина“ за нея почти не бе говорено пряко досега. Макар вече да съм казал доста по повода в „Навлизане в платформата“, исках тук тя да се подразбира като естествен контрапункт на светлината. Например, когато говоря за фиксиращата природа на светлината – на едно подтекство ниво се схваща, че тъмнината прави точно обратното. Защото, ако физическата светлина удря печата на усещането за „плътност“ на този свят, то тъмнината би следвало да разхлабва същия този хват. И тя наистина го прави.

 

Още тук се налага да бъде потретено.

Светлината и тъмнината във физическата реалност нямат нищо общо с истинската светлина на Черното слънце и тъмнината на Всичко Което Е. Реалиите на съществуващото и несъществуващото съдържат различни измерения на „тъмнина“. В сферата на несъществуващото се борави с „тъмнината“ на несъздаденото, която всъщност е чиста, неопределена „светлина“. Аналогично на тъмнината в открития космос, несъздаденото изглежда „тъмно“ просто поради отсъствието на материята – няма нищо, което да отрази съществуващата несъздадена светлина, защото тя не е рефлективна, не е базирана на код, че да има огледало.

В платформата обаче, сме принудени да работим с отражения – все пак всичко в този свят е наопаки. Въпреки това, физическата тъмнина в 3D може да действа като портал към потъването в Бездната. Това е причината и поради която алхимиците винаги са работили през нощта – липсата на фиксиращата дневна светлина спомага кондензацията на „светлината“ на Черното слънце. И тъй като посоката „надолу“ е много специфична, изключително малко хора в историята са инвестирали в това да вникнат „какво наистина е тъмнината“. Това е довело до демонизирането ѝ, до избягването на мрачните дебри на гората, до игнориране на неудобното неизвестно.

Упражнението Тъмната стая може да обърне тази тенденция на индивидуално ниво.[121] Ако си достатъчно проницателен и тих, тази практика ще ти позволи да разбереш по-добре Играта и реалните принципи, които я движат. Едно време тази тишина е била култивирана в пещера или манастир. За модерния човек това е непрактично, затова може да се започне с Тъмната стая в домашни условия. Разбира се, ако решиш, че това е „твоята дисциплина“ – можеш да продължиш в пещера или манастир.

Апропо... Правейки тъмната стая човек много бързо може да усети кой режим предпочита – проявения или непроявения. Някои хора просто се чувстват некомфортно в тази ситуация, докато други започват да отключват неща. Лично за мен човек, който влезе в Тъмната стая и е неспособен да преживее нещо вътре, е човек чието въображение сериозно страда и сам по себе си този факт вече започва да дава някои отговори. В този смисъл дори „провалът“ е резултат, което подсказва, че даже еднократното изпълнение на практиката може да се окаже полезно.

 

Главната идея е, че при дълго стоене в тъмното изчезва всякакво съмнение, че именно светлината носи дуалността.

Когато има светлина в 3D – формира се и сянка.

Има ли само тъмнина, обаче, няма дуалност, защото тя е Великата пустота, в нея не възниква светлина. Дуалност възниква само когато има светлина. Всъщност, на ниво код светлината се нуждае от тъмнината, за да има проявен свят. Защото, както обясних, тя няма захранващ импулс. Генериращият принцип идва от Великата Пустота. Всичко Което Е не може да създава. В него само се рециклират Искри. Принципът на живота идва от Черното слънце. Бялото слънце закотвя тази енергия във фиксиран loop от раждане и смърт. Но то по никакъв начин не е живот, то е модификация на живот. Защото истинската дуалност не е „живот/смърт“ (както ни учат), а „раждане/смърт“. Животът не е подвластен на дуалност – той няма опозиция. Искрата няма начало и край, тя е несъздадена. Затова и не можеш да сложиш край на живота. Можеш да сложиш край само на определена манифестация, която е зависима от циклите.

Тук обаче идва функцията на премигващия пиксел – самата платформа подсигурява своето съществуване чрез аспекта с умирането, за да се имитира принципа, който Черното слънце носи. Умирането в дуалността „раждане/смърт“ (като принцип, а не като фактическа „смърт“) имитира смислово Великата Пустота и това се превръща във „врата“ през която цялата матрица бива захранвана. Нулата е контакта, а платформата е щепсела. Всичко това е измислено много tricky и не е много лесно да бъде проумяно (самият език пречи), защото този setting хем поддържа формàта на Играта, хем ако не бъде следван на индивидуално ниво – ще бъдеш погълнат в още по-голяма мелачка. Както казах по други начини по-рано – принципите, които те държат в платформата могат да се превърнат и в инструмент за изход от нея. Точно затова е толкова ключово тези основи да бъдат припознати и използвани.

Отново – Тъмната стая е много добро начало за наблюдения върху твоето несъзнавано. Ето защо парадоксалната динамика на всичко описано в този текст може да бъде разбрана много лесно в тъмнината.

Защото светлината заслепява всички със своите проекции и истории, което обаче се коригира с малки дози тъмнина, за да започнеш да виждаш наистина. В процеса на практиката всичко започва да изпъква много по-отчетливо в тъмното. Постепенно съумяваш да видиш всичките си истории, защото вече не си заслепен от светлина и цветове. И поради тази причина можеш да „наместваш“ всичко много по-лесно.

Всъщност точно това прави Тъмната стая. Тъй като там няма обективна реалност, истината се разкрива по-лесно. Тъмнината дава възможност за преживяването на хомогенна среда без отражения, които постоянно да отвличат вниманието ти. Когато започнеш да мислиш нещо паразитно в тъмното, веднага следва себекоригиращ механизъм, защото бързо си даваш сметка, че това не е генерирано от екран, външна история или интернет, а от собствения ти шум. Така започваш да усещаш кои истории са внедрени и за кое твое ти предстои да угасваш. Осъзнаваш, че стигането до есенцията е свързано с притихване. И това е моментът в който всичко изчезва. Затова и практикувайки откриваш, че мракът всъщност не е нищо. Той по-скоро е липсата на нещо друго :)

 

Не може да се очаква това да стане веднага. Щеше да е твърде лесно. Иска се посвещение и практика. Все пак техниката е даоистка :)

Първоначално ще започнат да се прожектират всичките ти истории. Ти просто ще ги наблюдаваш (а не преизживяваш) и отхвърляш настрани, точно както slide-ваш снимки на смартфон (wink-wink).

След като извадиш всичките си персонални narrative-и – несъмнено ще започнат да се появяват чужди такива. Ще започне да идва нова информация, която по всяка вероятност ще бъде доста екзотична, интересна и поради това – пленителна. Ако чувстваш, че в това има нещо важно за теб, наслади му се. Навярно няма да стане веднага, но ще се научиш да отхвърляш и това. Колкото повече идва, толкова повече ще виждаш, че то е още история, още геометрия, която се бълва безкрайно to no avail.

Евентуално, когато преминеш отвъд историята на всичко това (може да отнеме години), ще започнеш да се свързваш с онова, което не може да се опише с думи.

 

Разбира се, човек е заслепен от сигурността и блясъка на платформата. Затова първите две най-чести и очаквани реакции, когато останеш на тъмно, са страх или скука. Завръщането към утробата често може да бъде преживяно като досадно, особено от хора, които нямат никаква идея какво правят и търсят още истории за себе си.

Ако ти е трудно да разбереш смисъла от един такъв престой в тъмно затворено пространство пробвай да си представиш следната ситуация.

Да речем, че съществува компания, която предлага неутралната услуга да влезеш в тъмна стая с още 1 човек, който не познаваш и няма да видиш никога повече. Замисли се добре за тези параметри. Има ли изобщо смисъл да се представяш за някой, който не си, както всеки ден правиш в обществото? Буквално няма причина за това, защото причинно-следствените връзки работят по друг начин. При едни такива обстоятелства си даваш сметка как света на светлината създава условия и рамки. Ако знаеш, че никога повече няма да имаш вземане-даване с този човек – би ли имало причина ти да не си искрен?[122]

Разбираш ли смисъла на това да започнеш да правиш Тъмната стая сам? Това е възможност света на историите и причинно-следствените отражения да изчезнат. Тогава вече няма нужда от фасади и геометрия – остава само искреност, което евентуално ще те отведе до Искрата ти.

На светло вече няма почти никакво въображение, защото всичко ти се прожектира. В тъмното обаче, то разкопчава всичките си колани за безопасност. Това е свят, в който няма нужда от отражения и истории. Разкрива се един друг режим на съществуване за който по всяка вероятност не си подозирал че го „има“ в будно състояние. Говоря за свят базиран на въображение, фантазми, страхове и чудеса. А след тях – вселена на тъмнина отвъд конкретната. Все пак неслучайно влизаш в царството на сънищата и неограничения потенциал НОЩЕМ, когато е тъмно. Не е случайно и, че затваряш очите си, за да не влиза светлина. Само така можеш да преминеш отвъд в съновното. For fuck's sake – дори без да си заспал имаш капацитета да видиш светове много по-широки от този – и сигурно всички са го правили като деца. Казва му се daydreaming и се случва като си затвориш очите. Когато отвориш очи виждаш фиксираното. Светът не е толкова лесно деформируем от твоята воля. В тъмнината обаче изчезват всички граници и можеш да се вслушаш, да учиш по един различен начин, който не е базиран на информация. Така постепенно започваш да развиваш един нов тип, вътрешно зрение.

Тъй като целият свят е огледална илюзия, парадоксът е, че човек може да се научи да вижда само в тъмното. На светло той се оказва загубен и заслепен от форми, цветове и илюзорните стимулации генерирани от средата, които се явяват истинската тъмнина (на невежеството). Човек не вижда наистина денем. Той просто функционира. Ето защо и в началото на текста бе коментирано, че когато човек гледа света той вижда най-вече своите спомени. Истината е, че просто не сме достатъчно проницателни и будни, че да виждаме света наистина. Ние оперираме съобразно база данни, която се явява репрезентация на света, негова приблизителна карта. И когато виждаме нещата – ние всъщност виждаме картините, които сме си нарисували ЗА тях. Така че онова, което възприемаме е онова, което вече сме научили, а не света, който уж „е обективно пред нас“. И когато следваме светлината ние никога не виждаме света. В най-добрия случай виждаме неговите символи (за което отново се иска култивирана тъмнина). Онова което лежи зад тези метафори обаче, се разкрива само в тъмнината. Защото когато няма светлина – няма и огледало. Има само потъване, което дава възможност за досег до есенцията. Надолу, надолу... вече знаеш „накъде“ ;)

Затова и обичам да казвам, че тъмнината има подхранващ ефект и лекуващи свойства. Пропадайки, тя помага да пуснеш всичко, което не е твое и освобождава място на онова което следва да възникне. Колкото по-тъмно, толкова по-проводима е магията. И колкото повече излизаш от света на историите – толкова по-често имаш достъп до магията наяве.[123]

Накратко – тъмнината стартира процес, който може да ти помогне да откриеш пътя обратно към изначалната „светлина“.

 

Докато описвах практиката в „Навлизане в платформата“ си давах ясна сметка, че е много важно да конструирам целия сегмент под формата на шега. Накрая дори написах, че не съм правил това упражнение (което, разбира се, е лъжа – практикувам го и до днес). Респективно получих обратна връзка от хора, които не знаеха дали се бъзикам или не.

Всичко това е много интересно, защото в известен смисъл шегата и несериозността са входа към Черното слънце – да разбереш, че всичко е игра, всичко е без дефиниции, че ти си писателят пишещ дефинициите. Това е подстъпа към Черното слънце и тъй като Тъмната стая може да отведе до този праг – исках презентацията ѝ да бъде в съзвучие със самите принципи стоящи зад нея. Важното е тези неща да се правят без ум, без да има очаквания „какво ще се случи“, поради което дадох и максимално малко информация при това под форма, която да имплантира съмнения в сериозността на цялото нещо изобщо. Както мисля, че писах и на един читател – ако направиш Тъмната стая без да си сигурен дали цялото упражнение е шега или не – нещо непременно ще се случи. И вдъхновяващото е, че нещо наистина се е случило на всичките по-малко от 10 човека, които решиха да направят упражнението :)) Изключително доволен съм от факта, че книгата бе прочетена от хиляди, но тези, които стигнаха до стъпка 5 се броят на пръстите на двете ръце. Няма нужда от самозалъгване – това си е живо митологично упражнение и е разбираемо, че не всеки има интерес да бърка „там“.

Иронично, преживяванията на всички бяха сходни, защото все пак се работи с нещо много „конкретно“ и случващото се отвъд историята няма как да бъде много различно за всеки...

 

При моята практика на Тъмната стая, много бързо достигнах етап, в който започнах да виждам светлина на тъмно дори със затворени очи (не говоря за „аура“ или „енергия“). Бе толкова ярка (по особен начин), че чак пречеше. Стигна се дотам, че дори нощно време, при пуснати щори, когато затварях очите си, ми бе твърде светло.

Сега вече знам, че това е информационна светлина. Разбрах това, когато започнах да си давам сметка колко светлина има вътре в мен самия, колко много имам да изгасвам още. Тази светлина е сбор от мисловни модели, информация и предварителни нагласи, които постоянно чупят Потока. Всичко което може да бъде структурирано би следвало да бъде освободено. С практиката тази светлина угасва, защото това е светлината на ума. Вниманието изчезва, за да се даде шанс на взора.

Това и започна да се случва с мен. Интересното е, че на този етап се инициира доста по-фин усет за тъмнина и започнах да разбирам колко различни нива на пластове има тя! Започнах да различавам различни видове тъмнина, вътре в Тъмната стая. Fascinating! Like 50 shades of darkness! Знаех, че това означава, че навлизам по-дълбоко в сянката си.

Започнаха да се появяват и чисто физически сетива за които няма думи. Разширена перцепция за усещане на самата среда. Започнах да откривам, че в тишината всъщност има бая много звуци (нали помниш – звук и светлина :Р). Започнах да чистя и тях.

С практиката се преживяват и аномалии в перцепцията за време (нещо, което практикуващите дали ми обратна връзка – изрично споделиха независимо едни от други). Всъщност това е един от основните фактори при чието наличие можеш да бъдеш сигурен, че правиш нещата правилно. Защото в тъмното просто няма време. Когато нямаш отправна точка ти спираш да го създаваш. Тъй като самата светлина е време – когато тя липсва – времето също се обезсмисля. Първо то се забавя, а по-нататък в практиката просто изчезва. Умът спира да мисли „за“ и „чрез“ време.

Това изменя и усещането за пространство (защото разстоянието е неизменно свързано със светлината и времето). Тъмната стая предлага различно усещане за обем. Сякаш по-ясно се разбират виртуалните параметри на физическата реалност и как тя се строи „пред“/от теб във всеки един момент. Интересното е, че колкото по-тясно е, толкова по-лесно разбираш колко голям е обема на тъмнината. Той е много по-голям отколкото изглежда в соларния свят, когато лампата в стаята е светната. В тъмното всичко има потенциала да придобива безкрайност (и съм сигурен, че магьосниците използват това, когато скачат в бездната). Когато се сетя за амплитудите на движенията, които съм правил в тази малка стая направо ми причернява – дори на тъмно, хаха![124]

Казват му „магия“, но всъщност не е нищо повече от това да можеш да „виждаш“ в тъмното по по-различен начин...

 

И въобще като цяло – ама че прекрасна практика! Толкова е хубаво да има техники, които да ти показват „другостта“ на нещата. Това те поддържа гъвкав!

 

А сега е време да приключвам таз шарада, изяснявайки някои финални неща, които лукаво запазих за края :D

 

 

Философия и капани на описаното дотук

 

Когато разбереш едно нещо отначало докрай – разбираш всичко.

Шунрю Судзуки

 

Колкото повече задълбавах в темата за светлината и тъмнината, толкова повече започнах да разбирам значението на светлосенките :)

Тази книга умишлено бе написана тенденциозно.

Идеята ми не е да „демонизирам светлината“ (търсейки параноично „поредния враг“), нито да приканвам към нелеп бойкот на изкуственото осветление, пледирайки за инвестиция във фабрика за свещи и създаване на support-групи за премахване на чакри :) Не те и агитирам да се пробваш да скачаш от Белинташ в тъмното, пробвайки „да се разтвориш в него“, защото е ясно какво ще ти се случи :)

Написах този текст по начин, който да представи статуквото наопаки. Да покажа една по-рядко срещана перспектива, както и да демонстрирам силата на диаметрално противоположната теза и нейните еднакво валидни аргументи. Защото обикновено се набляга изключително много на другата полярност и в това няма никакъв Баланс.

Тъй като обаче, представянето на другата противоположност може да доведе до подобно залитане – следва да бъдат и дадени още няколко жокера за „капаните по пътя“.

 

Нека започна с това, че не смятам описаното дотук за „истинаТА“. Това само би придало поредната тежест на нещата. Действително смятам обаче, че балансираното разбиране на тъмнината е важно и критично в нашия твърде добре осветен свят. Наясно съм, че ценностната система на всяко адекватно човешко същество се върти около светлината и аз напълно припознавам и оценявам факта, че без история – няма да има Игра. Тъй като не споменах това в основния текст, обаче, предполагам, че в процеса дотук навярно е имало повдигане на вежди. Това би означавало, че съм постигнал добър интензитет и флирт със света ти. Ако самия подход на поставянето на „превес“ на тъмнината над светлината, по някакъв начин те е притеснил, отблъснал или кара тялото ти да реагира – то навярно все още не си минал през своето „nigredo“. Духовното изтрезвяване е естествената пътека за правилното навлизане в „albedo“.

 

В интерес на истината, реакцията спрямо този материал би била повече от нормална. Езотериката дотолкова е задала параметрите на възприятията, че спираш да обръщаш внимание на елементарни неща и твърде бързо взимаш за даденост формàта на света в който си. Ето защо съм сигурен, че това което описвам дори е трудно за схващане на някакво ниво. Защото степента до която сме свикнали с него го прави единственото „нормално състояние на нещата“ и не е лесно да се схване „проблема“ в цялата картина. Недоумението се дължи на масовите ценности. Обикновено траекторията на наличните пътища е коренно различна от описаната дотук и освен ако няма завой от 180° – цялото нещо изобщо няма как да кликне. Аз самият много дълго бях погълнат от истории, които макар да бяха различни от всичко останало – пак бяха истории. След моето „nigredo“ обаче, няма как да се инвестирам в която и да е история по същия начин. Пускането е много по-лесно веднъж след като познаваш тъмнината.

В моя случай това започна като наглед нищо различно от всяка останала история, която започвам да изследвам. Обърнах внимание на нещо толкова простичко, че притворените очи спират притока на светлина и това променя цялата перцепция. Да направиш двете връзки не е нещо чак толкова сложно, но именно поради простотата му – то се крие под носа ти.

В същото време трудността да се направи подобна връзка също може да бъде разбрана. Защото генералната ситуация е, че човек е склонен да пренебрегва или отбягва тъмнината. Тя не получава достатъчно митологично внимание. А когато нещо не е във фокуса ти – няма как да започнеш да правиш и връзки свързани с него. Няма как да го видиш. Ето защо и през цялото време казвам че светлината и историите са заслепяващи. Защото по дизайн всичко тук е направено да отклонява фокуса от центъра ти.

Уви, такова бягство е обречено на „падане отвисоко“. Защото ще ти се наложи да скочиш в Бездната, хаха :) В крайна сметка черното няма как да не бъде прегърнато, защото всяко пътешествие на героя изисква навлизане в неговото Тъмно. Когато наистина разбереш идеята, че ти си Всичкото, разбираш че няма смисъл да те е страх от тъмното, защото там можеш да откриеш само и единствено по-голяма порция от себе си. И когато се свържеш напълно с тъмнина вътре в теб вече знаеш, че мрака не може да те „нарани“, защото ти се изравняваш вибрационно с него. Което предполага, че припознаването на тази част от теб е огромна стъпка. Защото не можеш да трансформираш онова, което не припознаваш, че е твое.

Точно затова реших да синтезирам откритията си – защото, както казах в началото, 50% от картината са си само половината. Пренебрегвайки тъмнината и нейните истини – никой не си прави услуга. И понеже ролята на щрауса забиващ глава в земята никога не е била присъща функция на този сайт – настоящият конденз бе направен и излъчен в масовия фокус. Мантрите на поп-езотериката винаги следва да бъдат обръщани наопаки, провокирайки по различен начин. Никога не ми е било по-трудно да направя това.

За да се разберат „измамите“ на светлината (които коварно не идват с инструкциите за изначално ползване), би следвало да се поеме още тъмнина. След това нещата действат на принципа на имунитета – веднъж като минеш през дадена болест – вече не си ѝ подвластен отново. По подобен начин, когато наистина разбереш структурата на историите, не можеш да попаднеш лековато в капана им. И се убедих, че макар и наглед парадоксално – в тъмното нещата „лъсват“ по различен начин.

Евентуално това води до изначалната „дилема“ – тази за Черното и Бялото слънце.

 

Тук е другия момент.

Черното слънце е просто поредната история. Колкото и да би било хубаво да се представи идеята за Нищото отвъд неговия буквален и дуален контекст – това не е възможно под формата на история разказана на език.

Тук има парадокс, че съществуването на светлината и историята дават възможността да се говори за онова „за което иначе не може да се говори“. Ако няма светлина и история – няма как то да бъде концептуализирано. Макар самата ситуация да има странен чар, не бива да се забравя, че за Източника не може да се говори без нещата да бъдат оклепани. В този смисъл настоящият материал не е различен с абсолютно нищо от всички останали истории. Затова и той няма нищо общо с „истинаТА“, която Източникът Е.

Още едно възможно подхлъзване е, че на чисто линеен план тази книга е предпоставка да се създаде платформа за поредния избор, именно понеже тя си остава история. Защото всичко което описах е част от света на проявеното, на геометрията, следователно то носи всички характеристики на 2“. А вече уточних многократно, че именно изборът е този, който поддържа матрицата.

В този смисъл на пръв поглед изглежда, че всичко описано дотук те поставя пред още един избор: „Черното или Бялото слънце“. В крайна сметка това е просто поредната дуалност, нали така?

 

Не става дума за избор, обаче. Аз съм последният, който ще вкара идеи за подход базиран на „или/или“. Точно затова и смятам, че всеизвестното „да бъдеш или да не бъдеш“ на Шекспир вкарва възможно най-голямата фрагментация (неслучайно е и най-популярния цитат в световен мащаб). Този постулат отразява зараждането на концепцията за историите. Именно „или“-то разцепва съзнанието на две, защото те вкарва в матрицата на избора.

Не става дума нито за това „да бъдеш“, нито за това „да не бъдеш“. Става дума за осъзнаване на реалния формат тук. Ако това наистина се случи на дълбоко и съкровено равнище просто виждаш, че blend-а между двете е единственото „логично“нещо.

Можеш да бъдеш и двете в един и същ момент и природата на платформата е свидетел за това – тя съществува и не съществува едновременно. Следването на реалната структура може да те доведе до свободата от нея без това да е самоцел. Когато човек осъзнае това той вече не избира, а действа.[125] Историите започват да губят тежестта си и ти се плъзгаш по-лесно върху тях. Без фанатизъм, без придаване на тежест, без крайности, без да вярваш толкова много в тоталността и окончателността им.[126] Колкото по-малко дефиниции в този живот, толкова повече може да навлезе Бездната, защото фиксираността и системите от убеждения са твърди и са от соларния свят. Те са карти и пътни знаци, а не действителности. Когато нещо е твърдо и дефинирано – то много скоро се превръща в тежест и естествената му инерция е да започне да тежи на всички нива. Тежестта създава още и още истории, в които да се изгубиш, защото оказваш съпротива на структурата. Не можеш да се разхождаш гъвкаво по нея, защото си тежък.

Ето защо умирането е най-адекватния approach.

В процеса си даваш различна сметка за концепцията стояща зад смъртта. Тя не е някаква актуалност разгъната във времето, за да „бъде преживяна по-късно“, а по-скоро нещо, което постоянно винаги се случва във Вечното Сега като екзистенциална наложителност установена от структурата на платформата. Смъртта освобождава символичната страна на живота, давайки зелена светлина на демонтажа на Егото и преминаването в „albedo“. Тя можеда отвори пространство, вкарвайки смисъл и дълбочина във всекидневния живот, но първо се преминава през онтологичната Празнота, която е основна нейна „характеристика“. Това Нищо се отразява на инкарнацията екзистенциално, въображаемо, символично и поетично – то е всичко накуп.

Идеята обаче, е не да се идеализира „деструктивния“ потенциал на Бездната и смъртта. По-скоро става дума за синхронизация с възможността психиката ти да те отведе на Път, който да не е немислим за Егото и да посее inception-a, че смъртта не е онова, което винаги си си мислил. Тя не е нещо „външно“ или онтологично различно от живота, просто защото в платформата няма живот, който да не зависи от смъртта. Затова и да стъпиш в смъртта не означава просто да преминеш от физическо състояние в друго. Означава да откриеш, че в бездната на смъртта лежи курса на самия Живот. Точно затова и дуалността бива поддържана чрез смъртта в контекста на премигващия пиксел. Тя е врата към неограничената енергия на Нулевата точка. Затова и всеки иска да е на Земята – защото тук тази структура може да бъде оползотворена най-пълноценно и без, хм... нека ги нерека „последици“ :)

 

Друг капан може да се окаже травма-вируса в ролята му на саботьор на твоето „nigredo“.

Състои се в постоянното натякване на ума, че „дори не можеш да умреш както трябва“ и че „постоянно се проваляш“.

F-U-C-K this shit!

Това само подхранва антагонизма – светлината си търси последни начини да вкара история в тъмнината. Няма правила „как трябва“ да умреш и какъв точно ще е крайния резултат от това. Дори чувството за провал след „nigredo“ може да бъде интегрирано като победа. Всъщност някои уроци могат да бъдат научени САМО чрез провал и именно това е целта зад подобен процес. Защото, ако не минеш по точно определени пътеки – блясъка на успеха/историята ще те заслепи. За да направиш това в известен смисъл умираш за идеята, че стойностния знак на „победа“ и „загуба“ има реално значение. „Победа“ и „загуба“, „щастие“ и „нещастие“ – има ли значение – все са част от историята. Затова и по-рано казах, че дори мисълта за освобождение следва да бъде пусната. Няма как да има автентично освобождение, ако все още играеш по начин приличащ на „бягство от затвор“. Така създаваш още съпротиви, още отражения, още светлинни представи, които сами по себе си градят нови прегради. Много тънък момент, в който неусетно можеш да се подхлъзнеш в схема от която няма излизане. Следствието е, че това е поредния начин по който ти отдаваш енергия на платформата. Траектория, която има „крайна цел“ и „трябва“ винаги ще е част от дуалния код. Защото след „края“ следва нова цел – самият модел го предполага. Крайните цели водят до крайни резултати и никога не се оказват наистина „крайни“ заради състезателния манталитет, който самата история имплантира – то никога няма да е достатъчно, искаш още и още. Това обяснява защо богатите хора, които на практика могат да си позволят абсолютно всичко на този свят искат да са още по-богати и още по-богати. Историята глътва, когато има зададена крайна точка – тя създава безкраен коридор от огледала продължаващ напред. Идеята за „освобождение“ не е по-различна от всяка една друга история във Всичко Което Е и тя може да активира травма-вируса с лекота. И именно това ще генерира фалшивите трансмисии, „че никога не е достатъчно“. Дали ще е под формата на „искам още пари/власт“ или „още неща за които да умирам духовно“ – няма разлика. И двете са истории, които следва да бъдат пуснати, за да може твоя фокус да потъне окончателно.

Bottom line – не се подлъгвай по един от последните опити на травма-вируса да прецака (дори)„nigredo“-то ти. Не се обвинявай за нищо в смъртта си. Имай повече доверие в собствения си процес, в собствената си смърт. Let go of everything.

 

Друг капан, в който със сигурност са попаднали много хора в човешката история при сблъсъка с Черното слънце, е нихилизма. Това важи както за етапите на „nigredo“, така и за излизането от него и живота в „albedo“.

След сблъсъка с Бездната е много лесно да станеш нихилист. Клопката на това мислене е, че то те остава бездеен, което в света на историите е безплодно съществуване без хармония. Трудността се състои в това във всеки един момент постоянно да намираш средата между константната съзнателност за природата на структурата и в същото време да минаваш през нея в режим, който да не генерира отражения и причинно-следствени връзки. Много е особено – точката на Баланс е различна във всеки един момент (защото във всеки един момент си различна личност). Само така не можеш да бъдеш рециклиран с ups and downs, с + и –. В процеса не губиш чувствителността си, просто изостряш взора си. Има огромна разлика. Така фрагментацията вече не може да е водещия принцип, защото историята не идва от ума.

Откъде идва ли?

Тя идва през инструментите на платформата, но това не е история, която ще създава още цикли. Постигането на това става чрез намирането на твоя огън, твоята страст. Подобно на физическия огън, твоят такъв идва от подземния свят на Черното слънце, което означава че съдържа точното „количество“ тъмнина. Просто транслацията му във Всичко Което Е ще бъде чрез история, чрез въображение.

Но те са нещо повече от обикновените истории, които владеят платформата. Те са твоята собствена митология, а всяка една приказка завършва с обединението на дуалностите. Твоята страст е единствената нишка светлина, към която ако пристъпиш балансирано – може да ти даде достъп до Черното слънце. Твоята страст е както творческа, така и унищожителна, защото огънят е такъв и точно по този начин изпадаш in sync с природата на платформата. Ето защо единственото оръжие в света на циклите е да правиш онова, което искаш, ръководен от любов (както казва и Кроули).[127] Така можеш да разиграеш история, в която да не се изгубиш. Т.е. да играеш според параметрите, но да не забравяш, че те не са истински и да не се инвестираш по начин, който става нездравословен. Това въвлича следването на страстта, защото само огънят е трансформиращ в черно-бялото. Само той от 4-те елемента изпепелява формите и занулява геометрията им във физическото. Само той носи истинска трансформация. Това е така, защото е медиатор на изначалната нефиксирана енергия на Черното слънце и в същото време носи земя, защото, както уточних, огънят като елемент бива допускан от земята.

С натрупването на метафорите връзките да стават по-ясни :)

Твоята страст ти дава земята да оперираш във Всичко Което Е, защото нищо тук не работи, ако не си заземен – то винаги ще изтича отнякъде. Земята в случая „върви в комплект“, защото огънят е в постоянен контакт със земята, но въпреки това идва отдолу, дарявайки те с трансформиращата сила да умираш за всичко. Това е win-win ситуация, защото при контакт със земята – взаимодействието с Черното слънце е много по-лесен. От една страна така спазваш формàта на платформата и страстта ти ще бъде облечена в история (защото проявлението ѝ е в света на историите); от друга обаче, тази история ще е представителна за Искрата по линията на това, че тя просто Е, независимо от контекст и рамка (което наподобява „принципите охарактеризиращи Източника в света на геометрията). Най-близкото проявление на това „Е“ на Искрата в 3D, е твоята страст. Така хем си от света на историите, хем не си. Затова и страстта се следва no matter what. Защото само така нищо не тежи. Затова и е „no matter what“ (без да създаваш материя/тежест, проявено история, „2“). Страстта винаги е там, дори и да е заровена от нихилизъм, защото всеки има Искра.

Така че най-безболезнено е да го приемеш така – и без това тук цъкаш все някаква история, просто защото... ами защото си тук, а не някъде другаде и друг начин тук няма – без това не може да се мине. Ако приемеш това ще видиш, че няма абсолютно никакъв смисъл да цъкаш нечия чужда история, а не онази представителна за твоята собствена страст. Останалото ще генерира само още печал. Намери историята, която ти дава достъп до вълшебството. То може да не е най-лесното нещо за правене, но със сигурност ще бъде най-удовлетворяващото. Защото ако предприемаш удобни и приятни цели, това ще те вкара в режим за който със сигурност ще си платиш. Парадоксът е, че ако не се синхронизираш с нишката, която самата Искра ти подава – черно-белият код ще те помете безкомпромисно. Страстта е интегрираща. Останалите истории винаги те дърпат нанякъде и стимулират ума, а не въображението.

Тук следва да забравиш и въпроса „как“. Така само активираш лявото полукълбо за пореден път и не даваш шанс на коридора да се открие пред теб. Този въпрос е много подобен на по-рано описания принцип за здравото стискане на мокрия сапун. Пусни „как“, остави се екстаза на огъня да те води и не влагай очаквания. Просто го остави да те поведе и сърфирай на гребена на вълната, без да забравяш че цялото нещо е само декор така или иначе. Няма истинско иницииране на „nigredo“, нито автентичен живот в „albedo“ докато съществува въпроса „как“. Той е отрова, защото подава заявка за още информация, а не за действие. Затова и по-рано казах, че просто се действа, без да правиш поредните схеми, да търсиш поредната информация, поредната карта, структура, геометрия, учение, идеал, философия.[128] След един определен етап няма нова система от убеждения или „по-дълбока истина“, които да откриеш. Това отново е травма-вируса.

Просто притихни, позволи да се отвори пространство и тогава ще се случи следващото правилно за теб нещо.

 

И бъди предупреден!

Решиш ли да вървиш този път съзнателно – по всяка вероятност ще бъдеш много сам. Колкото той да те среща с нови хора, колкото и близост да постигаш – ти винаги ще си сам на най-дълбокото основно ниво. Защото хората циркулират в живота ти в съобразие с циклите на самите истории. Следването на страстта е тънка амалгамна линия между „е“ и „не е“. Да откриеш някой който следва абсолютно същото сечение (за да остане непреходен в живота ти) не е най-лесното нещо и не бива да е самоцел. Но само така той/тя би „разбирал/а наистина по какъв начин живееш“. Също така „опасенията от самота“ отнемат от лекотата на самия път и ти дават още една причина да умреш за нещо. Ето защо повтарям – бъди предупреден за това! То не е нещо, което можеш да „очакваш“, но е нещо, което е закономерно предвид пътя, който вървиш. Все пак пускането на всички истории най-често е съпроводено с пускането на хора...

Ergo – те ще започнат да не те харесват. Обикновено това е резултата от умението да казваш „не“. Това ще дава все по-чести поводи другите да се чувстват „наранени“, „обидени“, „отхвърлени“ или каквото и да е друго диктувано от ума или емоционалното им тяло. Така ще тръгнат и клюките зад гърба ти. Това е хубаво да се има предвид, защото е естествената траектория на нещата.

Тук не става дума за това да губиш всякаква хуманност, но в същото време не можеш да се влияеш от кода на другите. Поради начинът по който ще започнеш да живееш ти ще се превърнеш в ходещ парадокс, който постоянно провокира и mindfuck-ва. Повечето хора няма да се чувстват добре в подобна среда и ще побързат да те категоризират и етикетират. Не можеш да се бориш срещу това – няма и смисъл. То е просто поредния опит на кода да те глътне в неговата игра. Да опонираш, да доказваш, да се обясняваш... Осъзнавайки това ще спреш да бъдеш ръководен от мнения, символи, космически съвпадения и духовни превземки. Ще започнеш да култивираш истинска сила, която не се свежда до нищо друго, освен до това да избираш своята собствена реалност. Защото трикът е да разбереш, че има безкрайност от светове и можеш да избереш свой собствен. Не да променяш „реалностТА и другите“. Това е технически невъзможно. А да сърфираш по начин, който поощрява все повече и повече твоята игра, без това да бъде в ущърб на платформата (което би насочило светлината на прожекторите върху теб, донасяйки още тежест).

 

Разбира се, по-нататък също има капани...

Когато стигнеш етапа, в който платформата се пренарежда около теб по начина по който „искаш“, закономерно ще дойде страха, че можеш да бъдеш Всичко. Намирам това характерно за жълтата фаза. Този страх е основателен (и в известна степен полезен), но не можеш да му позволиш да те спира. Единственото за съблюдение тук е поемането на отговорност за това че вече си свободен да правиш каквото пожелаеш. Защото веднъж след като си свободен от дуалните нагласи ти имаш пространство да започнеш да пишеш живота си сам и това е страшно. Това е етап при който историите на цикъла вече не те ръководят, няма готов прединкарнационен път за следване and you’re on your own. Това предполага зрялост и отговорност.

Думата „отговорност“ тук е много издаваща, особено ако ѝ бъде направена архетипна аутопсия през английски. „Responsibility“ не е нищо повече от „ability to respond“. Отговорността е да имаш капацитета да отговориш адекватно на онова, което си написал сам – т.е. отговорност към собствения ти живот. Най-малкото това изисква нулев манталитет на жертва. Другото, което изисква е липса на фрагментация или поне засичането в корен на мисловните модели и действия генерирани от нея. Защото природата на ума е разкъсваща и това лесно подхлъзва. Например, една част от теб иска да спре да пуши, на другата обаче ѝ харесва. И точно в това се състои проблема – че възприемаш себе си като „части“, които са в конфликт едни с други. Интеграцията обаче не е обединение на различните „части“, а осъзнаването, че всъщност си цялостна система.

 

Само по себе си това също носи капан.

Защото макар и самата интеграция да е последната спирка, хората са склонни да търсят именно нея, а тя идва единствено косвено. Съюзът на противоположностите е атрактивна идея, защото предполага цялостност, но посвещението и интензитета на потъване в несъзнаваното изискващи това често биват приемани за даденост, без да се осъзнава реалния им калибър.

Открих че да обединяваш противоположностите е валиден, но механичен път, изпълнен с фрикции. По-интуитивния подход в случая е да се наблегне на важността на парадокса, който вече съществува в структурата на платформата и може да предложи по-лек достъп до същия краен резултат, отколкото, ако синтезираш единството „ръчно“ :)

Парадоксът обикновено остава в сянка за сметка на интеграцията, получаваща цялото психологическо внимание поради антагонизма измъчващ хората, който те просто търсят начин да спрат чрез алхимична сватба. Така обаче, това единство често губи своята мистерия и сила и се превръща в клише и карикатура. Оказва се, че докато човек е фиксиран да стане цялостен, той по всяка вероятност изпуска парадокса за който говоря в целия текст.

Мистерията на парадокса е съществена част от разбирането на Искрата. Парадоксът е характеристиката на всички трансцендентни ситуации. Това е така, защото сам по себе си той предлага адекватна експресия на тяхната неописуема природа.

Когато Аз-ът преобладава винаги има конфликтни истини и историята на философската и религиозна мисъл е пълна с разнообразни опити подобни различия да бъдат помирени. Някои от тези опити включват будисткия „Среден път“, аристотеловата „Златната среда“, „рационалните антиномии“ на Кант, „диалектиката“ на Хегел, „Ерос и Танатос“ на Фройд – всички от които се гърчат по техния си характерен начин. Според повечето от тези, обикновената работа с елемента „земя“ не е адекватно разрешение на проблема с противоположностите, който изисква продължаващи опити да бъде изразена комплексността на душата (травма-вируса). Парадоксът обаче, обогатява негласно, защото само той доближава до пълнотата на живота, без човек да се окаже вътрешно разорен.

Когато говоря за „парадокс“ имам предвид наличието на две конфликтни истини присъстващи в един и същ момент в съзнанието. Да задържиш две такива антагонистични истини създава огромно напрежение. Когато изпаднат в такава ситуация, повечето хора се опитват да облекчат този struggle, сливайки парадокса в съюз на Едно, но всъщност всяка една истина би следвало да бъде внимателно запазена като нещо отделно, докато трансцендентаната функция наистина произведе символичен съюз. Защото символите твърде лесно се превръщат в интелектуални идеализации, които хората смятат, че могат да постигнат „ей така“, запазвайки цялата си индивидуалност. Това не е възможно.

 

48

 

Въпросното Единение се илюстрира най-добре от т. нар. „андрогин“. В случая това, което е добре да се вземе предвид е, че повечето хора го виждат като символ представителен за интегрираната Цялостност без да си позволят да преживеят неговата гротескна и чудовищна природа. Тя е почти невъзможна за толеранс от Егото. Най-малкото защото има много „романтично-езотерични представи“ какво би представлявал „човек обединил противоположностите“, но това са просто поредните проекции и духовни етикети. Когато онова, което наистина постига съюз неизбежно се размине с предварителните образи – то бива комфортно заклеймявано. И въпреки това, важно е да се сблъскаш с подобно преживяване, ако искаш автентично преживяване на тази Цялостност.

Напрежението предизвикано от антагонистичните истини за които говорих унищожават човека, но и го правят такъв какъвто е, което хваща съзнанието в странен парадокс. Подобна чудовищност присъства в нашите болести и страдания и е важно да не ѝ се обръща гръб, защото тя е съществена част от всеки разграничаващ се от Цялостността смисъл. Тя минава отвъд всяка една идеализирана Его-фантазия. Според Юнг, например, дори христовата фигура не съдържа най-тъмните измерения на психиката, предвид че една евентуална интимна връзка между Христос и Антихриста се струва като чудовищна.

На персонално равнище това се съотнася към премеждията в инкарнационния формат – всеки тежък удар на всекидневния живот, с който не можеш да постигнеш мир. Ако човек е искрен със себе си, той по всяка вероятност ще признае, че подобни травми в живота не могат просто да бъдат подминати в нито едно идеализирано състояние на трансценденталност. Това не е така лесно. Такива преживявания нараняват, жилят, гневят, а понякога депресират и убиват. Въпреки всичко те следва да бъдат припознати и направени съзнателни, ако целта е да има някакво истинско осъзнаване на Искрата.

На практика живото преживяване на Себе-то е чудовищно. Това е сблъсъка на противоположности, които ужасяват фиксираното Его и упражняват мъка, деморализация и насилие над всяко едно резонно съображение. То е в нарушение на всичко, което човек намира за „естествено“, „основателно“ или „нормално“. В алхимията чудовищният аспект на единението е особено подчертан, когато противоположностите, които са събрани в едно не разпознават отделните си аспекти. Тази ситуация е описана като „monstrum“, или „преждевременен съюз“, което е всяко едно обединение, което не разграничава себе си на отчетливи елементи. Тази прибързаност може да е факт, дори когато се говори за състояния свързвани с Черното слънце.

Да преминеш през този свят, преживявайки основната истина, че: има една предварителна хармония стояща зад всичко отвъд кода, че „божеството“ се превръща в човек и човекът в „божество“; че „външно“ и „вътрешно“ са едно-и-също; че майката е дъщерята и дъщерята е майката; че природа и дух, тяло и съзнание са аспекти на един и същ невидим принцип – може да се окаже опасно. Защото всичко това неглижира острите разграничения обединени от тези свръзки.

Така че съзнанието тръгнало по пътя на интеграцията, без значение колко мъдро и удивително е то, може да се окаже както преждевременно, така и чудовищно. И под „чудовищно“ алхимията има предвид „неплодородно“ и „ялово“.

С всичко това искам да каже, че истината не може да се открие чрез търсене. Тя те връхлита, когато разбереш парадокса.

Именно концепцията за „парадокс“ е тази, която може да те изстреля най-лесно. Парадоксът е вратата, защото той блокира ума и създава тишина. Мислещият има шанс да изчезне. Това е break point. Затова целта на дзен-коаните е да те докарат точно до тази точка чрез липсата си на линеен смисъл. То е същото като наставника в манастира да се промъкне зад теб и да те удари изненадващо с тояга по гърба. Подобно действие не е базирано на причинно-следствена връзка, защото няма обективна видима причина за него. И това шокира цялата ти реалност – ти не разбираш „защо“. Да „не разбираш защо“ обаче, е възможно най-ключовия момент в парадокса. В този миг е идейно да продължишда не разбираш защо“, а не да търсиш самото „защо“. Само така двата елемента могат да останат сами за себе си в общ формат, което те държи в безтегловността на не-две. Ако в този момент bypass-неш Егото – това води до кеншо.

В крайна сметка „универсалната истина“ в платформата е само една: всичко съществува и нищо не съществува едновременно. И това е именно парадокс в рамките на дуалното. Другото са философски конструкции и пълнежи, които работят за различни хора.

Отвъд тази истина обаче, има такава, каквато не може да бъде изказана на език, защото използването му не би бил адекватен неин проводник. Дори изразът „нищо не съществува не е „нещо, което може да бъде представително за несъществуващото. Самото твърдение „нищо не съществува“ е идея, история, информация – тя не значи нищо за никого, защото несъществуващото не може да бъде „познато“. Затова един от потенциалите на Оракула казва на Нео, че не е възможно лъжицата да бъде огъната. В крайна сметка не можеш да придадеш форма на онова, което не съществува :) Пускайки историята, че „това е лъжица“ – можеш да минеш отвъд нея. Това е „огъването на теб“ на дуалния ти ум, което впоследствие се транслира в огъването на „лъжицата“ в света на бинарното.

 


Free Joomla Extensions

 

За да напиша тази книга, аз също пуснах доста неща по особен начин.

Например хронологичния ред на написването ѝ. Това е единственият мой текст, която променяше поредността на главите си така все едно редя кубчето на Рубик... Написвах една глава, смятах че тя принадлежи на точно определено място и след това си давах сметка, че в нея са обсъждани неща, за които все още няма даден контекст и позицията биваше изместена по-надолу. След това още веднъж, и още веднъж – във всички посоки... Постоянно рафиниране „кое след кое да е“, защото всичко е свързано, но все пак не можеш да стъпиш на нещо, което все още не си обсъждал... Целият процес сякаш отразяваше неспецифицираността на самата Първична частица, затова и не можех да фиксирам точна структура...

Ето защо на ниво език в темата може да има наглед много противоречия, но те се дължат на невъзможността парадокса стоящ зад Източника да бъде пресъздаден по дуален маниер. Което няма как да не се отрази в антагонизъм на ниво език, още повече в текст, който не е поетичен, а следва определена структура.

Именно поради това опитах да обясня едно-и-също нещо от множество различни посоки по множество различни начини. За да стане ясно доколко принципа се просмуква във всичко основно изграждащо този свят. Така мемите му могат да бъдат видени в по-голяма цялост.

Като заговорих за език, тук е добре да се има предвид и едно последно нещо.

 

Всичко разказано в тази книга едно време се е предавало смислово чрез приказки, митология и окултизъм, защото това е бил подходящия и съотносим език на времето. Макар лично аз да се чувствам комфортно с този жаргон, той вече не е релевантен към новото време. Сега за тези неща се говори чрез езика на бинарния код и виртуалната реалност, защото това са разбираемите инструменти и аналогии за всички от епохата. Не можеш да обясниш голямата митологична картина на някой, който като дете не е чел митология. Най-прекия начин е да го обясниш чрез компютри – затова изведнъж ситуацията, в която се намираме се превърна в „симулация“. Това е новия метафизичен език на несъзнаваното.

Респективно всички започнаха да правят филми за виртуалната реалност и тъй като „Матрицата“ е първия постигнал голяма дълбочина – той се явява най-адекватния модерен прочит на инак една извечна митология. Преди тя се е наричала „мая“ или „сън“ – но по същество става дума за еднакви неща. Казвам това, защото може да си се зачудил дали наистина смятам тази реалност за симулация подобна на описаната в трилогията на Уашовски.

Истината е, че просто не знам. Ако следвам модела на циклите, бих направил safe guess, че това е просто поредния език на времето, а обстоятелствата са демонстрация на силата на колективното несъзнавано да твори. Факт е, че много скоро човечеството за пръв път в съзнателната си история ще може масово да пресъздава този свят на ниво виртуална реалност, което ще го постави още една стъпка по-близо до структурата. Дали обаче това ще бъде имитация на реалната истина зад нещата?... Кой може да каже на 100%?

Лично аз не бих се привързвал към нито един език, обяснение, структура, идеология, вяра, система от убеждения или каквото и да е. Предпочитам този свят да остане необясним на едно равнище, защото това поддържа параметрите на парадокса за мен. В крайна сметка има много начини по които да се влезе в тази Игра и съм сигурен, че ако решиш да излизаш от нея – инструментите за изход също не са един или два и по всяка вероятност не съм концептуализирал дори половината от тях...

Можеш да синтезираш философския камък (рядък и много специфичен Път); можеш да излезеш през центъра на Земята след смъртта ти; можеш да обединиш противоположностите чрез вътрешна алхимия; можеш да излезеш като умишлено играеш за загуба[129]; можеш да излезеш, разигравайки парадокса като митология[130]; можеш просто да следваш страстта си и да ѝ позволиш да те води; или пък можеш да се събудиш на стол в някой космически кораб след като се окаже, че през цялото време наистина си бил в електронна игра – who the fuck knows for real, right?!

 

Идеята е да си готов за всичко и да не очакваш нищо. Търси парадокса. Той е навсякъде. Дори в тази книга.

You see…

Цял текст се говори за това как навлизането в тъмнината е необходимо, но съществуването и публикуването на тази книга сами по себе си представляват акт по хвърляне на светлина... върху тъмнината :) Не можеш да избягаш от това... от змията захапала опашката си. Това е живеенето на парадокса. Както казах – можеш само да си съзнателен в процеса, което те поставя в 3-тата точка. Тази, в която с единия крак си стъпил в недуалната Нула, а с другия в света на историите. Това е и Точката, която може да ти покаже Пътя „навън.

 

В крайна сметка – „как ще постъпиш веднъж, когато си „там, е личен „избор.

Хихихи :D

 

29

 

 

.Albedo


[1] Все пак съзнанието, което вече е преминало през безброй истории може да генерира такива и със затворени очи – сънищата са най-прякото доказателство за това.

[2] Това е дотолкова важно, че го оцветявам в червено и правя изрична бележка под линия по въпроса, за да се върна на него на един по-късен етап от текста – wow! Мда, премигващият пиксел е attention whore.

[3] Интересното е, че де факто това се случва за втори път на Нео. В „Матрицата, когато той излиза за 1 път от инкубатора, той пита Морфей: „Защо ме болят очите? Последният му отговаря: „Защото досега не си ги ползвал. Предвид последвалите събития в следващите два филма тази сцена навежда на мисълта за фалшивото събуждане за светлината след което се налага отново да изгубиш очите си, за да можеш най-накрая да започнеш да виждаш наистина – за пръв път.

[4] Ако това ти се струва твърде дребнаво „доказателство, не забравяй синхромистичния метод и идеята, че всъщност всичко е символ за нещо друго.

[5] Шапката с периферия може да действа и като щит от външни трансмисии, както и да служи като антена. Неслучайно, когато мъж влезе в катедрала – т.е. място, където се промиват мозъци – го карат да свали шапката си за разлика от жените (което потвърждава орионските идеи на Морнинг Скай). „Минусът на шапката е, че отнема от периферното зрение, именно защото навлиза повече тъмнина и разчиташ по-малко на физическите си сетива. Затова този който ползва шапка може да е готов да разчита повече на другите си сетива. Наметалото и косата са други начини да бъде постигнато същото нещо. Последната може да пропуска определени количества светлина до лицето. Затова колкото по-пусната е, толкова по-мистериозно е. Което обяснява защо момиченцето от „The Ring“ е толкова страшнопонеже се създава усещането за канализирането на тоталната тъмнина, която разбира се, се тълкува по грешния начин като нещо „зловещо“.

[6] Затова и е казано, че вселената е холографска – от най-малкото парченце можеш да съставиш цялата картина. Защото е нужно да имаш само късче дуален код, за да може той да съгради пълната структура наново – именно защото действа на принципа на саморазмножаването. На практика е загадка защо хората се превъзбуждат по холографската вселена и фракталите, предвид че това е принципа правещ дуалния „затвор“ възможен.

[7] В проявения свят всичко е направено от светлина, защото всичко проявено има светлинна матрица. Затова е и „проявено“, иначе щеше да е пълния потенциал на тъмнината. Докато си в решетката – тя ще бъде съставена от светлина и де факто визуалната метафора, че тя е „черно-бяла“ само подсказва смисловата ѝ полярна природа, а не фактическата текстура на кода, който е светлинен.

[8] Макар моментът със светлината да е основен за настоящата тема и вече да съм вникнал в доста голяма дълбочина в него, аспектът със звука е нещо, което все още не разбирам напълно. Досега съм имал само едно лично преживяване със звукова честота, която в онзи момент възприех като имаща нещо общо с поддържането на самата физическа вселена наред със светлината. Почти сигурен съм, че става въпрос за т. нар. „бял шум, който, отгоре на всичко е получил своето име от... бялата светлина... Това прави пряка връзка между двете концепции в поддържането на даден честотен диапазон свързан с дуалния код. Като допълнителна илюстрация, визуалната интерпретация на белия шум (която със сигурност си виждал) се явяват прочутите телевизионни „снежинки в лицето на черно-белите пиксели, които се наблюдават при липса на излъчен конкретен сигнал. Което още веднъж потвърждава архетипната обвързаност на идеите за бинарния код, светлината и белия шум в лицето им на „база върху която може да се изгради реалност. Допускам, че звукът играе ролята на нещо като „хоризонтала, закотвяйки светлинната „вертикална“ матрица (за значението на хоризонталите и вертикалите, виж книгата „Навлизане в платформата“).

[9] Напомням, че самото движение на замръзналите кадри в тесеракта се случва чрез светлината (която в случая се явява фокуса на ума, който се движи из тях) досущ като при прожекционния апарат със статичните кадри върху лентата. Затова в тъмното все едно всичко е спряло в хомогенен мрак. Има само „статика“ и нищо конкретно. При движението през кадрите – възниква история, защото има светлина, motion (динамичен-Ян принцип).

[10] Разбира се, човекът на съвремието имитира тези вектори и всичката ни изкуствена светлина днес отново е над главите ни, прожектирайки своите собствени меми.

[11] Виж „Навлизане в платформата“ за разбирането на необходимостта от 3 опорни точки при преживяването на която и да е реалност.

[12] В този ред на мисли, друг популярен поп-културен мотив е закриването на едното око, един от чиито смислови пластове не казва нищо повече от това, че за да имаш контрол над проявеното в светлината, следва да има и равно количество тъмнина.

[13] Затова в професионалните гримьорни огледалата имат крушки около рамката си – така лицето светва още повече.

[14] Това ще стане още по-тежко, когато трансхуманизма и виртуалната реалност навлязат окончателно, защото тогава принципът ще се разгърне на всички нива. Човек дори няма да може да се впечатли, ако види красива жена на улицата, защото вече ще е разигравал всички свои порно-фантазии с перфектно рендираната такава, докато носи каска с очила. По този начин ставаш безразличен към истинската човешка комуникация и връзка и се стига до пренасищане и механизация на смислите.

[15] Особено характерно за запада и повечето азиатски държави, като апогея на това може да се наблюдава в Япония. Там информацията е на космически висоти (в големите градове не съществува празно място където да няма йероглифи спамещи за нещо) и както съм казвал и преди – те са първите, които прегръщат трансхуманизма. В тяхното колективно съзнание роботите са приятели, те са герои на хиляди определящи поп-културата anime-сериали и затова бъдещето представено в едно „утопично“ cyberpunk общество – не е толкова далече там. Защото отчуждението между хората е идеалното условие да възникне привързаността към синтетичния човек. Няма друга държава, в която индивидите да са по-отдалечени едни от други. Намирам и за много символичен факта, че Япония е позната като „страната на изгряващото Слънце“, което някак си се е наложило световно, макар фактически Слънцето да „не огрява първо нея“. Идеята, че това название е останало обаче, е като маркер за нещо друго, което на лично равнище обяснява защо това е най-фиксираната и роботизирана нация. Тази която вярва най-много в платформата и в изключително кристализирали идеи за чест, дълг и „как точно трябва да премине живота ти“, поставящи предимно колективно ударение на развитие повече от навсякъде другаде.

[16] Във физическата реалност не е по-различно. Виждал съм структурно как колкото повече внимание и тежест отдаваш на даден въпрос като драма – толкова повече тя се утежнява и не можеш да я изциклиш като тема. Защото всяко едно нещо, което по-късно се превръща в „драма“ започва като обикновена тема, която иначе е просто поредното съставно блокче на живота. Твърде голямото отдаване на значение на каквото и да е обаче, завърта около себе си централна ос и това вече много изкривява основния Поток. Всичко е част от палитрата на преживяването. Когато придадеш специфична тежест на нещо – задиряш.

[17] Тази механика е част и от скелето около което се роди темата за двата смислови блока в „Матрицата. Докато подаваш информация, докато търсиш – ти придаваш тежест и по този начин декларираш, че си част от кода. Окончателно се убедих в това, когато открих, че цялото търсене на Нео бива екранизирано от вестника „An-Nahar“, който носи утрото и светлината чрез петела. Виж самата тема за повече контекст.

[18] Формулирам го така, защото идва от висшата перспектива за механиката на самата платформа.

[19] Структурата на самия интернет и технологията служат като визуална метафора за фрагментиращата природа на самата информация. Все по-малки и по-малки прозорци, квадратчета, пиксели. Излизат и все по-нови формати на видеообраза – по-висока резолюция, по-малки пиксели, повече информация за секунда и по-голяма компресия...

[20] Даже някой теоретизираше, че в даден момент нета просто ще крахне от спам! Не знам дали е технически възможно, но определено звучи забавно и закономерно.

[21] Това се прави и в театъра, и в киното – преди да започне представлението/филма се гасят светлините и така става ясно, че стартира нещо друго, че навлизаш в пространство, в което нещо отвъд информацията на всекидневното ще бъде представено. Навлиза се в пространството на митологията, което лежи отвъд всекидневните истории. Тази геометрия на случващото се е разбулваща, именно защото публиката тъне в мрак – подсъзнателен сигнал, че в момента нямаш лична история и ти се разказва друга такава от сцената/екрана. Които, разбира се, са осветени, защото излъчват историяТА към момента.

[22] За по-добро осмисляне на тези парадокси можеш да прочетеш материала за Първичната частица.

[23] В този смисъл за мен е абсолютно очевидно, че където има Слънце във вселената – има и някакъв тип Игра, защото това задава много специфична рамка на преживяването предполагащ наличието на история и съзнания, които да я преживяват. Който разбира архетипното значение на това би следвало да разбира и че в такъв един формат извънземният живот е абсолютно наложителен, защото някой трябва да преживява светлината и да пише историята, която тя носи.

[24] Между другото все повече марки коли ползват за фарове именно LED-осветление, което е 30 пъти по-пробивно, рязко и заслепяващо. Сигурен съм, че всеки шофьор може да потвърди дискомфорта от това автомобил в насрещното да свети именно така. Всъщност парадоксът, който съм забелязал при мен е, че тази светлина по-скоро заслепява, отколкото да осветява. Когато ми се налага да нося челник в тъмното в гората, това винаги ме обърква, защото аз не виждам наистина. Това ми помогна да разбера по-добре защо животните на пътя се парализират от тази светлина и биват блъскани от превозните средства. Защото те изпадат в една изкуствена светлинна матрица, която отрязва всичките им естествени перцепции и те няма как да реагират, което води до гипсиране и летален изход.

[25] Става дума за всички институции формиращи рамките на съвременната цивилизация: училища, болници, съдебна система, полиция, банки, данъчни, както и целият останал чиновнически апарат на държавата. Корпоративният и заводският сектор се подразбират. Като маркер, че принадлежат към структурите на проявеното, линейките, полицейските коли и пожарната ползват свои собствени светлинно-сигнални сирени, които разцепват ефира по улиците, напомняйки, че става дума за структури на реда (светлината), които имат приоритет над всекидневното случване (по пътищата). Те са такива, защото носят отново структурата там, където тя е била нарушена.

[26] Неслучайно една от техниките за фрагментация на съзнанието в проекти тип „Монарх“ е подлагането на субектите на бързо премигваща светлина с огромен интензитет, по този начин пресъздавайки визуално черно-белия шаблон. Това е много добре демонстрирано и обвързано с травмата във филма „The Butterfly Effect“ (който дори намеква за „Монарх“ със заглавието си). Когато главният герой започва да преминава в друга времева линия всичко започва да трепти, защото светлината на ясния фокус се накъсва и вече има „пропадания“ в привидния континуитет на кадрите. В тези моменти съзнанието се „чупи“ лесно и става отворено и сугестивно към външно влияние. Тогава се наливат и програмите. В тези проекти на практика е открито, че умът трябва да бъде счупен хардуерно (рептилоидния мозък бранещ психичната територия на твоята индивидуалност), за да се bypass-не лявото полукълбо. Така програматора получава неограничен достъп до дясната хемисфера, където е въображението през което могат да прещракват всякакви изкуствено имплантирани личности при trigger.

[27] Отношението и разпределението на прозорците в пространството във връзка със здравното благосъстояние, е добре известно на архитектите. Техните идеали, разбира се, са силно съмнителни. С толкова много небостъргачи със стъклени стени и никаква сянка, модела на съвременния мегаполис изглежда е достигнал етап, който подлежи на преоценяване.

[28] Освен стабилността на пламъка, трябва да се разглежда и цвета на изкуственото осветление. Светлината променя лещите на очите и пръчиците в ретината. По-малко известно е, че тя променя и цялостната физическа молекулна структура на човека, като явлението се засилва или отслабва в зависимост от цвета на тази светлина. Следователно при избора на осветление е добре да се вземат под внимание различните цветови тонове на изкуствената светлина.

[29] По-рано обяснения момент с бързо премигващата светлина.

[30] Все симптоми, които могат да бъдат открити у повечето чиновници, които цял живот работят в подобна светлинна среда.

[31] Забавно е да се наблюдава как в случая дуалния код пресътворява това огледално на по-високо ниво чрез светлинните станции, които се контролират от инсектоидни раси. Там светлината отново привлича с история, но за да занули персоналната такава на душата и тя да бъде рециклирана обратно в Играта. В този смисъл разказите за рециклиращите станции стават все по-смислени. Нормално е ума, който търси истории, дори след смъртта си да открие такива и да бъде завъртян още веднъж. Затова и всеки вижда „онова, което иска“ в светлинния тунел – защото светлината разказва историята, която пожелаеш. Всичко това следва да се разбира по-скоро на ниво структура. Защото преди това то отново идва под формата на история: „има извънземни, има някаква станция на Луната и т.н., и т.н.; докато всъщност тесерактната структура просто разгъва една и съща история на различни нива, за да може да има repeat на всички плоскости. Тази на цикъла, светлината и историите.

[32] Това ме подсеща за разказа на познат, който при експериментиране с LSD е видял как на равнище код всяка една лампа буквално се явява като око за „матрицата“, което те наблюдава. Това не звучи толкова налудничаво, защото зависимостта съществува (вече демонстрирах как светлина и информация са едно и също) и има логика някой или нещо да се прикача към този поток по желание. В крайна сметка функцията на една лампа е да направи нещата видими. „За кой“ е отделен въпрос. Това не бива да генерира параноя, а просто да се има предвид по отношение принципите на самата платформа.

[33] Желателно е този loophole да бъде обръщан в лична изгода, ако човек иска да задълбава в своето собствено огъване на платформата. В случая с телефоните – понеже са квадратни, базирани на светлина и информация, те неминуемо биват проводник и на някои принципи заложени в платформата понеже процеса е двустранен, ако умееш да го виждаш. Това може да се превърне в учебник за учене на принципи, които после могат да бъдат прилагани. Един пряк hint, който виждам в смартфоните е начина по който се slide-ва от един кадър в друг, досущ като в тесеракта. Нужен е само фокус и действие и скелето на структурата позволява нещата да се случват.

[34] Това обяснява защо най-лесния начин да направиш магия на някой е със снимка. Защото тя е свидетел на нещо свързано с теб, което отива отвъд физиката.

[35] Когато се спряга астрология не бива да се забравя, че за нея най-често се говори като за нещо, което сякаш съществува извън съзнанието. Разбиването на тази илюзия е и първата стъпка към трансцендирането ѝ.

[36] От гледна точка на холограмата, звездите не са физически, а са портали за дадени енергии. Дори древните астролози и магьосници не са ги разглеждаликато планети, а като архетипни есенции, които вкарват даден поток в консенсусната реалност.

[37] С времето ще започнеш да забелязваш колко неща в този свят са зависими от светлината – неща, които взимаш за даденост (защото са свързани с проявеното, с което си свикнал) и изобщо не регистрираш на първо четене. Дори да се вземе само идеята, че ритъмът на живота на една планета се ръководи изцяло от Слънцето, говори за това че светлината задава установености, модели и цикли на живот, което е факт, който не се осъзнава в пълнота. Закономерно – там където Слънцето започва да губи от своята сила, има повече тъмнина и респективно мистерия. Ето защо Скорпион е най-окултната зодия – защото светлината в нея започва да губи влияние.

[38]Sol niger“ на латински.

[39] Ето защо много изследователи разглеждат тази реалност като своего рода „затвор“ или „ферма“. Като дух заклещен в машина.

[40] Затова и по-рано в сегмента за изкуствената светлина казах, че светлината (разбирай платформата) има нужда от енергия, която да ѝ позволи да бъде проявена.

[41] Респективно, Доктор Стрейндж „победи“ Тъмното измерение като вкара идеята за времеви loop в него...

[42] За да илюстрирам с поп-културна препратка – в новия „Twin Peaks“ Купър се държи вдетинено, защото се връща от Черното слънце. Той буквално е занулен – не знае кой е.

[43] Както загатнах, в Холивуд тя винаги бива инкарнирана от „злодея“ в сюжета, защото за ума тази енергия е чист терор и ужас. Краят на всички истории няма как да не бъде видян като „зъл“ от човека живеещ в света на историите.

[44] За илюстрация, виж сегмента „Kids Story“ от „Аниматрицата“.

[45] Светлинният код на матрицата вътре в сюжета имитира това, но зрителят го разбира смислово чак в последния филм (ако изобщо обърне внимание на този детайл).

[46]Parks and Recreation“ reference here.

[47] Затова когато в последните кадри Сериф я пита: „Винаги ли си знаела?“, тя казва: „Не“ (+ още нещо за системите ѝ от убеждения за които никой не дава 5 пари).

[48] Стари структури, модели и „програми“, които отпадат от Соларната платформа се разграждат от черното масло. Тъй като самата реалност в голяма част се държи като компютърна симулация, нормално е нейното разпадане също да се поема от някакъв агент, който да има държанието на ИИ (или в контакт с нея да се рендира визуално до нещо подобно). Но самият процес който стои зад това е на зануляване на решетката от по-висока инстанция. Вече мога да видя това малко по-неутрално и да кажа, че единствения начин да не финишираш тотално при сблъсъка с тази „енергия“ е да интегрираш принципа на умирането за всеки един момент. Това не само е безценно „умение“ вътре в платформата, но малко или много черното масло ще разпознае подобния на себе си код и няма да иска да има вземане-даване с теб. На практика можеш да постигнеш на ниво съзнание, онова на което то е носител по уж технологична (от гледна точка на човешкото съзнание) линия. Така то няма как да се закачи вибрационно, защото няма история за разтваряне – респективно – няма да имаш проблем с него като външен изразител. Когато няма история, когато няма код – няма светлина за която да се закачи.

[49] Като лична бележка тук, при мен осмицата („8“) винаги е намеквала подсъзнателно за vesica piscis, защото открай време я изписвам като две отделни, но долепени едно под друго кръгчета, а не като примка. В един момент в училище спрях да я пиша като цялостен loop. Примката са две огледала, отразявайки се едно в друга, докато идеята на двете слънца е да се пресичат във vesica piscis, т.е. – кръговете да се препокриват. Така тя става пряк символ за пресичането на двата принципа, точно като символа на Mastercard (които очевидно знаят какво правят, що се отнася до логото им). Така „8“ от символ на затвора, може да се превърне в символ на освобождението, което е типичен пример за алхимия и работа със символичната природа на платформата.

[50] Което е само полу-истина, защото запечатването на физически реалности става само с енергия от Черното слънце. На което „Нео“ за миг става свидетел в Проявеното. Той се освобождава, но поради механиката на нещата закотвя и нова физическа реалност, трансформирайки досегашните правила.

[51] Точно както Долорес прави същото във 2-ри сезон на „Westworld“ – тя започва да имитира хищническото поведение на създателите си. Това явно е повтарящ се мотив в поведението на ИИ или в представите ни за него.

[52] Естествено е всеки различен партньор да придава различен фалц/проявление на тези модели в реалните взаимоотношения, но основата е винаги една и съща, ако човек е готов да вникне в нея.

[53] Въпросът с чакрите така или иначе ще бъде разгледан подробно след малко.

[54] В случая на Green Lantern се наблюдава същото – основния цвят е зелено, а арената на случващото се в комиксовата арка е винаги в черния и безкраен космос. Освен това той е и „lantern“ (в превод „фенер“), което пряко говори за светлинен аспект. Той е недвусмислено застъпен пряко в сюжета, където фенер наистина има.

[55] Думите, разбира се, заблуждават и принципно е точно обратното (вече го уточних по-рано), но да стъпим на казаното for the sake of it. Така или иначе не целя нищо друго, освен да те объркам, но това го вмъквам еднократно в тази бележка под линия, защото знам, че те обикновено не се четат, хихи.

[56] А поради мащаба на Играта и кокошата слепота вътре в нея – хората четящи ченълинги не могат да grasp-нат тази причина.

[57] На база този тип взаимовръзки в началото коментирах отново израза „на страха очите са големи“.

[58] Все пак – колко същества на тази планета познаваш, които обичат безусловно във всеки един миг, бивайки двигателя зад всичко, което ги движи?

[59] A там информацията е наистина отвъд капацитета на мозъка да схване линейно, защото всичко е базирано на много по-висша „математика“.

[60] Disclamer: Написаното в скобите не е част от оригиналната дума, но се подразбира.

[61] Без да съм сигурен дали дори е възможно.

[62] Ето защо преминаването през Бездната в живота винаги води до разклащане на всички съществуващи структури в битието на човека. Личната история неизменно търпи трансформация. Когато има масово проявление и унищожение на този принцип – структурите изчезват. Защото тази енергия занулява историите и установеностите. Това е разрушително за Егото, защото то е свикнало с един траен ред, който не съществува в природата (където всичко е трансформиращ се Поток). Но то иска стабилност и когато тя бъде разтърсена, човек се чувства обезверен, изплашен и иска веднага да си възвърне един инак никога несъществувал стабилен статус.

[63] Т. нар. „ley-линии“ са пътищата от светлина, които се захранват от дупката и поддържат енергийното структурно тяло на планетата.

[64] Вече разбираш по-добре, защо по-рано казах, че окото играе ролята на черна дупка, в която светлината бива поглъщана. Именно затова то се явява своего рода „изход“ (или „хак“), ако бъде затворено за фиксиращата светлина. Оттук идва и идеята, че то е „прозореца към душата“ – защото тъй като е „черна дупка“ и резонира с концепцията за Черното слънце – оттам може да се направи връзка с Искрата. Това обяснява още веднъж защо индианците не искат да се снимат – защото светкавицата осветява всички малки тъмни вътрешни кътчета през очите. Затова и след нея си „заслепен“ и виждаш „слънчеви петна“ – защото светлината ти пречи да виждаш наистина.

[65] Както и че върху нея може да се записва информация.

[66] Предполагам че на този етап става по-ясно и защо изкуствената светлина влияе на здравето. Това не би следвало да е такъв шок, предвид, че всичко проявено е направено от светлина, включително тялото. Т.е. взаимодействието между типовете светлина би следвало да се подразбира, особено ако се приложат широко известни сентенции от рода на: „подобното привлича подобно“.

[67] Неслучайно съм коментирал, че ДНК е във формата на осмица, което метафорично ти показва, че това е технология, която те държи в loop в платформа базирана на 8. Смисловият резонанс е очевиден.

[68] Инженирането на ДНК наистина не се умее от всеки в космоса и създаването му е най-големия бизнес във вселенската корпорация. Защото тя самата е като „калъф“ за духа, което неминуемо въвлича със себе си комплексно разбиране за цялата Игра и ролята на светлината и тъмнината в нея. Когато дадена планета е под влиянието на определени интереси – на нея ще бъдат допускани само определени „версии“ ДНК (и техните комбинации), като всички други манипулации и присадки към тях биха се водили „пиратски щам“ от гледна точка на Империите.

[69] По този повод в Ковачевица имаше интересна случка буквално на първия ден от събитията там – 21 август. Помня го, защото бе слънчево затъмнение, което не бе предварително избирано, но се оказа ключово. Привечер, Андро направи първото си официално шаманско пътуване на семинарите с една от присъстващите там жени. Впоследствие той бе много въодушевен, защото каза, че след изключително дълго „потъване надолу“, за пръв път е съумял да слезе на ДНК-ниво в шаманско състояние и да дезактивира изкуствено имплантирана патриархална програма закодирана генетично. Това звучи изключително подобно на описаното за сирианските ДНК-команди. Макар преживяването да не е мое лично, има логика да може да се „пробие“ по-лесно до светлинните компресии на ниво генетика, когато Слънцето е скрито и фиксирания свят става по-податлив на манипулация с магия (тъмнина). Т.е. може да се спекулира, че има пряка зависимост между светлинното небесно тяло, което държи света фиксиран със светлината си, и самата ДНК, която закотвя духа в параметри със собствената си светлина. Това обяснява по нов начин и защо Хелоуин е най-мощния окултен ден – защото тогава биоритмите на планетата навлизат в своята 0 (зимата) и започва „тъмния сезон“. Тогава воалът между световете изтънява, защото има повече тъмнина – респективно – магия.

[70] Подобна функция може да има и пчелния мед. Той е светлинен фиксатор, защото се явява концентрат от нектара на цветята, които буквално попиват светлина по цял ден. Де факто медът е най-близкото, което може да се доближи до понятието „кондензирана светлина“. Ето защо той е ЕДИНСТВЕНАТА храна, която се абсорбира на 100% от организма – защото медът е чиста светлина като самото ДНК. В пчелния прашец, например, имаш всички необходими компоненти, които ти позволяват да продължаваш да СИ – да си проявен. Медът може да служи за лечение, защото отпушва със светлина запушени меридиани. С него обаче е добре да се и внимава, защото той е прекалено фиксиращ – най-вече ментално. Все пак не бива да се забравя, че пчелите са навярно най-достоверната илюстрация за това какво представлява едно роботизирано матриархално общество (тип Орион). Неслучайно самата Кралица използва образа на пчелите, за да boost-ва своя visage в несъзнаваното. Така че освен всичките си плюсове, ползотворно би било да се видят и някои модели зад меда. Хората, които ядат много мед са склонни да бъдат закостеняли и лениви на ментално ниво. Използвайки синхромистичния метод с пример от поп-културата, веднага възниква образа на Мечо Пух, който постоянно набива мед и е дебел и трудно тръгва на приключение – най-малкото защото не може да излезе през вратата.

[71] Извънземните раси са с много повече, особено тези от Светъл тип, което те не пропускат да отбележат.

[72] Наясно съм, че има и други (навярно по-коректни на ниво език) преводи, просто умишлено избирам тази интерпретация – по-късно ще стане ясно „защо“. Аналогичният на долния дан тиен център на японски се нарича „хара“ и практикуващите бойни изкуства знаят това.

[73] Апропо – другата голяма магическа система, която също се е посветила на освобождение от „матрицата“ – нагуализма – също не говори за чакри.

[74] Това е нормално, защото бивайки светлина, чакрите имат специфична геометрия предопределена от тяхната функция. Ето защо във всяко едно тяхно изображение ще видиш, че отделните чакри имат строго определена форма съответстваща смислово на тяхната роля в енергийния скелет.

[75] На този етап наистина виждам задълбаването в подобна trivia като предпоставка за още параноя. Виждам какво се случва с някои хора, които просто чуха, че „Висшия Аз и чакрите са паразити“. Философска паника в стил „в какво да вярвам сега?!“ Именно това прави информацията с хората. Чуваш нещо, което допреди това не е представлявало никакъв проблем в живота ти, но в един момент някой ти пуска муха и изведнъж това се превръща просто в поредното нещо на което придаваш тежест. Аз стигнах дотук, защото тръгнах да разплитам нишката на светлината и тъмнината. Ето защо казаното makes sense to me – защото съм извървял лично Пътя до тази точка. И именно защото съм го извървял виждам една логична траектория, която няма как да доведе до паника. Важното е всичко това да бъде чуто спокойно, без да предизвиква параноя (защото от такава няма смисъл) и без да се повеждат нелепи кръстоносни походи срещу каквото и да е, просто защото това е новия езотеричен trend. Всичко което казвам е, че според пътя, който душата избере, Висшият Аз и чакрите могат да имат паразитен аспект, ако решиш да го тълкуваш по този начин. Лично аз не правя такава класификация. Да, тази гледна точка може да съществува, но тя не е определяща за мен, защото по същество е поредния дуализъм.

[76] Искам да отбележа, че техния подход изглежда ексклузивен дори за източните практики, защото те са единствените, които говорят по-подробно за това. Други традиции говорят в най-добрия случай само за долния дан тиен.

[77] По-рано в текста правих препратки към Черното слънце в контекста му на „неограничена енергия“. Макар то да няма нищо общо с „енергията“, това бе думата, която можеше да започне да транслира даден тип идея при запознаването с тази нова концепция. По-точните думи, за които вече има достатъчно контекст да потънат по-добре оттук нататък, са „принцип“ и „есенция“.

[78] Най-известният филм в жанра (заради Осакара му) сигурно е „Crouching Tiger Hidden Dragon“, но има в пъти по-добри илюстрации като: „The Evil Cult“, трилогията „The Swordsman“, „Tai-Chi Master“ и много други...

[79] Повечето от тях имитират движенията на животни (защото при тези практики процесите в природата стават доста по-осезаеми и използваеми от индивида), но по-секретните са базирани на изцяло други принципи.

[80] Ще оставя това дотук без да се обяснявам повече за самия термин – вече имаш капацитета сам да правиш връзките.

[81] И смятам че по тази „механика“ в процеса ДНК се прескача изцяло като фактор; което не означава, че няма други техники, в които ДНК да е въвлечена.

[82] Не се ебавам. По някаква причина даоистките практики са били изключително свързани с други звездни системи (без да са дълбоко повлияни от извънземна философия) и потоци на съзнание – много повече от всяка една друга окултна система, с която съм се сблъсквал досега. Все още не знам „защо това е така“, но предполагам че е път, който следва да бъде извървян подобно на разбирането за чакрите и „защо китайците не ги ползват“ :)

[83] Много добре илюстрирано в началната сцена между Джет Ли и Дони Йен в „Hero“.

[84] Имам да направя интересна забележка за 6-та чакра, която намирам за по-различна от останалите, защото е свързана с 3-та плътност по особен начин (което дори съвпада с термина „третото око“). Тя е важна, защото съвпада и с третия дан тиен, в който става окончателната трансформация на еликсира, което – както се подразбира – е ключово. На места 6-та чакра бива изобразявана многоцветно, съдържаща дъга. В нея са Слънцето и Луната, т.е. буквално има сблъсък между проявеното и непроявеното – информацията и физическата ѝ транслация, защото епифизната жлеза управлява хормоните в цялото тяло и държи нещата в баланс. Това е функцията на епифизата на физическо ниво – да превежда двата потока. Тя е и единствената изобразявана с по-друга форма. В нея има нещо от Ин, приличащо на разкрачени женски крака или vesica pisces;има и фалос, наред с триъгълник imply-ващ тройния аспект. Т.е. това е център в тялото, който е много свързан с недуалистичната перцепция и постигането на „3“, за което бе споменато, че е входа към 0. В известен смисъл, който избира да работи с чакри, би следвало да започва активациите си от горе надолу. В епифизата има по-реален шанс за достъп до Искрата. Ако тръгнеш от долу нагоре – има само илюзии, защото от коренната чакра тръгваш от най-първичния код, който е най-дълбоко в Играта.

[85] Което още повече подсилва идеята, че това е свързано с канализирането на Нищото.

[86] Поради което чакрите са наредени именно върху него – от най-ниската му точка (1-ва чакра) до най-високата такава (7-ма). Тук е подходящо място и да отбележа, че не бива да има илюзии, че спирането на чакрите „заличава всичките ти проблеми“. Премахването на чакрите не е някаква „лечителска техника“. Отстраняването им просто затваря тези клапи през които можеш да бъдеш консумиран и програмиран (от други хора, от нетелесни същества и т.н.). Това не е „магийка“, която фиксира всичко в живота ти, нито нещо, което ще те превърне автоматично в професор Екзейвиър... Това просто ще улесни процеса при който се занимаваш само с твоята собствена енергия, а не с тази на останалите, която те прожектират върху теб.

[87] За което е писано тук, макар по темата да има да се изпише още много.

[88] Искам да подчертая дебело, че тук няма значение какво е съдържанието на един живот. Говоря за механиката зад самата платформа, а не дали имаш „щастие“ в живота си и как, ако го имаш „всичко описано няма значение щот просто си happy и можеш да общуващ със сърцето на Гея“. + и – винаги касаят живота на един човек в платформата. Другото е недостоверен Холивуд.

[89] Нещо като „e-Death“, ако си гледал втория сезон на „Sense8“, но на ниво платформа :)

[90] Другият смислов изразител на същата концепция е „9/11“ (ако бъде ползван номерологичен език). Както съм обяснявал окултното послание на „9/11“ е „липса на 10“, защото в принципите на функциониране на черно-бялата платформа „няма 10“, няма го Източникът, задвижващият механизъм, Искрата, няма андрогинност на енергията. Има само дуален ум.

[91] Разбира се, безпредметно е да пояснявам, че не е добре подобни наблюдения да бъдат правени с чужди бебета в държави от ЕС или САЩ, защото единственото „освобождение“, което ще те интересува в този момент е това от затвора. Казвам „безпредметно е да пояснявам“, понеже знам че ще го направиш anyway.

[92] Това е широко застъпен мотив и в поп-културата. Например вече знаеш, че Нео избухва в светлина при сливането си с Източника. Подобно нещо има и в „Battlestar Galactica“ (spoilers ahead!). Кара умря, върна се в някаква бодхисатва-форма и като видя, че повече не е нужна – изчезна във въздуха.

[93] Тук е подходящо място да се отбележи, че прави трайно впечатление как целият принцип зад тази платформа лежи на фрагментацията. Едно нещо е веднъж счупено, после се чупи още веднъж във физическата реалност и още веднъж, и още веднъж – до безкрай. В случая със светлината тук се вижда същото. Символично погледнато в Монарх-програмирането се ползва аналогичен принцип. То използва протокола зад геометрията на изначалния skyfall, за да го симулира още веднъж на ниво вече инкарниран в Играта човек. Така създаваш личност в личността – фрагментация във вече съществуваща такава. Просто кода на платформата позволява преповтарянето му на ниво „история“ в Играта. Забавното е, че така излиза, че в 3D един програмиран човек бива диагностициран с „multiple personality disorder“, което отразява „the multiple personality order“ в многоизмерната матрица на Висшия Аз :)

[94] Това още веднъж побутва косвено в посока, че чакрите са по-скоро задънена улица при формирането на цялостно тяло, което да изравни геометрията и да я върне към Нулевата точка. Ето защо и „цветовете на аурата“ и тяхното „тълкувание“ са без значение, защото те разказват само още истории и не водят до никакви перманентни разрешения.

[95] Това обяснява, защо в ню ейджа се набляга толкова на глагола „съм“ – защото той е онзи, който създава субекта и историите, които отдалечават от нирвана.

[96] Смятам, че има начин този принцип да бъде използван, за да се „рестартира“ здравния статус на клетките в тялото – угасвайки ги. По този начин клетката може да се върне към оригиналния, утробен blueprint съществувал в тъмнината преди раждането.

[97] Който обаче не е базиран на две точки (просто няма по-подходяща дума и затова е в кавички).

[98] Те могат да бъдат видени и в текстурата на това, което Нео вижда в града на машините през нефизическото си зрение. Нишките и тяхната решетъчна формация могат да бъдат лесно видени.

[99] Отново – това състояние наричам „любов“. В един от новите филми на Дисни – „A Wrinkle in Time“ – вибрацията за пътуване през тесератка е любов (защото само така няма причинно-следствени връзки и можеш да бъдеш „навсякъде“). Между другото това е много любопитен филм, който препоръчвам и то не само защото Опра е наречена с истинското си име (Mrs. Witch) :Р Продукцията е 1 към 1 с принципите обяснени в „Навлизане в платформата“, до степен, в която дори тесеракта и нишките са назовани с имената им. За съжаление няма да мога да осъдя Дисни за авторски права, защото сюжета е базиран на поредица от книги започнали да излизат през 1962 г. Синхромистично, корицата на оригиналния роман носи символа vesica piscis, коментиран по-рано в контекста на това, че представлява синтеза между Черното и Бялото слънце. Той позволява и преминаването между кадрите, което пък е сюжета на целия роман/филм. Визуалното решение за корица на роман с такава тематика валидира и обясненото в бележка 49.

[100] За да дам и друга визуална връзка за обратния процес чрез поп-културна референция, мога да посоча филма „Jumper“. В него хората, които можеха да се телепортират (усукват) биваха преследвани от организация, която ги засмукваше с помощта на технологичен СВЕТЛИНЕН куб. При активация той cancel-ираше способностите на jumper-a. Т.е., ако си в куба на 8-те светлинни клетки – не можеш да прескачаш съзнателно – метафората е красноречива.

[101] Тук искам да отбележа философската тънкост между „по-дълъг живот като 1 личност на Земята“ и „някой извънземен на 1 млн. години“ роден в изначална среда, в която повечето механизми на Играта са „достъпни“, но въпреки това тотално фрагментирани и плод на кастов mind control, което ги прави сравнително индивидуално неприложими. Един дълъг извънземен живот е генерирал множество натрупвания, които трудно биват пускани, защото са създали колосална тежест. Същество, което е инвестирало 1 млн. години в една и съща индивидуалност – трудно би я пуснало, right? В този смисъл хората всъщност са облагодетелствани да не помнят други свои превъплъщения, което сваля огромен психологически товар от плещите на индивида. Инак щеше да умираш за още повече неща :) Единственото, което може да се направи в това отношение е да се изчистят междуизмерните влияния в матрицата на Висшия Аз, което да позволи на инкарнацията да бъде „сама по себе си“ в настоящия ѝ setting. Така някои причинно-следствени връзки падат и можеш да се възползваш максимално от формàта на физическата Игра тук. Тя позволява по-лесно завръщане към Източника, защото фрагментацията е до ниво куб, който се явява „сито с доста големи дупки“ за разлика от геометрията изплитаща по-високите плътности. Тук няма нужда да умираш за цялото знание на Висшия си Аз (а само за инкарнацията и влиянията върху нея). Да излезеш през тези дупки, обаче, е много трудно поради генетичните команди за еднократен кратък живот. 80 години lifespan рядко са достатъчни, за да зацепиш цялата комплексна картина на Земята от-до. Ето защо „малко по-дълъг живот на Земята“ (например 200 г.) и „по-дълъг живот в космоса“ не са едно и също нещо. По-дългото преживяване на Земята улеснява нещата и в контекста на рециклиращите станции, които всеки път те връщат отначало, което не дава никакъв шанс на твоята алхимия. Поради тези (и много други фактори), алхимията е нещо, което се предава от поколение на поколение и ти биваш отгледан в истините за света, което дава съвсем друг старт, при наличието на който... 80 години може и да се окажат достатъчни.

[102] Добър алхимичен филм въртящ се около циклите е „Valley of Flowers“.

[103] Затова много алхимици и китайски императори поглъщали кристали на прах за удължаване на живота, което стана модерно и на запад под различни форми.

[104] Тази фаза е поставена в скоби, защото има разминавания в изворите дали фазите са 3 или 4. За мен има смисъл да са 3, включващи черна, бяла и червена, което имитира кодировката на цялата платформа и резонира с „3“ през което се постига Нулата. Споменал съм обаче и жълтата фаза, защото намирам поясняващия ѝ характер за не много излишен. Най-малкото илюстративния съвпад със слънчевия сплит е много симпатичен :)

[105] Ако съзерцаваш своята пустота – своята липса на фантазия, вдъхновение и вътрешна мотивация, които състояния инак смяташ за чиста стагнация – и ги импрегнираш с интерес роден от алармата на своята вътрешна смърт... тогава нещо може да започне да се оформя в теб. Защото твоята празнота е всъщност Ин – пространство, което предлага възможност за велико изпълване, ако му позволиш да те проникне.

[106] Малко известен факт е, че космонавтите в космоса също започват да забравят след известен период от време прекаран горе. Мисля че това е свързано с идеята, че космосът със своята естествена чернота вкарва vibe-а на Бездната.

[107] Което е причината из цялата митология подземния свят да се свързва с „огън и жупел“ – дори в християнската интерпретация.

[108] Вулканите, например, творят чрез разрушение.

[109] В случая използвам думата в смисъла на историческа история („history“).

[110] Метафорично, затова и заигравката с огъня винаги води до черни сажди по теб :)

[111] Свещниците позволяващи повече от една свещ имат капацитета да градят ефирни пластове от осветление. Това е стария начин да се вкарва умишлена геометрия в светлината (това, което днес вече се прави с електричество).

[112] Като казах „всеки един кадър с него е различен“ се подсещам да кажа, че именно с огън на няколко пъти съм хващал визуален glitch в текстурата на матрицата. Буквално докато съм го гледал – кадри са прескачали – все едно гледаш нещо он-лайн и поради слаб нет накъсва. Когато нета се „върне“, разстоянието между кадрите е очевидно, което предизвиква визуално прескачане. Виждал съм подобни бъгове и без огън, но с него се случва най-често, просто защото той самият е много добър проводник на тази идея.

[113] В тази връзка несъзнаваното на българския народ е кондензирал много силен архетипен израз: „тури му пепел“. Употребява се, когато „нещата са зле“ и някой иска да забрави за случващото се, прекратявайки менталната тежест придаваща се на ситуацията. Това показва разбирането, че да имплементираш нещо мъртво може да доведе до капитулация за някаква концепция, което е вид „резонансна“ магия. Пепелта е смърт причинена от огъня при процеса на изгаряне. С метафоричното ѝ „поръсване“ ти вкарваш идеята за „смърт за нещото“. Между другото това е стар окултен принцип, който дори нацистите са използвали, когато е имало набези от плъхове унищожаващи зърнената реколта на Райха. Те събирали хиляди плъхове, които после изгаряли живи. Събраната пепел разпръсквали от самолети по полята и плъхове повече никога нямало. Те усещали вибрационно, че в този периметър „дебне смърт за вида им“.

[114] Това е още един hint, че изхода към Черното слънце е през елемента земя, защото елементала, който съдържа есенцията му също зависи от земята.

[115] Най-малкото и защото се храни от материали идващи от земята, които на физическо равнище позволяват процеса „горене“.

[116]Pyra“ е „огън“, а „mid“ – „среда“.

[117] Като отражение – сърцето в човешкия организъм е носителя на елемента „огън“.

[118] Все пак дори и светлината става интересна, когато в нея има тъмнина :)

[119] Която също е история, но поради космологичния ѝ характер – тя може да ти покаже изхода.

[120] Все пак цивилизацията се променя коренно, в момента в който човекът става способен да внася светлина в нощта. Днес едва ли някой може да си представи какво е било за древния човек да има светлина докато тъне мрак. Това е било всичко.

[121] Него вече съм описал подробно в стъпки, затова тук няма да се спирам отново на механиката зад самата практика.

[122] Всъщност изповедалнята в католическата църква работи на същия принцип, имитирайки точно този setting. Свещеникът се явява инстанция на онова, което няма форма понеже остава скрит и анонимен.

[123] Това на практика може да бъде подкрепено дори научно. Тъмнината благоприятства отделянето на мелатонин и ДМТ в епифизата (ДМТ е халюциногенното вещество съдържащо се в аяхуаската). Продължителен престой в тъмното би подхранил този процес, което ще улесни и съзнателността „за“ Искрата, която си. С дългата практика това състояние може да бъде предизвиквано с лекота и в будно състояние денем, защото вече има достатъчно култивирана „тъмнина“ вътре в теб.

[124] Предупреждение. Да се ориентираш на сляпо означава да забравяш напълно във всеки един момент; да останеш над времевия поток и идеята за разстояние, инак съзнанието ти може да бъде засмукано от света на формите.

[125] Макар по-рано да описах това като принципа „У-вей“ в даоизма, може отново да бъде пояснено, че на този етап спираш да правиш неща – ти просто си тях. Правенето предполага усилие, т.е. дуалистичен state of mind. Колкото повече действаш от „място“ на „knowing“ и „being“, толкова по-малко се информираш и започваш да правиш. Като в поговорката – когато Мохамед не отива при планината, планината отива при Мохамед. На външен план изглежда паравиш същите физически действия, но те извират от коренно различен state of mind и геометрията на случващото се няма общо с дуалната платформа.

[126] Във 2-ри епизод на „Westworld“ има една много добра фраза на Антъни Хопкинс, че: „Всичко в този свят е магично, освен за магьосника“. С което Форд показва, че историите на това място вече не са му интересни. Той самият разбира необходимостта от това да умреш, за да се самотрансцендираш (което и прави физически в последния епизод от сезона). Това е добра илюстрация за навлизането на принципа на Черното слънце.

[127] Не забравяй, че под любов“ имам предвид „липса на причинно-следствени връзки.

[128] Смятам информацията за подходяща най-вече за хора, които вече имат преживявания и търсят начин да си ги обяснят за пръв път. Тогава информацията помага, защото ума има нужда да получи карта за новата територия, в която е навлязъл. Това го успокоява и му дава нужен контекст. В противен случай той е склонен да се паникьосва от радикално различната природа на неизвестното и това може да попречи на поддържането на консенсусната реалност. Разбира се, с информацията винаги може да се залитне, затова следва тя да бъде пускана след известно „центроване на вече споменатите в ума процеси.

[129] Това е пътя на себеотрицанието. Да спреш да мислиш за това, което ще получиш, да спреш баланса между взимане и даване, защото това е свързано с територия и рептилоидния мозък (манталитета „какво има за мен в тази схема). Идеята тук е, че колкото повече се раздаваш на max без това да ти тежи, софтуера спира да реагира. Защото той първо гледа да направи неща, които изискват най-малко енергия (от негова гледна точка), но същевременно – да получава най-много такава от действията си в замяна. Когато спреш да се интересуваш от това, което ще получиш и не мислиш за енергията, която ще изхабиш (придаването на тежест) – софтуерът просто не се включва. Това е друг начин да постигнеш състояние на липса на причинно-следствени връзки (a.k.a. unconditional love“). Няма ум, няма истории, няма енергия. Това е да забравиш собствената си история, за да позволиш на Искрата да се прояви.

[130] На това се крепи и цитата от началото на главата. Защото когато разбереш едно нещо отначало докрай ти наистина разбираш всичко на холографския принцип. Всичкото крепящо се на парадокса, който е заключен във всяко едно проявление.

 

 

 

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 522 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 504
Брой прегледи на съдържанието : 6185512



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2018 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License