Конвенционалната наука продължава да ни залива с новини и информация, които свидетелстват за илюзорната природа на света в който живеем. Само през последните няколко месеца различни университети публикуваха нови материали свързани с „факта“, че черните дупки са доказателство за холографското естество на вселената. Други изследвания пък започнаха да обясняват за влиянието на „паралелните вселени“. Дори човешкото тяло като инструмент за директно възприятие не остана „пощадено“ и се оказа, че това което „виждаме“ във всеки един момент са „образи от миналото“. Илюзия изградена от мозъка като стабилизиращ механизъм, която цели да ни предпази от „хаоса на директната перцепция“. Всичко това обаче по никакъв начин не спомага да надмогнем хипнотичния унес, който най-точно описва истинското естество на реалността ни. Идеята че хората живеят в един постоянен хипнотичен транс е древна, а през годините е била коментирана от различни езотерични и даже религиозни „дейци“. Често обаче силно синтезираните принципи за справяне със ситуацията остават извън контекст, ако липсва конкретика. А тя обикновено бива осъзнавана основно, ако е свързана с практиката.

В края на 80-те години журналистът Джон Рапопорт се запознава с иновативен терапевт в една биомедицинска библиотека. Той упорито отказва да публикува своите трудове като се фокусира единствено върху пациентите си. Същевременно през годините постоянно е ухажван от различни корпорации свързани с държавни проекти, които живо се интересуват от изследванията му, защото те са свързани с неортодоксалните възможности на човешкия потенциал. Той обаче отказва техните оферти. Същевременно стига до извода, че радикално трябва да промени начина на своята терапия защото по същество традиционната хипноза е контрол над съзнанието. Осъзнава, че пациентите с които работи са изпаднали в хипнотичен транс още преди той да се запознае с тях. Работата му носи тонове обратна връзка, която му помага да осмисли още куп други взаимовръзки и да надгради стратегиите, които противодействат на превръщането на човека в робот. Есенцията на всичко това може да прочетете в следното компилирано интервю съставено от записките на Рапопорт при разговорите му с хипнотерапевта Джак Тру, а дистанцията на времето допълнително ще подчертае силата на изказаните тези, погледнати през днешната „нова реалност“.

(В)ъпрос (Джон Рапопорт): Защо започна да се занимаваш с хипноза?

(О)тговор (Джак Тру): Първоначално бях запленен от идеята да мога да променям убежденията. Можех да поставя пациента в транс и да правя внушения. И тези внушения на пръв поглед променяха възпиращите вярвания на пациента.

В: Защо казваш на „пръв поглед“?

О: Ами точно в това е идеята. Защото реално се явява задънена улица. Пациентът впоследствие започва да отхвърля новите вярвания и да се връща обратно на позната територия.

В: Дай ми пример за определено внушение.

О: „Ти си щастлив“, „ти си доволен от живота си“, „кракът ти е по-добре“, „можеш да бягаш по-бързо“, „ръката ти е изцелена“.

В: Изглежда доста просто.

О: Мигновените резултати могат да бъдат страхотни. Но в повечето случаи те избледняват. Пациентът се връща към предишното си състояние.

В: Предвид работата ти с пациентите това вероятно те е обезкуражило?

О: Исках да отида по-далеч, да разбера повече. Започнах да търся система. Исках да намеря протокол, който ще предотврати тенденцията пациента да се връща към старите си навици.

В: Система?

О: Ами нещо като по-добър механизъм. По-умен подход. Исках да използвам всевъзможни трикове, но това също не проработи. Изглеждаше така все едно в пациента има нещо много по-умно от това което аз можех да измисля.

В: По-умно в какъв смисъл?

О: Да остане в общи линии пасивен.

В: Но ако пациента е истински пасивен не би ли трябвало тогава да възприеме всички твои хипнотични внушения и да се промени?

О: Не. Вида пасивност за която говоря е свързана с това „да остане същия“. Открих по-дълбоки нива на които хората искат да си останат същите. И когато успееш да прогледнеш какво всъщност е това – ще откриеш, че то се явява приемането на най-нисшия общ знаменател на това което те вече са. Подобно е на метафората за човек, който кара колата си няколко километра до езерото, сложил си е банския, излиза от колата, отива до езерото, сяда до него и си стои там. Той е по бански и има хавлия до себе си, но така и не влиза във водата.

В: Какво ще стане ако влезе във водата?

О: Ще почувства нещо ново. Ще има ново изживяване, което ще промени цялата му перспектива за собственото му бъдеще. Това ще бъде революционно за него.

В: Но нали точно затова е отишъл до езерото?

О: Не знаем това. Това не е определено. Докато стои на ръба на езерото той започва да си мисли всякакви неща. И това „преживяване-размисъл“ се превръща в заместител на действителното влизане в езерото. Когато най-накрая човекът се изправя и се връща в колата си и се прибира вкъщи той решава, че това преживяване е било причината да отиде до езерото.

Този размисъл е бил достатъчен. Той рационализира цялото пътуване и се обръща към нещо приемливо. Аз лично нямам проблем с това. Всички го правим. Но след като той ходи до езерото стотици пъти и никога не влиза във водата формира нещо като черупка. Тя го предпазва от това да направи пробив.

Но помисли над това: защо човешките същества могат да бъдат хипнотизирани изобщо? Имам предвид, че това не би трябвало да е неизбежно в по-голямата схема на нещата.

В: Тогава какъв е отговорът?

О: Повечето от хората искат да отдадат волята си на друга личност. Те искат това преживяване. Те го чакат така да се каже. Това е част от общата им концепция за живота. За тях това е толкова нормално колкото да отидеш на кино, да бягаш по плажа или да летиш със самолет.

В: Те искат да се предадат.

О: Не винаги, но общо взето да.

В: И това се случва защото?

О: Те считат, че нещо хубаво ще се случи.

В: Мислят, че ще открият някаква тайна?

О: Това е много фундаментална идея.

В: Обясни.

О: Търсиш в джунглата изгубения извор на младостта и си пробиваш път през всякаква растителност, срещаш всевъзможни насекоми и змии и какви ли не неприятности. Правиш всичко да упражниш волята си, за да постигнеш тази митична цел – и след това какво? След като най-накрая си намерил извора ти му се отдаваш. Пиеш и се къпеш във водата и се оставяш тя да върши нещата вместо теб.

В: И това е все едно да си хипнотизиран?

О: Търсиш нещо, което да „надхвърли“ или „отмени“ твоята нормална воля, твоя нормален процес чрез който да постигнеш това което искаш. Хората търсят „Върховното преживяване“ или „Просветлението“ и вярват, че тези разкрития ще дойдат в резултат на това да предадат всичко на някой друг. Вместо да третирам тази човешка тенденция като нещо напълно нормално и естествено, аз я третирам като вид „чудо“, което трябва да се изследва от всевъзможни ъгли.
Да вземем например един увеселителен парк. Виждаш хора да хвърлят топки по оловни цели за да спечелят плюшено мече, но най-важните атракции са свързани с влакчетата. Особено гигантските въртележки, които буквално в даден момент те превземат. Те правят така, че да предадеш твоето „нормално“ състояние на някакво „откровение“. Буквално биваш хвърлен чрез сила в друга реалност – специална реалност в която нормалната ти перцепция е заровена на заден план.
В ранните си години когато се учех как да хипнотизирам хора открих, че съм много добър в това, защото бях напълно убеден, че хората искат да бъдат поставени в транс. Те се редяха, за да предадат своята воля. Знаех това до мозъка на костите си. И така инстинктивно открих начин чрез който да им дам това, което те искаха. Никога не чувствах, че нарушавам някакви вътрешни правила на базата на които те живееха. По-дълбокото правило бе „хипнотизирай ме“, „отнеми волята ми“.

В: Било е нещо като удоволствие за тях?

О: Да бъдат превзети.

В: „Нека звукът на океана ме превземе“ – какво лошо има в това?

О: В ранните си години не мислех, че има какъвто и да е проблем с това. Аз просто си сътрудничех с нещо, което считах за „по-дълбок закон“.

В: Колко далеч стигна с това?

О: В някои случаи извървявах целия път. Ако някой човек искаше нова перспектива или визия за живота си – такава каквато той считаше, че е по-добра от всичко което може да изобрети сам – аз бях на линия да му я осигуря. Това бе работата ми. Да обърна нещата с хастара навън и да инсталирам по-добра и позитивна основа в живота му.

В: И си бил напълно ОК с това?

О: За известно време. Просто отказвах да мисля, че може да има нещо по-добро. Като пример мога да дам, че третирах една жена клептоманка, която просто не можеше да спре да краде. Тя ми каза, че бе опитала всичко за да спре, но нищо не бе проработило. Така че аз се заех и се опитах да ѝ дам нови възгледи, които не изискваха тя да краде. Опитах се да я поставя в едно по-добро цялостно състояние на ума. Направих го чрез внушения в продължение на дълъг период от време докато тя бе в състояние на транс.

В: И какво излезе от цялата работа?

О: Тя обожаваше кратките периоди, когато бе под хипноза през които се отказваше от волята си. Бе нещо като ваканция за нея. Но в крайна сметка всичко колабира под собствената си тежест и тя се върна в началната точка.

В: До какво заключение стигна относно причината за колапса на усилията ти?

О: Първоначално предположих, че не съм провел хипнозата достатъчно добре. Но това бе глупаво предположение. Бях се справил добре. След това реших, че съм се провалил, защото не съм ПРИКРЕПИЛ новата визия която „инсталирах“ към някаква важна част от нейната самоличност. Вкараната нова самоличност нямаше основи. Тя просто плуваше в морето на ума ѝ като остров и в крайна сметка той бе пометен от нейните силни импулси. Предположих че опитите ми да установя контрол върху съзнанието не пускаха достатъчно дълбоки корени в нея. Тогава реших, че трябва да „препрочета“ и „преосмисля“ цялата информация свързана с контрола върху съзнанието, която използват и тайните разузнавателни служби.

В: От нова перспектива.

О: Да. Защото трябваше да призная пред себе си, че това което правех си беше контрол над съзнанието. Чисто и просто бе точно това. Трябваше да си го призная.

В: Това вероятно не те е накрало да се чувстваш особено щастлив.

О: Изобщо не.

В: Какво видя след като прегледа цялата тази информация наново?

О: Предполагам, че очевидното. Те работеха чрез принуда. Прикрепяха техните внушения към „пациентите си“, карайки ги да предадат своите собствени самоличности. И в този момент се опитваха да инсталират нови самоличности.

В: Кажи нещо повече за цялата идея свързана с това, че човек иска да предаде волята си, за да открие „Върховното Нещо“.

О: Изобщо откъде идва чувството, че човек иска да предаде волята си? Идва от минали изживявания при които си е казвал или други са го „учили“, че силата на волята е „разочароваща“ и „обезсърчаваща“ и няма да те отведе там, където искаш да стигнеш в живота. Така че човек започва да търси друг начин и избира да ПРЕДАДЕ ВОЛЯТА СИ. Има много места и култури, в които може да открие тези учения.

В: Как се почувства когато стигна до това заключение?

О: Първоначално депресиран, след това въодушевен.

В: Защо въодушевен?

О: Защото за мен стана очевидно, че човек може сам по себе си, без „фактора контрол над съзнанието“, да ИЗОБРЕТИ своя собствена перспектива за живота и чрез нея да постигне целите си. А хипнотизма (ако изобщо можеше да има някаква полза от него) трябваше да се вмести така, че просто да участва в това приключение.

В: Когато казваш „да изобрети своя визия“...

О: Нямам предвид да заличи миналото и да се превърне в усмихващ се робот с план за действие. Нямам предвид и тези ужасно гротескни усмихващи се маски на „позитивното мислене“. Имам предвид нещо далеч по-богато и цялостно.

В: Как може хипнозата да асистира на човек в тази работа, ако този инструмент е изцяло свързан с това да накара пациента да предаде волята си и да приеме внушения от терапевта?

О: Точно това бе въпроса. Бях въодушевен защото това бе един доста очевиден въпрос, такъв без всякакви украски. И той постави основите на бъдещата ми работа. Макар да нямах решение на проблема, за пръв път нещата за мен внезапно станаха кристално ясни. Работата ми бе да използвам една „наука“, която бе базирана изцяло на подчинение и да я пригодя за противоположната цел. Моята работа бе да превърна хипнозата в нещо, което може да даде сила на хората. Моята работа бе да помогна на хората да създават от едно по-дълбоко ниво. На повърхността изглеждаше така сякаш тази задача е невъзможна. Но това не бе проблем за мен. Аз винаги съм се наслаждавал на парадоксите. Дайте ми трион и ми кажете, че трябва да намеря начин да рисувам с него и ще съм особено щастлив.
И като стана дума за това, знам, че ти рисуваш, и ще използвам този факт. Да кажем, че наистина искаш да сътвориш огромна картина, която покрива цялата стена. Това е твоята главна цел. И как ще осъществиш това? Може докато спиш да сънуваш някои от образите, но в крайна сметка трябва да се качиш на стълба и да РИСУВАШ. И да продължиш да го правиш докато решиш, че си приключил и спреш.
Ако продължаваш да твориш достатъчно дълго и да го правиш в посока, която е най-важна за теб тогава ще научиш и за САМОТО СЪЗИДАНИЕ. Виж сега... създаването е сила на волята която е намерила своя дом. Това е мястото където волята иска да бъде. Да СЪЗДАВА. Колкото повече създаваш толкова повече навлизаш в нея и се потапяш в нея. И ставаш по-задоволен.

В: „Само боговете могат да създават“.

О: Дааа. Това е голяма част от контрола над съзнанието.

В: И какво става ако продължаваме да създаваме?

О: Превръщаме се в нашата истинска същност. Измислил съм начини да използвам хипнозата да стимулира креативния потенциал у хората. Нещо като начален тласък.

Представи си въображаема колония от мравки. На най-ниското ниво мравките просто изпълняват команди... така да се каже. Те правят това, което се очаква от тях и нищо повече. Няма отклонения. Някои от тези мравки се издигат от това ниво и осъзнават, че изпълнявайки тези команди те вършат нещо правилно. Те изпълняват заповеди, но в същото време осъзнават, че те са правилни. От тази съвсем малка група няколко мравки започват да виждат, че те самите създават. Те създават своите собствени действия и от тази точка те започват да се отклоняват. Те повече не следват команди. Мислят за това което наистина искат да създадат. И имат чувството, че се намират на изцяло ново ниво. И това е така.

В: И в този момент цялата колония може да започне да се разпада.

О: Не обвинявай мен.

В: Но ти смяташ, че дезинтеграцията е нещо добро.

О: Дезинтеграцията на една „перфектна система“, която произвежда все повече и повече подчинени мравки? Ами да. Но аз говоря за една здравословна дезинтеграция, която в действителност се явява децентрализацията на властта.

В: Много хора биха казали, че ние трябва да действаме в унисон, за да запазим цивилизацията.

О: Това не е съвсем същото като подчинението. Но в крайна сметка, ако някой иска да бъде мравка прав му път. Винаги ще му се намери място. Докато продължава достатъчно упорито да предава волята си на някой друг.

В: Когато времената стават трудни все повече хора гледат да се превърнат в мравки.

О: Да, така е. И на това му казват „запазване на цивилизацията“. Но истинския въпрос е какво се има предвид под „цивилизация“? Дали нямат предвид милиарди хора действащи под заповедите на един елит? Мравките винаги се стремят към Абсолютният колектив.

В: Дали позицията ти не е някак си жестока?

О: Изобщо не е. Жестоко е да накараш хората да предадат волята си да създават. Жестоко е да накараш хората да мислят, че трябва да творят единствено по модела на Цялото.

В: Какво е „цялото“?

О: Фикцията, че сме ограничени да изграждаме нашата малка част от мравуняка и че това е всичко, което ни се полага. И фикцията, че това е част от един по-мащабен план на някакво същество, което стои зад това и то командва цялото шоу. И че ние трябва да се подчиним на това.

В: А каква е алтернативата?

О: Това което всяка личност може да открие, ако прелети над мравуняка.

В: Тогава картината би се променила драстично по отношение на това в какво може да се превърне обществото.

О: Точно така...

В: Какво те накара да повярваш в идеята, че индивидуалната креативност има толкова голяма потенциална сила?

О: Много, много нишки и различни свидетелства в живота ми. Например в собствената ми практика видях пациенти, които успяваха да направят удивителни неща. Дори това да бе за кратък период. Един пациент премести обект стоящ на масата без да го докосва. Друг пациент изгори крушка в офиса ми. Като просто я погледна. Направи го два пъти. Това все пак са много дребни неща. Имаше и други събития и преживявания. Но няма значение какво съм видял аз. Важното е в какво вярват хората и какво правят.

Когато поставя някой в лек транс моята цел е да поставя човека поне за момент в състояние при което той е свободен от внушенията, които в нормално състояние ще наставляват мненията и перцепцията му. Това е много интересен момент. Какво следва да направя тогава? Да му дам още внушения? Но той вече има прекалено много такива в „будния си живот“. Тогава стимулирам този човек да произведе някаква реалност. Карам го да измисли или изобрети някаква своя мечта или просто да конструира дадена сцена или обстановка. Каквато и да е... Нещо... каквото и да е.

В: Но това изглежда точно обратното на това да открие какво е реалността.

О: Смяташ ли? Да създадеш реалност е първата стъпка по пътя към това да откриеш каква МОЖЕ ДА БЪДЕ реалността. Ситуацията е много флуидна, приятелю. Реалността е податлива, тя може да се изкове. Това научих аз от пациентите си. Реалността не е просто едно нещо. Тя не е подарък, който да разопаковаш.
Ще ти дам пример с един пациент. Мъж на около 35 години дойде в офиса ми и сподели, че има проблеми с брака си. Нещата не вървели никак добре. Той искаше да открие правилната формула, но не можеше. Независимо какво правеше – чувстваше някаква липса. Чувстваше че прецаква нещата. Опитвал се да върши всички правилни неща, но нищо не се получавало. Той затъваше все повече.

В: Бил е объркан.

О: И това е нещо хубаво, защото в противен случай той нямаше да положи усилието с което да оправи нещата. Поставих го в лек транс и след това го накарах да ИЗМИСЛИ някакви сцени или свои мечти, идеали. Всякакъв вид обстановки.

В: И това как му помогна?

О: Започна да разширява собствените си идеи за това каква може да бъде реалността. И след като направи това започна да получава обратна връзка от собствените си творения. Така започна да изплува от собствената си „фиксация“ относно брака си. Защото той си даде сметка, че самата идея за брака му е фиксирана и това го вкарва в капана да мисли ограничено за решението. Мислеше за брака си все едно това е една кола, която има нужда да бъде поправена като се сложи правилната част.

В: Докато всъщност?...

О: Неговият текущ брак се явяваше най-ниският общ знаменател, който бе извлечен от едни смътни образи. Той се задъхваше под илюзията, че настоящият му брак е нещо „много реално“ – точно като обект поставен във вакуумиран буркан.

В: Но не е.

О: Правилно... Ако вземем за пример една маса, обикновено ние мислим за нея като за нещо, което има няколко различни функции. Но ако в стаята дойде някой майстор и я нареже, пребоядиса и след това залепи в напълно различна конфигурация – получаваме нещо съвършено различно.
Когато подтикнах пациента да почне да измисля различни сцени и обстановки той започна да гледа на своя брак просто като на един резултат от собствения си усет за реалността. Той просто живееше в капан. Капан който нямаше нужда да бъде прекрояван и преформатиран... защото постоянно щеше да се появява нов проблем. Отново и отново... завинаги. Капанът бе сътворен от самия него. Но той не го виждаше. Той имаше нужда от интервенция и тази интервенция бе собственото му въображение.
Реалността се превръща в една повтаряща се до скука версия, когато самите ние спрем да създаваме реалности. Това е резултатът който остава. И как коригираме този проблем? Като бърникаме из шлаката с която сме останали? Определено не.

В: Как това се свързва с цялата тема относно взаимоотношенията между господар и роб?

О: Робът има една реалност, която е формирана в резултат на изоставянето на процеса чрез който се създават реалности.

В: Следователно всичко, което ще го накара да спре да създава реалности функционира като метод да го направи роб?

О: Точно така.

В: И стигна до всички тези изводи посредством работата ти?

О: Точно така... Целият проблем идва от чувството, че реалността пред която човек е изправен е единствената която съществува и натрапчиво се опитва да я направи максимално добра доколкото може. Но това е базирано на една базова несигурност, защото дълбоко вътре в себе си човек знае, че на практика работи с една лъжа. „ЕдинственаТА реалност“ е лъжа. Реалностите се създават.

В: Дори когато говорим за самия космос...

О: Отново работим с лъжа. Има безброй възможни космоси. Нека кажем, че съм имал пациент, който откликна на идеята да създаде изцяло нов космос. Той можа и го направи.

В: В ума си.

О: Точно така. И в рамките на две години той можеше да създаде още 5 хиляди. Какво ще се случи? Той ще започне да придобива съвсем различен усет за това какво е възможно. Имах такъв пациент. Той бе дошъл при мен, защото имаше криза на вярата. Като приключихме той вече нямаше нужда да коригира текущата си система от метафизични вярвания. Просто бе сметнал, че това е безпредметно. Превърна се в чистокръвен приключенец. В процеса стана и доста добър в областта на дистанционното наблюдение (RV), но това бе страничен резултат. Изобщо не се целехме в това.

В: Казват, че можеш да закараш пациента до водата, но не можеш да го накараш да пие.

О: Не. Аз мога да го накарам да пие.

В: Как?

О: Намирам чист път и го пращам да върви по него.

В: Не мисля, че те разбирам.

О: Намирам канал по който той може да използва въображението и мога да го накарам да го направи, защото принципно е много лесно за самия него.

В: Т.е. му даваш да вкуси от него.

О: Давам му много различни вкусове.

В: Това изисква някаква находчивост и изобретателност.

О: Имам достатъчно от тях в наличност.

В: Като например факта, че насърчаваш пациентите да изобретяват различни техни мечти, фантазии и идеали?

О: Те са свикнали да мечтаят. Те знаят какво е това. Но аз леко накланям везните и ги карам да създават мечти, които те никога не са имали. Но ако по някаква причина пациента ми каже, че никога не е мечтал аз определено ще намеря друг начин.

В: Да речем, че имаш пациент, който казва, че изобщо не иска да използва своето въображение?

О: Щом казва „не“ значи това е „свободният му избор“.

В: Защо той би избрал да откаже?

О: Защото в конкретния случай предпочита да каже „не“ точно както би предпочел да яде риба вместо спанак. Или предпочита града пред селото. Така че аз го възприемам такъв какъвто е.

В: Значи, ако той не желае да изобрети нещо ти просто го оставяш на мира?

О: Не, по дяволите. Просто ще го изиграя.

В: Как?

О: Има различни варианти. Да речем, че той прави мебели в гаража си. Тогава ще говорим за това. Ще го накарам да разсъждава за това какъв вид мебели обича да прави. И ще го насоча към посока в която да мисли за нови неща. Или за странни сънища, които е имал свързани с мебелите... Ако има проблеми с шефа си бих го попитал какво би искал да му каже. И това в крайна сметка ще доведе до ролева игра. Той може да твърди, че не иска да използва въображението си, но в крайна сметка по един или друг начин ще го направи. Имах един случай при който в крайна сметка започнахме да говорим дори за космически мисии до друга слънчева система, а човекът беше „готвача на кораба“.

В: Значи театър.

О: Да.

В: И всякакви роли са възможни?

О: Няма никакви ограничения. При повечето психолози обхвата е донякъде ограничен, защото става въпрос за директна терапия. И там те гледат да изберат роли, които изглеждат релевантни на проблемите на пациента.

В: Само че това явно не е необходимо. Може би дори колкото по-невероятни са ролите – толкова по-добре?

О: Важното е пациента да започне да използва въображението си. И докато го прави няма значение какви роли избира. Така че защо не?

В: Веднъж имах сън в който видях стълбове в земята. Все едно гледах цялата вселена. Бе огромно пространство със стълбове забити в земята. Това бе цялата картина. Стълбовете бяха забити много надълбоко в земята. Идеята бе, че това е някаква схема-шаблон. Бе нещо фиксирано – така трябваше да бъдат, основната структура трябваше да е тази и не се променяше. Такова чувство имах.

О: Но ако започнеш да играеш всякакъв вид роли шаблона започва да се променя.

В: Точно така.

О: Ами всъщност точно това е и моята основна цел когато работя с пациентите. Те имат нещо като фиксирана представа за света. Само че вместо да се опитваме да извадим единия стълб от земята за да го преместим... аз просто карам пациента да изобрети нещо. Карам го да измисля мечти и фантазии, които никога не е имал и тогава той започва да се променя. Неща, които до този момент са били фиксирани, започват да се движат. И когато това се случи системата, която той има, започва да се разпада. Нещо като да преместиш айсберг. Какво следва да направиш – да отидеш зад него и да го буташ с ръце или да отидеш до корена? Този метафоричен корен в пациента са неговите шаблони от идеи и чувства, които той поддържа. Когато започна да го окуражавам да си представя различни неща след известно време шаблона започва да се движи. И се разпада.

В: Как стигна до тази идея?

О: Изначално тръгнах от стари тибетски техники. Те са свързани изцяло с използването на въображението. В допълнение ми помогнаха и различни разговори с теб за рисуването и т.н.

В: Значи това не е хипноза?

О: Това е обратна хипноза.

В: Какво означа това?

О: Веднъж имах пациент, който работеше в сферата на бизнес администрацията. Той винаги заспиваше на бюрото си. Бе нещо като заболяване за него. Поне той така го виждаше. Аз директно му казах, че се опитва „да сънува“ нещо и точно това се случваше. Той се опитваше да сънува нещо, но някак си не можеше да достигне до него. Говорихме за това доста дълго, но после ми хрумна, че той де факто бе в нещо като буден транс. С всеки изминал ден той все повече се подчиняваше на този транс. Точно поради това го поставих в лек транс в офиса си и се опитах да разбера откъде идваше всичко това. Опитах се да локализирам „състоянието на хипноза“ в която той бе изпаднал в ежедневният си живот. Но не можах. Затова го накарах да започне да изобретява мечти. Той бе буквално като ракета в това начинание и го изпълни с голям замах. Направихме 6 или 7 сесии и след това той повече не заспиваше на бюрото си. Промяната бе доста забележителна.

В: До какво заключение стигна?

О: Той бе в буден транс на работа, защото на практика бе под влиянието на един доста по-базов транс.

В: Не разбирам.

О: Той бе в транс относно „собственото си въображение“. Той сам се бе поставил в транс, така че да не използва въображението си.

В: Аха!

О: Виж сега, това де факто е „прадядото“ на всички трансови състояния. Човек поставя себе си в транс като начин да каже „не“ на въображението си. А в този конкретен случай пациента буквално заспиваше. Така че когато го накарах да започне да измисля различни мечти той започна да ползва въображението си и се пробуди. Повече нямаше нужда от будния транс.

В: И ти казваш, че всички живеят в подобен транс.

О: Мога да се обзаложа. Точно с това си имаме работа тук. Това е планетата Земя. Ако започнеш да говориш на хората за тяхното въображение в повечето случаи те просто те игнорират. Просто не считат, че им говориш за нещо важно. Ще кажат например: „Ах колко интересно, ама сега ме остави да ходя да подгъвам салфетки или да местя папки по бюрото.“ Можеш да дадеш на подобен човек начален тласък и аха-аха да почне да се пробужда, но няма да продължи защото просто няма да знае какво да направи. Няма да продължи да ползва интензивно въображението си, защото ще продължава да го отрича като фактор.

На определено ниво човек просто успява да си внуши, че цялата работа относно въображението не е свързана с нещо съществено. Но в действителност това е нещо много голямо. Трансът в който човек е изпаднал е свързан изцяло с отказа да ползва въображението. И така той му казва „не“. И заспива. Той се разхожда по улицата, но е заспал. Той е заспал по един СПЕЦИФИЧЕН НАЧИН. Той е заспал по отношение на въображението си. Което означава че той е в спящо състояние по отношение на сърцевината на съществуванието!

В: Въображението.

О: Да. „Реалността“ е това, което остава когато човек не използва въображението по един могъщ начин.

В: Значи ако го накараш да играе ролята на Бог, а ти си в ролята на Мерлин, нещо може да го накара да се пробуди?

О: Методът с театъра работи по отношение на пробуждането, ако го правиш правилно. Имах пациентка, която искаше да бъде хореограф, но по възможно най-лошия начин. Тя бе секретарка, но искаше да бъде хореограф. Затова при нея подходих директно. Накарах я да почне да си представя всякакви видове танци, програми и представления. Фрагменти от балет. И в крайна сметка тя стана хореограф. Използвах нейното собствено желание като вход. Нейното желание. Защото то просто бе там видимо и налично. Използвах желанието ѝ за да я накарам чрез него да използва въображението си и в крайна сметка всички бариери паднаха. Някои биха казали, че съм използвал желанието ѝ да бъде нещо различно в живота си. Но не беше това. Използвах желанието ѝ, за да я накарам да задейства въображението си. И това бе ключа.

След като започна да го употребява тя се пробуди. Тя се пробуди от транса. Тя казваше „не“ на собственото си въображение и аз ѝ помогнах да превърне това „не“ в „да“. Може да звучи банално, но бе точно това. Това бе истинско.

В: Колко дълго отне?

О: Шест месеца.

В: Но ти не си извършвал някакво депрограмиране?

О: Какво програмиране? Нейният първоначален отказ да изобретява? Не ми пука за програмирането. Аз не се опитвам да отменя нищо. Аз не правя хирургическа операция или да разделям някакви неща... Ти или използваш въображението, или не го правиш. Моята работа е да накарам хората да го ползват. И съм дяволски добър в подходите си към това. Гений съм в това да накарам човека да тръгне по този път.

В: Нека поговорим за думата „идентичност“.

О: Това е една много неадекватна, подвеждаща и дори безсмислена дума, защото изглежда има за цел да обхване целия индивид. Ако пациентът „изгуби своята идентичност“ той остава без нищо. Той е във вакуум. Това са безсмислици. Затова аз предпочитам думата „роля“. Има множество роли. Можеш да избереш една и да я играеш и ако не я харесваш можеш да я изхвърлиш и да избереш друга. Няма „идентичност“. Това е фалшива дума в този контекст.

В: Значи в хипнотерапията ти не се заиграваш с думата „идентичност“?

О: Разбира се че не. Вместо това имам метод чрез който представям на пациента една сцена или дори нещо като театър. Това е пространство, в което човек може да си представи на практика всичко, което сам пожелае. Всичко е напълно отворено. Това провокира креативното действие. Не моето, а на пациента. Сцената дава истинско преживяване и опит.

В: Дай ми пример.

О: Да кажем, че пациентът измисли конкретна сцена. Майка спори със сина си. Драма... След това идват някакви скитници и се включват в обстановката. След това пристига и един тигър на сцената и започва да говори.

В: Тигър?

О: Разбира се, защо не? Нещо против тигрите ли имаш? Тигърът започва да говори за живота си или пък за цената на кафето или пък за майката и сина. Разбираш ли... аз нямам пряка намеса тук. Не правя никакви внушения. Пациентът прави всичко. Той насища сцената. Започват да се случват удивителни неща. Често дори забавни. Пациентът се чувства освободен. Той заселва сцената с различни герои.

В: Звучи ми като психодрама.

О: Да, само че пациентът избира ролите. И няма начин да зная защо го прави. И какви връзки той изгражда с всичко това. Всичко е напълно отворено. Точно както и съществуванието. Защо да му даваме граници? Имаме цяла вселена с която да играем. Веднъж имах пациент, който успя да вкара на сцената чрез въображението си цяла революция от Централна Америка. Доколкото си спомням „операцията“ бе тайно ръководена от Кока-Кола. Той се смееше през по-голямата част от времето. Успя да вкара и различни персонажи от службите и дори извънземни... На следващата сесия ми сподели, че е преживял най-щастливата седмица в живота си.

Цялата идея е той да разчупи обстановката. Това става чрез измислянето на различни персонажи, които влизат в различни взаимоотношения. Те говорят едни на други и взаимодействат едни с други. Това разширява ума. Променя се т. нар. „моно-тема“, която предопределя работата на ума при нормални обстоятелства. Т.е. една и съща тема, която задава отношението и обръча от емоции с които човек обикновено си играе отново и отново. Когато започнеш да създаваш различни фигури, които да изскачат отвсякъде умът се разширява. Това аз наричам „театрализаране“ на ума.

В: Думата „моно-тема“ ми звучи като много важна в случая.

О: Ами умът е склонен да изпада в подобно състояние. Той заема една централна гледна точка и всичко започва да идва оттам. Нещо като изхода на тромпета. Цялата музика идва оттам. Моно звук. Но ти можеш да промениш това и то се явява революционно. Можеш да измислиш всякакви роли. На крал, селянин, извънземен, мравка, муха, тигър, говорещо дърво, говореща скала, небе, облак, парче злато и каквото друго искаш. Няма формула при избирането на тези роли.

В: Пациентът под хипноза ли е когато прави това?

О: Той е в лек транс, което означава, че е релаксиран и не мисли за обикновените неща от живота. Той е в едно по-леко състояние на ума. Но аз не правя никакви внушения към него в този момент. Не му казвам каква сцена да измисли и какви роли да избере. Нищо подобно.

Хората живеят в една доста свита реалност, която е много по-тясна от това което те искат. Но това е положението и то се явява проблем. Може да се каже, че това е най-големия проблем от който следват всякакви трудности. Чрез този метод аз изграждам една сцена, която цели да разшири тази тясна реалност. Аз окуражавам тази тенденция. Отварям „прозорците“, за да влезе повече светлина и въздух. Ако трябва да направя друга аналогия ще дам примера с гаража. Човек влиза в гаража си и вижда своята безнадеждно стара кола. Тя има множество повреди. Той поправя това, поправя онова и се надява, че колата ще издържи още повече. Опитва се да я закрепи колкото се може по-дълго. Но на практика той мисли единствено за тази кола. Тази единствена кола.

Вместо това аз му представям един друг гараж в който има 100 коли. И... Бум. Всичко се променя. Това е метафора за ума. Той има навика да се фокусира над ограничен брой неща. Той ги мисли и премисля и винаги вижда проблемите, които го заобикалят. Защото се фокусира над много ограничен брой неща, възможности и идеи. Те сами по себе си не са проблем, но човек определено мисли че са. Но истинският проблем е тесният фокус. Постоянното фиксиране върху едни и същи стари неща. Пак и Пак. Това, което аз правя, е да разширя кръгозора. Поставям сцената, така че човек да може да измисли чрез въображението си 30 нови неща. И на тази сцена тези нови неща започват да си взаимодействат. Някои от тях остават, други изчезват. Няма значение. Никой не брои резултата. Няма правила.

В: На пръв прочит това изглежда контра-интуитивно.

О: Да, защото човек има навика да се занимава с 6 проблема в ума си и да цикли над тях отново и отново. Но след това пуква зората. Той може да измисли различни персонажи и роли. Той определено може да го направи. И при това без да се притеснява за някакъв конкретен сценарий или история или каквато и да е строга дефиниция.

В: И така ума му релаксира.

О: Релаксира и същевременно става по-активен и засилва способността да използва въображението и приключенската нагласа.

В: От проблемно съзнание към креативно съзнание.

О: Да... политическата дестинация на властовия елит в този свят ни води към редукционизъм като философия. Но не и за тях самите, а за всички останали. Това е една игра в която се опитват да убедят хората да се „свият“ на всякакво ниво. Това обаче води до необходимостта от създаване на различни групи. Индивидът е на практика погълнат и потопен. Това е абсурдно и нелепо. Това е подобно на религия.

Религията де факто прави нещо като облог. Тя залага, че въображението което е имплементирано в нейните истории е достатъчно. Достатъчно е масите да си кажат: „Не мога да си представя по-добър театър от тези религиозни истории, така че ще си цикля с „Тайната вечеря“ и „Йона и кита“. Всичко се свежда точно до това. Глупаво е, но такива са нещата, Облогът. Само че аз залагам на обратното твърдение. Че човек може да измисли неща които да направят тези масови религиозни истории да изглеждат като детска игра. И това мое твърдение се е доказало в практиката. И когато това се случи пациентът става по-жизнерадостен и гъвкав и по-жив. На мен това ми харесва и искам да го виждам по-често.

В: Все едно управляваш свой собствен театър?

О: Да, предполагам, че е точно това. Театър на разширението.

В: Когато някой твой пациент започне да прилага метода с театъра, който описваш, има ли някакво значение дали се разиграва трагедия или комедия?

О: Това е интересен въпрос. Мога да споделя следното наблюдение: ако пациентът започне с тъга и чувство на обреченост, но продължава да заселва сцената с повече персонажи и го прави достатъчно дълго... след известно време нещата започват да изсветляват. Това се случва, защото той започва да снема бремето от тази свита реалност. Той се освобождава от това и настроението се подобрява. Той започва да използва своите закърнели креативни мускули.

В: И това оказва влияние на състоянието на ума и чувствата.

О: Преди време ти споделих, че спрях да използвам традиционната хипноза с моите пациенти, защото открих, че повечето от тях вече са изпаднали в хипнотично състояние. Някак си част от тях бе поставена в транс и реагираше на стари внушения. На този етап моята задача бе да открия как да обърна това вече налично хипнотично състояние.

И отговорът бе да ги накарам да създават. Да ги накарам да ползват въображението си. Това обръща хипнотичното състояние. Хипнотичното състояние е състояние на ограничен ум. Традиционно човек бива въведен в транс, за да се подготви да му бъдат дадени внушения. Само че той вече действа и мисли на базата на други внушения. Така че от тази гледна точка с какво би помогнало да наливам още масло в огъня?

В: От гледна точка на властовия елит – те искат цялото население да е поставено в транс, така че тяхното поведение да бъде управлявано посредством внушения.

О: Така е и това вече се случва. Медиите са инструмент за предаване на внушения. Така че нашата задача не е свързана с това да заличаваме внушенията подобно на мухи. Те просто са прекалено много. Нашата задача е да елиминираме транса. Но дори това не е достатъчно. Защото човек, който едва се е пробудил, има нужда от нещо повече. Той има нужда от насока. Има нужда от насока към самия живот. А правилният подход е свързан с въображението и създаването. Само че човек не може да създава достатъчно, ако не ползва въображението. То му дава нови пътища чрез които да създава.

В: Защо е важно да допуснеш твоите пациенти да могат да виждат „отвъд обикновената реалност“?

О: Отговорът на този въпрос, разбира се, е очевиден. Но ще се опитам да ти отговоря от малко по-различен ъгъл. Би могъл да кажеш, че всичко в което човек вярва или е бил „обработен“ да вярва се помещава на едно място в нещо като ограден обор. Овцете в това заградено пространство са всички негови вярвания и те си стоят там. Има и ограда около обора, а портата е заключена от начина по който той гледа на реалността. Докато продължава да гледа на реалността по същия начин порталът ще бъде заключен. И неговите вярвания ще си стоят там и няма да се променят.
Но ако по някаква причина той започне да гледа на реалността по нов начин – ключалката на портата ще се отключи и неговите вярвания ще се разпръснат.

В: Значи чрез хипнотерапията ти се опитваш да накараш хората да...

О: Не чрез внушения, а чрез друг тип стратегии.

В: Например?

О: На определени пациенти (за които сметна че са подходящи) аз им предлагам идеята за т. нар. от мен „уникален обект“.

В: Какво е това?

О: „Уникален обект“ за моите цели се явява нещо, което е единствено по рода си и никога до този момент не е съществувало и никога повече няма да съществува. И това може да бъде на практика всичко.

В: Има много уникални обекти.

О: Зависи от това какво влагаш в значението на думата. Това за което аз говоря не е съставено от елементите от които всички други неща са съставени. Т.е. един уникален обект не е съставен от атоми. Той е различен.

В: Като някой много странен стол?

О: Защо не? Може да бъде всичко. Но в основата си е нещо, което се различава от всичко останало.

В: Не съм сигурен, че те разбирам.

О: Поставям пациента в лек транс. Това означава, че той е в съзнание и също, че може да се фокусира. Умът му в този момент не е претрупан с други неща. Той не мисли за 15 други проблеми. Той е в нещо като нулево състояние и е спокоен. Може да мисли и да отговаря, но не е разсеян. Съзнанието му е отворено и релаксирано. Той не е прекалено възприемчив към внушения.

В: ОК и после какво?

О: След това му описвам с общи думи някаква базова дефиниция за това какво е „уникален обект“. И му предлагам да зачене такъв в съзнанието си.

В: И той прави ли го?

О: Ами зависи. Някои хора се опитват, но не успяват да измислят нищо. Други пък ми описват много обекти, но на практика не се случва нищо особено. В някои случаи обаче се получава нещо много интересно. Пациентът започва да вижда, да си представя или да мисли за нещо наистина уникално.
Обект, който има голямо значение за него. И не съм аз този който му казва, че този обект има някакво голямо значение. Той стига до този извод сам. Всичко е субективно. Аз просто му давам принципната идея за това какво е „уникален обект“ и след това той поема нещата. Самият обект сам по себе си не води до някакво откровение. По-важно се явява това как пациентът гледа на него и какво го кара да чувства. Трудността е подобна на това да се опита да хване светкавица в бутилка. Но когато се случи пациентът изпитва промяна в перцепцията. И то веднага.

В: Защото той чувства, че наистина вижда нещо уникално?

О: Точно така. Той усеща това. През живота си хората виждат всякакви неща, но почти нищо не им оказва някакво величествено влияние. Обикновено имаме налице културологични реакции. Като например: стоя на върха на планината и би трябвало да съм очарован от този факт и затова действам и реагирам по този начин и други подобни клишета... Идеята ми е да накарам пациента в действителност да изживее нещо спонтанно.

В: Дай ми пример.

О: Имах пациент, който стоеше мълчаливо дълго време. След това започна бавно да говори за нещо наподобяващо музикален инструмент. Той придоби странен поглед сякаш усещаше нещо, което не бе изпитвал до този момент. Все едно бе направил истинско откритие. Все едно обектът не бе част от познатия свят.

В: И после какво?

О: На следващия ден той сподели, че кръвното му налягане (което иначе било високо) се смъкнало до нормалните нива. Лекото му хронично главоболие било изчезнало. Дори нямаше нужда от очилата си.

В: Промяната трайна ли беше?

О: Кръвното му налягане повече не се покачи до старите високи нива. За седмица нямаше нужда от очилата си. Хроничното главоболие се превърна в епизодично веднъж на месец. Но освен това той започна да гледа на живота по различен начин. Бракът му претърпя революция. Помири се с жена си и двамата станаха много по-щастливи. Цялото му настроение се промени.

В: И всичко това от...

О: От това изживяване.

В: И ти смяташ, че вярванията му са се променили?

О: Абсолютно. До този момент той имаше много ограничена визия за своите възможности. Всичко това се промени.

В: Защото е зърнал уникален обект.

О: Звучи странно, нали? Но да. „Пропастта“ между това в какво вярваше той и това, което можеше да види... просто изчезна. Бих окачествил нещата по следния начин. Перцепцията често представлява апарат в който се намират всякакви връзки между неща, които се считат за подобни едни на други.
Човек вижда А и подсъзнателно мисли... Добре А e като B, а пък B е като C..., което е като D. Той де факто не вижда А. Той оприличава А на други неща, които е виждал или за които е чувал. Това не е истинска жива перцепция. Това е перцепция комбинирана със спомени и мисли. Това е нещо като хибрид. Това е замъглена перцепция. И тя не е интересна. И това води до емоционални последствия.
Нивото на чувствата на човека също се замъгляват. В случая, който описах, това което се случи бе, че целият модел се разпадна. За няколко минути перцепцията бе директна. Той видя уникален обект. Или, ако трябва да го кажа по друг начин, той самия почна да вижда по уникален начин.

В: И каква бе причината вярванията му да се променят?

О: Ако перцепцията е замъглена и чувствата са замъглени. Ако човек е в подобно състояние започва да възприема вярвания, които ще отговарят на нивото на тези чувства. Ограничени вярвания. Ограничени идеи относно живота му и дори самото съществувание. И когато целият шаблон се разпадна и метафорично „Слънцето изгря“... Той започна да възприема по уникален начин. Направи го сам, не чрез мои внушения. И не чрез медикаменти. Така неговите замъглени вярвания започнаха да се разсейват, защото нямаше какво да ги държи в оградения обор.

В: Значи той е започнал да възприема по уникален начин и е започнал да се чувства също по уникален начин... и след това и старите му вярвания, които са били базирани на замъглени чувства са останали без подкрепа.

О: Точно така. Животът изглежда се формира върху шаблон, който не е уникален. Това го характеризира. Тази негова неуникалност е лепилото, което държи шаблона. Когато стопиш това лепило имаш шанс за освобождение.

В: Беше ми казал нещо за политическите структури.

О: Да, те са изградени върху обществената слепота.

В: Какво означава това?

О: В известна степен хората се смятат за слепи за това какво се случва в света и затова политическите структури действащи от тяхно име стават по-големи.

В: Правителствата са очите на хората?

О: Абсолютно. Колкото по-сложен става света – толкова повече хората смятат, че са слепи и позволяват на тези структури да се разширяват. Правителството е нещо като инструмент на перцепцията.

В: Разбира се това, което правителствата „виждат“, е оцветено от техния дневен ред.

О: Така е. Аз не съм казал, че правителствата са надежден чифт очи. Казах, че те заместват слепотата на хората. Това е нещо като втора ръка перцепция. Но го казах, защото същото нещо се случва и на индивидуално ниво.

В: Как точно?

О: Човек има склонността да вярва, че не може да види какво в действителност се случва пред собствените му очи. И това се случва поради разочарованията през които е преминал. Той вижда нещо и го пожелава. Опитва се да го получи, но не съумява. И тогава започва да вярва, че има нещо нередно с начина по който „вижда“.

В: Това е странна идея.

О: Да, но е вярна. Хората започват с една проста формула. Ако мога да видя нещо и го пожелая – мога да го получа. Когато тази формула се провали достатъчно пъти, човек започва да вярва, че не вижда правилно. Така че той влиза в един сложен процес с ума си. И там той назначава някаква структура – една вътрешна структура, която да вижда вместо него.

В: Посредник.

О: Да, и тази структура е базирана на сравнения. Човекът започва да вижда в категории. Той не възприема директно. Той вижда концепция. И всичко е повлияно от културни норми и той вижда това което съответната култура му казва, че следва да вижда.

В: Говориш за навик.

О: Дълбоко закоравял навик.

В: Ако изключим техниката с „уникалния обект“ как може този навик да бъде пречупен?

О: Знаеш добре „как“, защото сам си ми го споделял.

В: Чрез въображението.

О: Да. Защото въображението прави пробив в структурата на вторичната перцепция.

Веднъж направих експеримент с мастилени петна. Същите които използват и психолозите. Сформирах малка група от хора и ги накарах да погледнат няколко карти с мастилени петна и да започнат да си записват какво си представят, че има на тях. Всичко бе свързано с въображението. Хората разбира се знаеха това. Преди да почнат да гледат към картите трябваше да напишат едно число по скáлата от 1 до 20 (като 20 бе максимално добре). Това число олицетворяваше тяхната оценка за това как се чувстват в момента. След около час работа с картите те трябваше отново да дадат оценка за това как се чувстват. Във всеки един случай второто число бе по-голямо от първото. Въображението повдига емоционалното и енергийно ниво. Създава перцепция. Това е най-важното нещо. Така че въображението противодейства на вторичната перцепция чрез създаването на нова такава.

В: Културата ни не е устроена да се пригоди към това.

О: Културата е базирана изцяло на това да покаже на хората какво трябва да видят чрез серии от дефиниции и категории. Това представлява тя. Апарат за перцепция. Въображението работи противоположно на това.

В: Защото на въображението не му пука какво казва или мисли културата.

О: Така е. Когато си представяш нещо – ти го виждаш директно. Виждаш това, което си си представил.

И го възприемаш. Това е друг начин да виждаш.

В: И всичко се отнася до индивида.

О: Разбира се. В момента в който това стане групово започваш да създаваш култура. Строиш друг вторичен апарат за перцепция.

В: При всички наши разговори винаги стигаме до темата за въображението.

О: Ти успя да ме убедиш, че то е от най-голяма значимост. Аз винаги съм работил с него, но имах нужда да обмисля по-широкото му приложение.

В: Защото въображението създава реалността?

О: Да и защото има безкраен брой възможни реалности. Подобна перспектива ти дава различен поглед над света.

В: Подхождал ли си директно към темата свързана със „силата“ в твоята работа?

О: В ранните дни на кариерата си се опитах, но не проработи.

В: Защо не?

О: Защото пациентите ми бяха срамежливи или дори се страхуваха когато ставаше дума за това.

В: Дори под хипноза?

О: Да.

В: Това е интересно.

О: И аз си помислих същото. Но това ме научи на нещо. За повечето хора цялата тема се явява табу. Те преминават през всякакви шикалкавения и изкривявания, когато става дума за силата. Мога да видя това съвсем ясно.

В: Какъв вид изкривявания?

О: Виж сега... хората знаят, че силата и нейната разновидност като власт съществува. Но това не е нещо, което биха признали, че искат. Затова заобикалят нещата и я приписват на някой друг. „Небето“ има сила, вятърът има сила... „Земята“ има сила.

В: В настоящата ни култура силата и властта започват да имат доста негативна конотация. И често се асоциира с корупция, подтисничество и криминална дейност. Но силата означава, че можеш да правиш нещо. Означава, че „имаш способност“ и идва от латински корен.

О: Нека поразсъждаваме над темата. Да речем че искаш нещо за което се счита, че е невъзможно. Да кажем, че искаш да прочетеш мислите на човек от разстояние 10 км. Или пък да преместиш обект поставен на бюрото ти с ума си. Или дори да левитираш. Има общ консенсус, че тези паранормални признаци на сила са невъзможни. На практика този консенсус се вплита в тъканта от която е изграден време-пространствения континуум. Единият аспект е зависим от другия. Сега вземи под внимание образа на две огледала, които стоят едно срещу друго. Отражението се отразява напред и назад. Едното захранва другото. По абсолютно същия начин общият консенсус, че левитацията не е възможна подхранва „правилото на физическия континуум“, според което човешката левитация е невъзможна сама по себе си, ако не е подпомогната от нещо друго.

Free Joomla Extensions

Нека сега променим фокуса. Да кажем, че има ръкопис в даден музей. И той датира от 4300 г. пр. н.е. Повече от век учени, лингвисти и криптолози са се опитвали да разберат редовете от символи, но са се проваляли в тази си дейност. Не са успели да извлекат нищо. Сега ти самият започваш да гледаш ръкописа. Стоиш пред него и го гледаш около час.

Смяташ ли, че въображението ти ще се задейства? Това със сигурност ще се случи. Ще започнеш да си представяш всякакви „паранормални възможности“ дори да не можеш да им дадеш конкретно име или даже да ги опишеш адекватно. Въображението ще отиде на места, където не е стъпвал човешки крак. Това се случва когато имаме налице мистерия. Умът и въображението започват да пишат сценарии за реалности, които стоят отвъд глуповатия до скука континуум. И това е естествена тенденция поставена под запор.

В: За да разбереш силата имаш нужда от въображение.

О: В противен случай ти мислиш за силата само в термини, които вече разбираш. Силата е свързана с това да надскочиш „реалността“. Боговете имат сила, защото човешкото въображение им я предоставя. И това се случва, защото хората изпитват нуждата да си представят силата някъде другаде. Те се страхуват да я дадат на себе си. Това е начин да изкривят истината и да я пратят в пространства, където тя да бъде „на сигурно и подходящо място“. Затова и въпросът с притежанието на силата е табу.

В: В днешни времена имаме комикси за супергерои. Супермен, Батман. В древна Гърция имаме друг супергерой, който се казва Прометей. Той краде огъня от боговете и го дава на човека. Огънят е енергия. Енергията е функция на въображението. Прометей открадва осъзнаването за креативната сила и я дава на хората. Силата започва да действа след като първо е била зачената чрез въображението.

О: Но Супермен не опитва да намери начин да даде силата си на други хора. Това не се случва. Преди няколко години се срещнах с човек, който се опитваше да започне иновативно училище. Идеята му бе материалът, който се преподава за 12 години да се вземе само за 8. А останалите 4 години щяха да бъдат само и единствено за изкуство. През цялото време – само изкуство. Всякакви видове изкуство.

В: И какво стана?

О: Не можа да събере средствата. Хората се страхуваха от това за което говореше той. А именно – задълбочаване и потапяне в изкуствата до степен при която би се случила смяна на реалността в умовете на учениците. Той говореше точно за това и инвеститорите се уплашиха. Изчезнаха в мъглата. Изкуството е свързано с изкачване по стълбата на силата. Човекът на изкуството притежава сила. Дори и да нямаме консенсус относно този факт.

В: Енергията е функция на въображението. Говорили сме за това и преди.

О: Когато си представяш нещо ново и можеш да го почувстваш получаваш прилив на енергия. Това е един безкраен потенциал.

В: Това ли е начина по който подхождаш към пациентите си?

О: Енергия чрез въображение. И когато човек усети достатъчно енергия започва да осъзнава, че притежава сила.

В: В алхимията мястото, където се пресичат четирите елемента на природата (земя, въздух, огън и вода), е центърът, който се нарича квинтесенция. Това е качеството, което решава конфликта между четирите елемента. Квинтесенцията е въображението.

О: Възможно е, защото това е нещо, което те кара да отидеш отвъд четирите елемента. Поставя те отвъд възпиращите правила на природата. Възкресяването на религията на природата, което започна през 60-те години на 20 век трябваше да бъде свързано с разрешение на конфликтите и мир, но...

В: Факторът, който остана извън уравнението бе именно въображението. Те просто замениха въображението с наркотици.

О: Имах пациент, който в състояние на лек транс можеше да сътвори всякакви сцени една след друга. Това бе поставено като задача от мен и той го правеше в период на няколко месеца. Интересното бе, че във всяка една имагинерна сцена той поставяше някакъв източник от който идваше силата и енергията. Обикновено това бе някакъв бог или създание, което владееше силата. И след известно време някак си той получи обратна връзка от всичко това, един вид получи нещо „като съобщение“. Самият той получаваше енергия от своите творения и можеше да ги почувства. И тогава започна да осъзнава, че самият той притежаваше сила. И от този момент персонажите в сцените, които измисляше започнаха да стават по-различни. Защото той вече знаеше, че притежава силата.

В: Как хипнотичния транс е свързан с време-пространството?

О: Това е въпрос, който съм проучвал с години. На първо място не всички трансови състояния са еднакви. Имам свой собствен метод да поставям хората в лек транс, който не е достатъчно дълбок. И така всяко потенциално внушение няма да има ефект. Моята идея е да поставя пациента в среда в която той може да се фокусира ясно и без неща, които да го разсейват. Но има и още нещо. В това състояние на ума пациентът не е свързан толкова тясно с физическата реалност. Той я осъзнава, но я надскача. Някак си е откъснат от пълното ѝ влияние. Той не е до такава степен неин роб. От друга гледна точка дори може да се каже, че пациентът се намира в друго пространство и време.

В: Значи се намира в „съновно“ състояние?

О: Не точно. Нещо като „предсънно“ състояние, точно преди съня да започне.

В: Това има ли нещо общо с важността на съня по принцип?

О: Сънят е необходим по няколко причини. Но в този случай е важен, защото оковите, които държат човека във физическата реалност са освободени. Той може да отиде навсякъде.

В: И защо това има значение?

О: Защото време-пространствения континуум е просто една от реалностите. И на определено ниво човешкото същество знае това. И поради това то не иска да е залепено постоянно за тази единствена реалност.

В: Постоянно се връщаш точно на тази тема.

О: Налага се, защото тя е централна. Желанието предшества реалността.

В: Това е интересен начин да го опишеш.

О: Но е точен. Ако човек бъде тотално оплетен в този континуум (което, разбира се, се случва) – тогава той губи погледа си върху желанието. Защото изглежда, че реалността дефинира какво може да бъде пожелано легитимно. Всичко е наопаки. Желанието бива притъпено и разредено. И тогава хората губят силата си.

В: Има някакъв натиск, че трябва да желаеш само неща, които могат да се произведат и продадат.

О: Ако желаеш да създадеш нещо, което други хора може би няма да могат да разберат и съответно купят... тогава се намесва механизмът управляващ желанието в тази реалност и ти казва – ТИ ЛУД ЛИ СИ?!?

Хората считат, че не правят жертва, когато преправят желанията си, така че да паснат, но всъщност правят жертва. Те трупат неудовлетвореност и стрес. Искат да разчупят обстановката и получават отговор, че трябва „да пораснат“ и да започнат да се държат като всички останали.
Време-пространственият континуум и гравитацията, както и начина по който действа енергията и всичко останало свързано с това... в известен смисъл е „хайп“. Чист „хайп“ или просто хипербола. Това е съобщение, което казва, че не можеш да отидеш срещу законите. Не можеш да ходиш в други измерения. Но помисли относно музиката, например. Можеш да създадеш всякакви ритми по желание. Можеш да създадеш изцяло ново пространство или дори серии от пространства. На практика изобретяваш време и пространство. И то е там.

В: И затова караш пациентите си да сътворяват различни мечти в изобилие?

О: Да, защото това е естествена тенденция на дълбокото желание. Тя се осъществява натурално когато сънуваме. Но защо да не го правим и когато сме будни? Какво ще се случи, ако започнеш да обединяваш различни състояния на ума? Имаме състояния на ума, когато човек спи и твори всякакви сънища, но имаме и състояния на ума, които човек обикновено потиска, когато е „в будно състояние“. Защо да не ги съчетаем? Защо да не изследваме тази територия?

В: Казваш че има повече от един вид желания. Вида желания, които хората изживяват, когато спят е различен от тези когато са будни?

О: Различно качество са. По време на сънищата желанията често се случват почти моментално, а в т. нар. буден живот се усещат различно.

В: Причината може би е в това, че животът е много по-различен от този когато спим?

О: Може би, но аз мисля, че причината е друга. Когато сме будни успяваме да се баламосаме да вярваме, че желанията ни имат относително малка сила. И след това затвърждаваме вярването, че света не работи на база желанията. А си има свои собствени правила. Нещо като машина към която трябва да се включим и да се синхронизираме с нейния процес.

В: Но много хора са излизали с идеята, че са успели да манифестират своите желания в този свят.

О: Знам. Но в повечето случаи това не се получава. Нещо се обърква. Това, което искам да кажа е, че всичко опира до състоянието на ума. Човек може да заема различни състояния на ума и това ще произведе различни резултати. Сънуването е състояние на ума когато тялото спи. Така че какво ли ще се случи, когато направиш нещо чрез което да смесиш състоянието при сънуване или по някакъв начин да го свържеш към будния живот на света? Това се опитвам да правя с пациентите си сега. Това е работа в прогрес.

В: Някакви предварителни открития?

О: Ами окуражен съм. Само това мога да кажа засега. Насърчавам хората да си водят „книга на сънищата“. Всеки ден обаче те следва да изобретяват и записват своите „сънища“, които ще са под формата на мечти. Защото аз не искам да ми докладват какво сънуват докато спят. Искам да записват какво създават, когато тялото е будно. Идеята ми е да се движат през състояния на ума, които те обикновено не заемат докато са будни.

В: Значи когато казваш, че хората де факто са заспали и имат нужда да се пробудят нямаш предвид, че те трябва да спрат да сънуват или мечтаят?

О: Да мечтаеш е точно състоянието в което си буден. Буден за една различна реалност при която въображението има много по-голяма сила. Сънищата и мечтите осигуряват това което липсва на физическата реалност. Навсякъде по света има места където професионалисти правят експерименти посветени на проучването на паранормални дейности. Те правят всякакви тестове и т.н.
И това е ОК, но аз искам да подчертая, че тези експерименти са доста по-безвкусни в сравнение с качеството на сънищата и мечтите. Магията не е безвкусна. Тя е жива. Тя има цвят и дълбочина и дълбока емоция. Ако махнем това тя изчезва и имаме налице нещо друго, което не е магия.

В: Може ли да се каже, че ти играеш ролята на подсъзнанието на пациента?

О: Да, така е. В своето подсъзнание той има всякакви желания, които включват и това да отиде отвъд този континуум.

В: И нищо от това не включва религията?

О: Религия? Това е безкрайно отлагане.

В: Според теб може ли да се каже, че времето и пространството са мощни ограничители?

О: Предпочитам да мисля за тях като илюзии.

В: В какъв смисъл?

О: Да кажем, че се движиш с кола по пътя. Той е много дълъг и изглежда няма край. Но ти продължаваш да шофираш. Вярваш, че това е единствения път. Смяташ, че щом шофираш значи си на пътя. Къде другаде може да бъдеш? Само че има милион други пътища...

В: И подсъзнанието знае това?

О: За моите лични цели и в работата ми подсъзнанието е генерализиран термин, който означава вътрешно място, където се намира едно огромно потиснато желание намиращо се под запор.

В: Какво е истинско и каква е илюзорно? Това е доста хлъзгава тема.

О: Да и част от причините са семантични. Защото можеш да използваш думите по различен начин. На дадено ниво на осъзнаване физическата реалност, пространството и времето са много истински. Само че е илюзия да считаме, че това е единственото пространство и време.

На друго ниво обаче и времето, и пространството са изобретени. Те не си съществуват просто така сами по себе си. Това разбира се е предмет на много митологии, които имат за цел да обяснят кой е сътворил континуума. И както при всеки нерешен спор някои хора се опитват да се възползват от ситуацията за своя собствена полза.

Но междувременно... музикантите сътворяват свое собствено време и пространство, което се различава от континуума. И по реакциите на публиката може ясно да се види, че това изобретение има голяма сила и желание, които се асоциират с него. Чрез музиката хората реагират на една нова вселена, която е била създадена.

В: Креативността е неограничена и се явява жокера в тестето от карти.

О: Да.

В: Кажи ми пак това което сподели преди да започнем интервюто.

О: Характерно за нашето време е, че сравнително голям брой хора са успели да се освободят от затвора на идеологиите и фундаментализма. Но в същото време те просто не знаят накъде да поемат. И на определено ниво в ума си те започват да обмислят... магията.

В: Основното объркване касаещо въпроса за магията обикновено не е добре артикулирано. Въпросът е дали магията е някакво пространство в което ти влизаш или е нещо което създаваш?

О: Ти го изрази гласно. Но нека се върнем на това по-късно. Междувременно искам да поговорим за някои изживявания свързани с пациентите ми.

При изненадващо много хора, които са поставени под хипноза, може да се открие, че те вече имат изградена картина за бъдещето.

В: Тяхното собствено бъдеще?

О: Ами да, но е нещо повече от това. Те имат визия за бъдещото на цялата планета.

В: Имаш предвид мнение за бъдещето?

О: Не. Много повече от това. Все едно цялото бъдеще е като някакво голямо парче от реалността и то просто си седи там в тяхното подсъзнание. Но те нямат представа, че то стои там докато не се натъкнат на него. Все едно става дума за някаква книга свързана с бъдещето, която седи там. За тях това е като някакъв вид предварително познание. Това е познание за нещо, което още не се е случило.

В: И всеки си има подобна „книга“ за бъдещето? А всяка книга различна ли е?

О: Виж сега, ако предположим, че някъде има записи на миналото, настоящето и бъдещето или това, което някои хора наричат „Акашови записи“... какво най-често се предполага, че означават и разкриват те?

В: Ами ти ми кажи.

О: Обикновено се предполага, че тези бъдещи събития са детайлно описани в смисъл, че ще се случи нещо определено и че след това ще се случи нещо друго.

В: Ами разбира се.

О: Не. Има нещо много сбъркано в това. Мисля че хората не схващат идеята за Акашовите записи. Защото имат доста ограничен поглед. Просто гледат през тесни филтри.

В: И ако махнем тези филтри?

О: Ще видим стотици различни, но еднакво убедителни бъдеща, които си стоят там едно до друго. Това представляват тези записи. Не става дума за едно бъдеще.

В: И точно същата ситуация си видял и при твоите пациенти?

О: Точно така. С други думи тези записи са пръснати в подсъзнанието на хората. Те са там и са нещо като огромна библиотека.

В: Продължавай.

О: Тук е и трудната част. Трябва да си на място до пациента, когато се намира под хипноза, за да изживееш и почувстваш колко УБЕДИТЕЛНА е неговата собствена „книга за бъдещето“. Направо е удивително. Не става въпрос за някакво лигаво предположение какво ще се случи след 50 години. Направо е титанично. Все едно си се натъкнал на цял парцел скрито съкровище в подсъзнанието на пациента. И то си стои там необезпокоявано в някаква пещера. Напълно чисто е и много детайлно. И когато пациента го описва то просто се излива. Това е река от информация.

Това, което аз открих при някои от пациентите си е, че те вече живеят в „книгата на това бъдеще“, което се явява тяхното подсъзнание. Те вече имат роля в това бъдеще.

В: Въпреки че те се намират тук и сега...

О: Те действат в настоящето на базата на тяхната роля в бъдещето! Звучи странно, знам го. Но точно това се случва. Поради факта, че силата на тази бъдеща роля е толкова мощна – те действат в настоящето, така че да реализират в действителност това бъдеще. Те правят точно това.

В: Но те нямат идея, че го правят?

О: Никаква. Те са абсолютно на тъмно в това отношение. Докато не успеят да погледнат в тази книга на бъдещето в подсъзнанието си. Тогава всичко за тях се променя. Тогава си отварят очите.

В: Забавно е, че обръщаш традиционната психология надолу с главата.

О: Да.

Да предположим, че това, което се е случило на човек в миналото има огромно значение за това как реагира той в настоящето. Това, което аз казвам е, че бъдещето, което е вкоренено в подсъзнанието му, има много по-голямо влияние върху това как той действа в настоящето!

В: Все едно човек е бил избран да участва в кастинг за роля, която ще се случи в бъдещето.

О: Да, нека кажем, че действието ще се случи 400 години напред в бъдещето. Но ти на практика почваш да играеш тази роля отсега.

В: Значи настоящето се явява общия сбор от всички бъдеща?

О: Да. До това стигнах аз. Сегашният момент в историята на Земята е нещо като усреднен сбор от всички бъдеща, които са вградени в подсъзнанието на хората.

В: Добре. Какво се случва когато човек осъзнае, че има цяло едно бъдеще вградено в подсъзнателния му ум?

О: Той възвръща силата си.

В: Просто така?

О: Когато той види какво е това бъдеще – една огромна енергия се излива внезапно и става достъпна за него. Как бих могъл да го опиша? Все едно в ума си има оркестър съставен от 5000 инструмента. Но той не знае това, ОК? Но де факто се явява тромпетиста в този оркестър. Това е неговата бъдеща роля. И по един или друг начин може би символично той играе тази роля в настоящето – точно сега. Но поради това, че не може да чуе целия оркестър той не усеща цялостната сила. Но под хипноза той може да види целия оркестър и да го чуе. И силата се трансферира към него.

В: И какво следва да прави той с тази сила?

О: Ами това е ключовия въпрос. И отговорът е, че той трябва да създава с нея. Затова служи силата. Но има и още нещо и то е важно. След като е видял потенциалното бъдеще в ума си човек има избор. Той може да използва тази сила, за да създаде каквото пожелае. Зависи от него.

В: Значи чрез твоя метод на хипноза даваш на хората възможност да преживеят силата?

О: Точно това правя. Силата е магия. И за да отговоря на първоначалния ти въпрос... магията не е свързана с навлизане в някакво пространство тя е свързана със създаването.

В: В историята на западната философия има три основни фази. Първият период е свързан с описването на това, което съществува като финална реалност. Вторият период измества фокуса върху изследването на това как възприемаме и знаем. И третата фаза, която едва е започнала, е свързана с въображението и креативната сила. С други думи изобретяването на неща, които не са съществували до този момент.

О: Бих се съгласил с това. Създаването е магия.

В: Дали тогава необикновените таланти и т. нар. „паранормални способности“ в действителност не са разклонения на въображението?

О: Талантът, който изглежда като природен феномен, се създава от индивида под нивото на собствения му съзнателен ум.

В: Защо индивидът би създал талант, който не може да си спомни, че е създал?

О: Защото иска да бъде човешко същество, което да върши необикновени неща. Не иска да излезе от сенките и да се разкрие като магьосник. Тук важният въпрос е какво правиш, когато използваш въображението и създаваш достатъчно уникални реалности, които се изплъзват от сетивата на останалите като тих и невидим влак?

В: Ще видиш нуждата да накараш и другите да могат да съзрат нивото на което създаваш.

О: Може би. Защото, ако създаваш магия ще се срещнеш с много, много, много хора, които са слепи за нея. Те просто няма да я виждат.

В: Нека се върнем на тази книга на бъдещето в ума на човека. Имаш ли представа откъде идва?

О: Мисля че да. Първо трябва да кажа, че на това следва да се гледа от различни гледни точки. Една от тях е че тази „книга“ е продължително творение на самата личност и се състои от различни части.

В: Не идва от някаква „висша сила“?

О: Висшата сила принадлежи на личността. Но аз бих отишъл по-далече. В известен смисъл индивидът вече е бил в бъдещето.

В: Обясни това.

О: Трудно е да го опиша с думи. Много повече е от това човек да има мнение относно бъдещето. Повече е от това и да бъде ангажиран с някакво предсказание. Всичко това плюс други фактори. То е свръхестествено и паранормално, но това не са точните думи. Той вече е бил там. Той е бил в бъдещето. Отишъл е отвъд мястото до което е било възможно да се отиде. Това не е просто визия. По-скоро е пътуване. Комбинация между създаване и пътуване.

В: Това е доста авангардно.

О: Съзнанието може да пътува. То не е ограничено. Може да отиде навсякъде. Но обикновено не го отчитаме, защото живеем по други правила.

В: Какво имаш предвид?

О: Инвестирали сме в конкретно въплъщение на реалността, конкретна нейна визия. И в тази реалност има неща, които са възможни и такива, които не са. Купили сме акции от една ограничена реалност.

В: Защо?

О: Мога да дам всякакви отговори на този въпрос, но всичко зависи от нивото на което се целим.

В: Нивото на съзнанието.

О: Съзнанието не гледа задължително на ограничената реалност като на нещо негативно. То вижда възможност. Някаква конфигурация. Ако си художник можеш да рисуваш на малко и на огромно платно. И двете имат своите предимства. Виждаш ли? Имаме възможност да преминем през различен вид уникални изживявания в рамките на тази ограничена реалност в която сме инвестирали. Имаме различни опции.

Въпреки че живеем в подобна ограничена реалност, същевременно тя е безкрайна. Има безброй неща, които можем да правим в нея.

В: Значи казваш, че вътре в тази реалност магията не би следвало да е възможна?

О: В известен смисъл. Защото границите са много мъгляви. Защото има правила и правила. Някои правила са с главна буква и те са различни. Но ние самите сме изградили тези правила и стандартите свързани с тази конкретна реалност. Така че можем да ги нарушим. Възможно е.

В: Като премахването на навик?

О: Да, например навика да скрием всичко това, което не можем да създадем или не би трябвало да създадем, като го „поставим“ в бъдещето. Там можем да сложим всички неща, които не правим в конкретната реалност.

В: Което създава някакъв вид копнеж. Носталгия по бъдещето.

О: Точно така.

В: Би ли казал, че в този момент от историята на земната култура този копнеж се засилва?

О: Да. Натрупва се нещо като колективна сила, която изгражда магията, която ще се манифестира в бъдещето. Желанието нараства.

В: Може ли тогава да се каже, че ограничената картина на реалността в която сме инвестирали се разширява?

О: Да. Това е по-важното значение на термина свързан с „разширяващата се вселена“.

В: Може ли тази картина на реалността да се разшири до точка на пречупване?

О: Ами това е което аз виждам.

В: Писнало ни е от нея.

О: Уморени сме от нея до втръсване.

В: Това естествен резултат ли е?

О: О, да. Бих казал че е.

В: Защото, ако погледна към историята на изкуствата е същото, което виждам и там. Има някаква тенденция старата картина да се разбие.

О: Разбира се, съгласен съм. Но в този процес има нужда от хора, които могат да осъзнаят какво правят изкуствата. Да кажем, че има сто хиляди души, които разбиват на пух и прах старата картина на реалността, но това което се случва... Нека се опитам по друг начин. Когато чупиш, образно казано старата картина, ти променяш начините на перцепция. Това върви заедно с пробива. Ти де факто говориш на друг език – език, който има различни значения. И тези значения не съществуват в старата картина на реалността. Това е много важно да се разбере.

В: Това, което казваш е, че ако някой се опитва да запази старата картина трябва да ограничи полето или обхвата на значението.

О: Абсолютно. Вътре в тази картина на реалността можеш да изразяваш голям спектър от значения, но ако отидеш отвъд този спектър, нещата не се получават. Просто не се възприемат. Това е един от начините чрез които държиш тази ограничена реалност да не се разпадне. Ограничаваш спектъра на изразяване и нещата които означават нещо. Хората ограничават своето разбиране за значението. И ако почнеш да говориш със значения, които са отвъд приетия спектър, хората започват да въртят глави и да казват, че не разбират какво говориш.

В: Т.е. аналогията за светлинния спектър е добра.

О: Така е. Ние ограничаваме спектъра на това, което можем да видим. И ако някой дойде и ни покаже дължина на вълната, която не се намира в т. нар. „видим спектър“ и ни накара да погледнем натам... ние ще кажем, че там няма нищо.

В: И същото важи и за значението.

О: Да. Имаме езици, които по своята структура позволяват определена „територия“ на значението. Тя е огромна. Но тя не обхваща всичко. Дори напротив. И докато се държим за тези езици в живота, ще притежаваме монопол над всички възможни значения.

В: И следователно ще затвърждаваме структурата на ограничената картина от реалността, която сме приели.

О: Да. Но това е структура, която отслабва. Хората започват да възприемат значения, които са гранични. Те разширяват своето разбиране.

В: И всичко за което говорим сега е обгърнато от хипноза.

О: Това е програмиране на много дълбоки нива.

В: Но е самоналожено.

О: Това е нещо, което много хора намират особено трудно за приемане. Че те се хипнотизират сами.

В: Хипнотизират се да вярват, че значението може да съществува само в някакви тесни граници. И че всичко останало е пълен боклук.

О: Това се нарича общество. Цивилизация. Това е, което получаваме като колективен резултат. По тази причина хората биха се записали доброволно да разширяват различни империи чрез завладяване. Защото те ще обвинят всичко останало съществуващо под слънцето за програмирането, което сами са си причинили. Разбира се това се случва на подсъзнателно ниво.

В: Мое собствено твърдение е, че съзнанието създава още съзнание и че в този смисъл съществуванието е динамично. Няма нещо като „финално“ състояние на съзнанието.

О: Това е много плодотворна идея. Защото вървиш против идеята за ултимативна реалност.

В: Така е. Независимо дали гледаме на реалността като нещо външно за нас или за вътрешно състояние на съзнанието... няма някакво финално място, в което да се озовем и да открием, че сме достигнали до финалната дестинация.

О: Преживяванията, които съм имал с пациентите ми ми казват същото. Всичко се потвърждава.

В: Ние живеем в тази картина на реалността, но можем да създаваме още и още съзнание и такова, което никога не е съществувало преди.

О: Всяка реалност притежава тази възможност. Хората имат погрешна идея за безкрайността. Те казват, че има състояние на безкрайно съзнание, но това е все едно да кажеш, че притежаваш цялото съзнание, което изобщо може да съществува. Това не е така. Не го притежаваш цялото, защото ти го създаваш, а съзиданието няма граници.

В: Безкрайното съзнание не е някакво гигантско палто, което да наденеш. Докога може да продължи да съществува тази ограничена реалност?

О: Докато пожелаем.

В: Но индивидът няма нужда да чака всички останали също да я надмогнат. Той може да излезе от старата картина.

О: Разбира се, но останалите няма непременно да разберат, че го е направил.

В: Защото хората са все още лоялни на всички рестрикции с които са се програмирали.

О: Това е нещо като война между старото и новото значение. Науката, въпреки всички нейни постижения, е вързана към старото значение. Стари начини за формулиране на езика.

В: Значи старото значение има някаква структура.

О: То дава живот на много структури, но те се подчиняват на същите стари правила. Те дори могат да са запленяващи и поучителни, но се подчиняват на старите правила, които казват че ТОВА означава нещо, но ОНОВА е безсмислено. Всъщност можеш да анализираш „старото значение“ и да осъзнаеш нещо за това как то оперира. Например, ако думите описват нещо, което съществува във физическия свят, тези думи означават нещо.

Ако имаме изречение с подлог, сказуемо и допълнение това изречение вероятно означава нещо. Но ако имаме изречение, което скрива или изтрива разликата между подлога, сказуемото и допълнението – то често се нарича „безсмислено“. Когато спреш и се замислиш за това би си казал: „защо не можем да разберем неща, които стоят извън лингвистичната структура?“

Отговорът е прост. Защото сме ТЕЖКО програмирани да НЕ разбираме нищо друго отвъд тази структура. Ние сме абсолютно убедени, че е безсмислено. Точно толкова добро е програмирането.

В: Значи има голяма връзка между магията и езика?

О: Езикът който ние обикновено възприемаме е създаден да отхвърли магията.[1]

В: Езикът, който употребяваме изключва много възможни взаимовръзки между нещата.

О: Освен това изключва и видове взаимовръзки, които са възможни. Да вземем следния пример. Човек се взира в радио стоящо на масата и силно се фокусира върху него. И то се издига на метър над земята. Повечето хора ще кажат, че ако няма някакъв трик в цялата работа – това е магия. Но всичко това е изцяло в рамките на структурата на езика и съответно на подлога, сказуемото и т.н. Ние може и да не вярваме, че събитието се е случило, но разбираме какво означава.

Но има друго ниво на магия при което основните взаимоотношения между частите на изречението липсват. И тогава влизат нови видове взаимовръзки. Нямаме думи в нашия език, за да опишем тези взаимовръзки. И така не ги виждаме. Те са невидими. Това е вид магия невидима за нас... базирана на различен тип взаимовръзки.

В: Има хора, които се опитват да обяснят мистериите, като твърдят, че нещата, които вече познаваме, са причина за случването на тези мистерии. Като гените например.

О: Разбира се. Тези учени се опитват да превърнат своите спекулации в уважавани теории. Те ще кажат, че цялото човешко поведение е обяснимо чрез гените. Имаме си гени за това и гени за онова.

В: Дори биха казали, че има ген и за въображението.

О: Въображението е мистерия за тях. И затова се опитват да го обяснят. Затова ще твърдят, че някой ген го контролира. Езикът върши нещо подобно. Опитва се да редуцира мистериите до взаимовръзки, които сме програмирани да приемем и разберем. Взаимовръзки, които са ни познати. Но в този процес се губи магията.

В: Ти действително си виждал този тип програмиране при твоите пациенти?

О: Виждам го през цялото време. Просто трябва да искаш да го откриеш. Тук не става дума да се правят хипнотични внушения, които целят да ги отведа където аз поискам. Използвам хипнозата, за да ги поставя в лек транс – състояние при което те могат да се фокусират по-ясно. След това се ровим във вътрешния пейзаж. Виждаме какво има там. Пациентите се срещат със собственото си програмиране. Срещат се с нещо, което не са точно „правила“. По-скоро прилича на кардинални илюстрации на видовете взаимовръзки, които имат смисъл. Почти същото е като да гледаш някаква проста граматика на нашия собствен език.

В: Но ти не се опитваш да разрушиш това програмиране, нали?

О: Защо да го правя? Това е като да искам да разруша английския език. Нелепо е. Това е като да кажем, че за да научим някой да лети е добре да го заведем на хълма и след това да взривим хълма под него и тогава той ще лети. Вместо това използваме хълма като платформа и след това по един или друг начин намираме опция да полети от хълма.

В: Ако погледнеш историята на поезията ще откриеш точно това. Поетите използват езика така, че да разпъват „значението на значението“. Разширяват значението и възможните връзки между нещата.

О: Точно затова въображението е магия.

В: Бих казал, че на тази планета въображението едва сега започва да се развива.

О: Съгласен съм. Моите нови експериментални идеи свързани с терапията са в посока на това хората да започнат да изобретяват реалности.

В: Но обществото по-скоро се движи в посока да ги превръща в роботи.

О: Обществата винаги правят това. Те създават Войници на Реалността. Хора посветени на картината на реалността в която живеем. Това е организиращ принцип.

В: Има много наименувания за това.

О: Няма значение как се нарича. Същият шаблон е. Опитваш се да организираш хората. Това работи до определен предел и след това повече не работи. Вече ограничената реалност започва да се свива още повече. Това натиска психиката и тя иска да пробие това ограничение.

В: Но хората мислят, че когато успеят да пробият ще се озоват в една супер реалност, която стои зад обикновената такава.

О: Ами когато човек направи пробив той не открива ултимативната реалност. Той открива, че самият той е реалността... Ти си центърът и ти създаваш.

В: За много хора това е идея, която не разбират.

О: За тях е невидима идея. Тя минава покрай тях и те не я забелязват.

В: Има хора, които се опитват да използват тази ограничена картина на реалността, за да я обяснят.

О: Ако правилно разбирам това което казваш – то е нещо подобно да накараш слон да опише храносмилателната си система. Има социолози, психолози и дори футуристи, компютърджии и анализатори на информация, които се опитват да правят предсказания за бъдещето, базирани на концепцията, че събитията и хората са в някакъв значим поток. Те документират тенденции... Взимат всякакви фактори от земетресения и климат до промени в населението, иновативни технологии, политически развития и това, което се случва на пазарите. На база всички тези фактори те правят предсказания.

В: Те вярват в шаблона.

О: Това което трябва да се отбележи е, че тези хора са умни, заемат високи позиции в обществото и хората ги слушат... на практика имаме нова класа от хора, които подхранват старата картина на реалността в която живеем.

И докато други се опитват да пробият старата картина на реалността – тази група се опитва да я закрепи. И смятам, че ще виждаме много повече от т. нар. „експерти“. Защото Войниците на Реалността стават все по-отчаяни. Те усещат, че земята се тресе под краката им. Усещат, че старото значение започва да се разпада и се промъкват нови значения.

Те не искат това да се случи затова пробутват фалшива наука за прогнози базирани на това, че самата картина на реалността може да ни каже всичко за реалността. Но това не е вярно.

В: Навсякъде бива изобретявана фалшива наука, която да циментира старата картина на ограничена реалност. Но язовира се пропуква и тези хора се опитват да го закърпят.

О: Да. Можеш да видиш това навсякъде. Например в сферата в която ти се занимаваш като репортер (здраве и медицина)... тази стара картина се разпада. Хората осъзнават, че болестта може да бъде разбрана най-добре, ако се вземе под внимание цялото тяло, а не просто някаква негова част тук и там.
И на това се гледа като на заплаха. Затова биват изобретявани фалшиви болести и ментални разстройства, за да се запази старата картина. Но те се провалят. И това е валидно и в по-голям мащаб. Надявам се да видим по-радикални промъквания на новото значение повсеместно. Тогава ще видим и малко магия.

В: Смяташ ли, че хората стават по-повърхностни?

О: Не е само това. Те се превръщат в карикатури на самите себе си. Но за щастие са останали и такива които могат да мислят.

В: Какво искаш да кажеш с това карикатури?

О: Те преценяват собствената си предполагаема сила и се принизяват до степен, която да пасне на някакво желание за успех. И това ги поставя в доста странно състояние. Подобно е на това да видиш блестяща стотинка на улицата. За секунда изглежда добре, но после осъзнаваш, че е просто стотинка. Човек се прикрепя към дадена идея за себе си или за света и „извайва“ сам себе си, за да пасне на тази идея. И след това всичко отива по дяволите.

В: Защото се отегчава до смърт?

О: Не веднага, но в даден момент това се случва. Това е ключът към всички движения, групи и т.н. Човек се присъединява към някоя организация, усещайки тръпката от новото и след това започва да осъзнава, че нещо липсва. И това, което липсва, е значителна част от самия него! От една друга гледна точка това е страхотна шега, която сам можеш да си спретнеш. Самопричинена лоботомия.

В: Извършена в името на успеха.

О: В известен смисъл да. И донякъде си прав, че в края следва отегчението и скуката. Но това не е обикновена скука. Това е един облак, който обвива човек в липса на креативност. Подобно е на хипнотично състояние при което пациента си стои чакайки за внушение, което да промени живота му. Но то не се случва.

В: Кажи ми какво имаше предвид, когато говориш за думата „пробив“?

О: Да откриеш изгубени части от себе си. И да спреш да се повтаряш отново и отново. Да спреш да си прекалено внимателен за всичко. Знаеш израза: „Бъди добър и ще получиш златна звезда.“ Тази златна звезда е контрол на поведението. Опитай следното. Кажи на много хора, че трябва да станат спонтанни и гледай какво ще се случи. Нищо няма да случи. Защото повечето хора няма да разберат за какво говориш. Защото са се програмирали да игнорират цялата тема. Изградили са стена.

В: И са го направили съзнателно?

О: Да. И след като мине известно време – забравят, че са го направили.

В: Виждал ли си това при твоите пациенти?

О: Разбира се. Имал съм пациенти, които си спомнят какво са си самопричинили и си го спомнят точно както си спомнят, че са се разхождали вчера по улицата. Доста е просветляващо. Но те го виждат подобно на карта изградена пред тях. Но това не означава, че изведнъж ще станат свободни.

В: Защо не?

О: Защото свободата е просто възможност. В действителност трябва да направиш нещо, за да направиш свободата реална. Премахването на мозъчната промивка не води автоматично до чудо. Трябва да елиминираш тенденцията да не се промиеш отново. И можеш да го направиш като създадеш нещо, което желаеш.

В: Желанието е хлъзгава концепция.

О: Така е. И ще ти дам един метафоричен пример. Да вземем един човек, който изкарва хляба си като чисти мъха от костюма на шефа си. След това „премахва своята промивка“ и си казва: „Ето сега вече ще чистя мъха с лявата си ръка вместо с дясната, както правех досега. Това е желанието ми.“ Виждаш ли ? Някои хора искат точно това ниво на повърхностност. Това е единственото ниво което те виждат. Те имат нужда от по-широки изживявания. Те имат нужда от нови изживявания близки до техните истински желания. Работил съм с пациенти, които дори след много време не показват никаква заявка за някакво дълбоко желание. Направо е удивително. Това може да те накара да си помислиш, че някои хора в действителност са роботи.

В: Какво мислиш, че се случва на практика?

О: Имам няколко отговора, но ще ти дам един. Някои хора са толкова жадни за контрол, който идва извън тях. Те искат да изпаднат в толкова дълбок конформизъм, че ще изберат цялата гама от желания, които са напълно синтетични. Това е форма на конформизъм, която е дълбоко пропита в тях. В основни линии те са дошли на този свят с жаждата за конформизъм и нищо не би ги спряло или разубедило.

В: Успя ли да научиш нещо от тези хора?

О: Да. Да се ровиш в програмирането, което е причинило тяхното поведение и функциониране по този начин е задънена улица. Те сами изобретяват своята съдба. Те изграждат конформизма си тухла по тухла.

В: Мъртво изкуство.

О: Абсолютно. Те сами изобретяват целия цирк. И това ме накара да погледна на цялата идея за програмирането от друг ъгъл. В действителност хората създават реалността чрез въображението си и след това реагират на нея. Аз мога да ги поставя в транс и да им дам внушения. Но тогава те ще започнат да си представят реалността на база моите внушения и отправни точки. Така че аз ще им дам нова насока, но те ще правят абсолютно същото.

В: Как може да се заобиколи това?

О: Отне ми доста време да го видя. Трябва да ги накараш да започнат да изобретяват всякакъв вид различни реалности. Но това съвсем не е толкова лесно колкото звучи. Но фундаменталния подход е валиден. Как можеш да пробудиш човек? Трябва да го накараш да прави това, което той прави докато спи. А можеш да го накараш да спи по много различни начини. И докато продължаваш да го правиш в даден момент той ще осъзнае, че спи и ще започне да се пробужда.

В: Това при всички ли работи?

О: Няма нещо, което да работи при всички.

В: Знам че понякога използваш техниката при която караш човек да изобретява различни мечти и идеали.

О: Това е един от начините да накараш някой да разшири кръгозора си. Защото при това действие не сме зависими от времеви граници, локации или сценарии. Можеш да сменяш дестинации с просто щракане на пръсти без ясна причина. Това просто се случва.

В: Във физическата реалност не се случва.

О: И това трябва да ти говори нещо за физическата реалност. Тя е просто една форма от много възможности. И факта, че това е формата, в която живеем, не означава, че това е единствения начин по който оперира съзнанието... Но има известно недоразбиране по въпроса. Хората виждат как работи физическия свят. Има време и пространство и т.н. Не можеш просто да отидеш от точка А до точка Б без да измине някакво време. Не можеш просто да погледнеш часовника на масата и той да изчезне. Или да материализираш някой камък пред себе си. Има неща, които обикновено можеш и не можеш да правиш. Това е посланието на физическата реалност.

Хората които са осъзнати обаче, знаят че има нещо много сбъркано в цялата тази работа. Има нещо нередно с формулировката. Тя не е пълна. Ние хората не сме просто някакви животински видове, които трябва да паснат на цялостната рамка на тази реалност. Има групи, които искат да ни накарат да вярваме на това. Те искат да ни направят още по-глупави, като ни накарат сами да изковем представата за себе си като за някакви примати. Но това не е така. Проблемът в цялата тази работа е, че някои хора разбират погрешно цялата идея свързана с това, че реалността е подобна на сън и използват това като оправдание да останат завинаги незрели. Те просто искат да получат това, което желаят, на секундата... Искат да станат милиардери още утре. Странно е, но съм го виждал. Искат да се превърнат в крал Мидас на следващия ден. Не искат да мислят, а да получат единствено това което желаят на секундата. Искат да получат подарък по пощата, който да промени живота им завинаги. Направо е жалка картина.

Аз не говоря за нещо такова. Говоря за нещо много, много по-различно. Защо хората имат капацитета да сънуват докато спят? Защо имаме способността да изпитваме напълно различни подредби на реалността в тяхната цялост?... Дали това не е един дълбок намек за природата на множеството реалности и за това, че сме се приспособили към физическата реалност докато в действителност имаме безброй налични опции?

Нищо от това нямаше да е проблем, ако не съществуваше обстоятелството, че имаме желание за доста по-диви изживявания и ако не се стремим към тях се разочароваме и ставаме пасивни.

В: Под „диви изживявания“ имаш предвид и капацитета да могат да се предизвикват паранормални събития?

О: Разбира се.

В: Древните тибетци са били много посветени на това да култивират своите необикновени способности. Левитация, телекинеза и т.н. За тях вселената е била продукт на съзнанието. Ако истински осъзнаваш това можеш и да го преживееш. Можеш дори да накараш нещо да изчезне или да създадеш нещо от нищото.

О: Намирам в тяхната работа нещо, което силно се доближава до качеството на сънуването. Те са имали култура която е поддържала това. Били са много креативни. И са провеждали интензивни упражнения за дълги периоди от време.[2] Това не е било просто стандартна религия...

В: А какво да кажем за изкуството? Артистът може да надскочи рамката... Но много хора не са готови на това.

О: Ами много хора не са готови и да живеят в свободно общество. Но това не означава, че останалите не трябва да имат такова. Това, което прави хората неподготвени е тяхната мания. Ако някой желае нещо от т. нар. „физическа реалност“ и го желае твърде много, но същевременно желанието му не се осъществява, се получава следното... Той се е приковал към всякакви себеналожени ограничения, но в същото време иска нещо, което някак си стои отвъд тези себеналожени граници. И картинката не е красива. Той бърза. Иска милиард долара още утре. Или каквото и да е. Това е мания.

В: Обясни ми процеса при който караш хората да записват на хартия своите мечти.

О: Много е просто. Трябва да започнат да ги изобретяват и записват. Ако го правят всеки ден за една година ще започнат да се наблюдават много интересни промени в концепцията им за реалност. Но в същото време човек трябва да остане заземен. Защото живеем в този свят и в тази форма на реалност. Номера е да останеш заземен.

В: Това звучи почти сякаш говориш за някакво противоречие.

О: Почти, но не съвсем. Да използваме аналогията за йога. Движиш се в различни зони на съзнанието, но същевременно извършваш и доста усилена физическа дейност. Едното не е разделено от другото. Или друг пример. Ако човек има дадена цел, той може да мечтае за нея и да я визуализира изпълнена в съзнанието си. Колкото по-дълго го прави в конкретен период от време, толкова повече увеличава шанса това да се сбъдне в живота му. Психическата му сила става по-силна. Но същевременно трябва и да работи, за да направи това желание факт. Имам предвид истинска физическа работа. Всекидневна. Двете неща не са напълно отделени.

В: Но има и магия.

О: Разбира се, че има и магия. Зад всяка маска стои някакво магическо състояние на нещата. Можеш да го видиш и почувстваш, но трябва и да го преследваш. Работата и магията не си противоречат.

В: Какво ще кажеш за стария израз, че светът е просто една сцена?

О: Физическата реалност е сцена. Но просто една от много. И в известен смисъл ние сме нейни роби. Държим се като роби, реагираме като такива, когато вратата на килията се отвори. Излизаме плахо навън, правим няколко крачки и се прибираме обратно. Това е гигантска смешка. Огромна смешка. Ако можеха повече хора да я видят по този начин... това ще е прогрес. Но ние я приемаме толкова сериозно. Дори частта с излизането от килията. Ние сме в една комедия само дето играем трагични роли в нея...

В: Какво се случва при хипнозата?

О: Общо взето си имаме работа с негласен договор. Пациентът казва, че иска да излезе от ситуацията в която се намира. Казва на терапевта: „да, извади ме, ще ти предам волята си, но ме извади.“ А терапевта казва: „Следвай ме. Прави каквото ти казвам. И ще усетиш промяна, която ще те накара да се почувстваш по-добре, отколкото се чувстваш сега. След малко това ще се случи и ще го усетиш.“
Това се случва на едно ниво. На друго ниво пациентът казва: „Искам да повярвам. Накарай ме да повярвам в нещо вълнуващо и интересно.“ А терапевтът казва: „ОК, ще го направя, ще те накарам да повярваш, че правилата могат да бъдат нарушени. Ще ти покажа как.“ И той поставя пациента в транс. Това е състояние при което пациента е релаксиран и възприемчив. И след това терапевта казва: „Глезенът, който бе изкълчен, в момента се лекува. Той се подобрява.“

И пациентът вярва в това, което терапевта му казва. Той вярва в терапевта. Силно. И тази негова вяра го поставя в нова реалност при която нещата могат да се случват спонтанно. Това вярване огъва влиянието на правилата. И когато терапевта го извади от транса – глезена му вече е наред. Подуването е спаднало. Болката е намалена.

В: Защо тогава това нарушаване на правилата не може да се превърне в една постоянна нова реалност?

О: Ами по принцип може. Но не защото пациентът има силна вяра в терапевта. Това не би проработило така, че да оправя нещата постоянно.

В: Но ако пациентът сам по себе си радикално промени своите вярвания?

О: Да, тогава идва магията. Въпросът е може ли да се случи за 5 секунди?

В: Ти явно мислиш, че не може.

О: Мисля, че пациента, който вече не е пациент трябва да открие превозно средство, което да го носи. То самò по себе си не върши работата. Индивидът я върши. Но той използва превозното средство, за да му помогне.

В: Какъв вид превозно средство?

О: Това е като да питаш дали може да имаме едни и същи отпечатъци, които да си споделяме. Бих казал не. Всеки трябва да го намери за себе си. Така че да му пасва. Той може да го смени дузина пъти в живота си. Инструментът може да е всякакъв. Може да бъде театър. Може да играеш, да пишеш, да режисираш. Просто трябва да извадиш нещо от шапката.

В: И колко дълго следва да го правя?

О: Тук навлизаме в територията на метафизиката. Колко време отнема на някой да се превърне в роб? И колко дълго отнема собственото му робство да стане напълно невидимо за него? Колко време отнема напълно да приеме правилата на физическата реалност – тази сцена на която сме поставени? И тук трябва да се отделим от културата в която живеем. Защото става въпрос за много животи, много, много животи и инкарнации и т.н.

В: Казваш, че отнема много животи да се потопим толкова дълбоко в тази сцена, която наричаме „реалност“ без осъзнаване, че има нещо отвъд нея? И следователно може да отнеме много животи да излезем от нея? Да върнем магията на едно постоянно начало?

О: Да. Хората не искат да чуват това. Те искат да зърнат магията и веднага това да се превърне в нещо постоянно. Искат да левитират още същата вечер и да летят в пространството. Така че аз бих казал „защо не“? Готов ли си обаче да спреш да вярваш във всички правила на сцената взети заедно? Което означава и възможността да я напуснеш и да се завърнеш когато пожелаеш. Защото, тъй като си на нея, това означава, че имаш привързаност към нея. На определено ниво ти я искаш.Не налагам ограничения на никого. Просто казвам нещата така, както ги виждам. Какво е магията? Левитация, билокация, невидимост, моментално преместване от едно място на друго, прекогниция, телепатия, променяне на формата, пътуване във времето, телекинеза... това ли е магията? Спонтанно проектиране на мисъл и превръщането ѝ в реалност пред всички останали? Всичко това считаме за магия. Добре, съгласен съм. Това са магически неща.

Та колко време отнема на роба да стигне до състояние при което да остави старата реалност? И след това да се върне обратно и отново да живее на тази сцена? Да влиза и да излиза от нея когато си поиска? Не е ли това, което наричаме магия? Това което аз казвам е, че магията е изобретяване на нови реалности, ако се сравняваме с тази монолитна такава. И до нея се стига чрез изобретяване на нови реалности.

И за да правиш това имаш нужда от превозно средство. И произвеждаш реалности близки до това което желаеш. Това е, което правиш. Може би по-добра дума е просто „средство“. Средство чрез което да изразяваш тези реалности. Разбираш ли?

В: Традиционната култура казва, че човек следва да премахне или преформатира ограничаващите го вярвания, за да направи прогрес.

О: Да, знам всичко по този въпрос.

В: И?

О: Не считам, че е съвсем вярно. На първо място много хора се оплитат и затлачват в самия метод, независимо какъв е той. Методът чрез който да се освободят от ограничаващите вярвания. Омотават се яко. И го превръщат в навик. Става патерица. На второ място как наистина се освобождаваш от ограниченията? Ако поставиш крава в обор и я оставиш там за 2 години това си е ограничение, нали така? След това вратата се отваря. Дали трябва да мисли „защо“ и „как“ е свикнала да живее в обора? Или трябва да премине в полето. Трябва да премине вратата. Но има една голяма разлика. Ние не виждаме това отворено поле. Всичко, което виждаме, е тази реалност. Така че не можем просто да излезем от обора. Няма как да знаем и къде да отидем. Вместо това можем да изобретим различни и нови реалности.

Сега по-ясно ли е? Ставаме изобретатели на нови реалности. И правейки това придобиваме нова сила. И някъде там тази сила в даден момент се превръща в магия. Можем да правим магия.

В: Значи за да изобретяваме нови реалности имаме нужда от някакво средство, подобно на музикалния инструмент или пък думите?

О: Така е. Познавах човек, който правеше карти на територии и държави, които не съществуват. Стотици карти. Той бе архитект. След като работих с него известно време му казах, че е време да започне да твори реалности в огромни количества. Но той не знаеше как. И аз му казах – ти си архитект – прави модели, прави градове. И след това той реши да прави карти. И от това което чувам се справя доста добре.

В: Чрез изобретяване на реалности стигаш до магията.

О: Не става просто с фокус-мокус.

В: Смяташ ли, че съществуват някакви граници на това, което човек може да създаде?

О: Не.

В: Значи може да създава дори златни кюлчета от въздуха?

О: Да.

В: Наистина го мислиш?

О: Да.

В: И как човек материализира златни кюлчета от въздуха?

О: Ще ти кажа това. Вероятно няма да може да го направи още първия път, когато излезе от „обора“. Може дори да му отнеме милион инкарнации. Зависи кой е.

В: А може ли човек сам да създаде своя изход от време-пространствения континуум?

О: Разбира се.

В: Какво ще коментираш за константната идея, че „нещо се задава“..., че „има някакъв грандиозен световен план който влиза в действие“?

О: От една страна това стимулира хората, което по същество не е нещо лошо. Но от друга това ги кара да мислят, че всяко едно добро или лошо нещо в глобален план е свързано с някаква сила към която те следва да се прикрепят. Това е изконния човешки опит да открие енергия някъде си.

В: Да открие енергия?

О: Да, хората са изгубили чувството, че те самите могат да създават енергия и затова я търсят в големи количества и след това се опитват да плуват в нея.

В: И ако това се окаже неуспешно?

О: Идва депресията.

В: На политическо ниво това се случва на всеки 4 г.

О: Знам. Същото желание да си част от великата сила, която залива нацията, един вид „да хванеш вълната“.

В: Значи това е навик.

О: Така е.

В: А какъв е антидота на това?

О: С риск да стана банален – да създаваш собствена енергия.

В: И как може да стане това?

О: Това е като да питаш как да си използваш пръстите, за да хванеш някой предмет. Ако си забравил трябва да си спомниш и „пренаучиш“ това умение. Това хората разбират най-трудно.

В: И въпреки това при работата ти с пациенти ти използваш всякакви техники, за да им помогнеш да „пренаучат“ тази си способност.

О: Няма противоречие в това. Аз не се поставям като източник на тяхната способност. Опитвам се да ги окуража да действат сами. Когато хората изобретяват мечти съзнателно – те създават по-големи енергии и започват да ги опознават.

В: И след като го направят какво се случва, когато се върнат към нормалния си живот, в който обикновено тези енергии не участват?

О: Хората усещат противоречието. Но аз окуражавам това. Защото то се явява първата стъпка към това да направиш промяна. Защо някой би променил живота си, освен ако не усеща, че може да даде много повече отколкото текущия му живот може да абсорбира?

В: И това работи за твоите пациенти?

О: Не винаги, но понякога се случва. Аналогията, която бих предложил, е следната: откриваш че можеш да пееш, но работиш като счетоводител. Дали ще промениш курса или ще си останеш на сигурното и провереното? Никой не може да вземе това решение вместо теб.

В: А какво ще кажеш за следната аналогия? Откриваш, че можеш да побутнеш една чаша със силата на ума си, така че да падне от масата. И сега се чудиш как да интегрираш тази способност в живота си.

О: Да, нещо подобно е.

В: Има един рефлекс, който кара хората да мислят, че всяко важно постижение в живота им се дължи на някаква скрита причина, която идва отнякъде другаде. А не от тях.

О: Мога да анализирам този рефлекс много дълго. Но ако трябва да обобщя бих казал, че индивидуалния Аз обикновено не осъзнава своя собствен размер и граници. И следователно мисли, че нещата идват отнякъде другаде докато в действителност те идват от некартографирани или забравени зони на Аза.

В: Това е вълнуваща идея.

О: Освен това е и вярна. Дали някой полупробуден човек следва да приеме тези удивителни моменти просто като инспирирани от „подсъзнанието му“ или следва да тръгне да изследва забравените части на своя Аз? Предпочитам втория път. Адвокат съм на индивидуалната сила. Не мисля че трябва да се плашим от нея. Човек трябва да я открие.

В: А какво ще кажеш за хората, които използват силата за лоши неща?

О: Ами това е ситуацията. Всяка сила може да бъде обърната в различна посока. Но това обикновено е оправдание, което се използва с цел да се ограничи силата на всички. Тя трябва да се сложи под похлупак. И това се прави от малцина, които претендират, че го правят за доброто на останалите... На същия принцип е построена идеята за НСР. Силата е нещо лошо, „но тя трябва да бъде резервирана за елита, който знае как да я използва“. И всеки злодей бива описван като някой, който се е сдобил с прекалено много власт и сила. И следователно следва да направим хората да бъдат слаби. „За доброто на всички ни.“

В: Значи тези вълни, които ни заливат с чувството, че „нещо удивително тепърва предстои да се случи“ и т.н...

О: Това е просто начин да убедиш хората, че техният най-голям шанс да се сдобият със сила е да я отдадат на невидими сили и след това да се прикрепят към тези сили в качеството си на роби.

Превод: Alien

[1] За повече информация по въпроса вижте главата „ВОДА“ от следговора на „Завръщане в Монтоук“.

[2] Има сведения, че някои тибетски адепти още преди 1000 г. са предприемали изключително екстремни упражнения в опит да разберат естеството на света, в който живеят. Те били убедени, че тялото се явява много мощен филтър за реалността и де факто държи човека в буден транс през цялото време. Затова се подлагали на доста авангардни експерименти с цел да се поставят на границата между живота и смъртта. Идеята била да елиминират огромното влияние на тялото, като същевременно с това все пак го оставят живо. Изключително трудна за изпълнение задача. Малцината успели да поддържат този много крехък баланс без да се преселят в отвъдното, стигнали до зашеметяващи изводи. Те умишлено оставяли тялото си без всякаква енергия (на практика полуживо) и успели да осъзнаят, че единственото, което успява да го поддържа живо, е енергия сътворена директно от съзнанието. Това им дава достъп до осъзнаването по какъв начин работят определени механизми в земната Игра. Когато е в „нормално състояние“ човешкото тяло почти напълно блокира личните проекции на Аза (които се извършват чрез въображението). Всичко се случва по предварително зададени шаблони и параметри. Обикновено човек не може да осъзнае напълно значението на думата „въображение“, защото самия език го натоварва с допълнителни нюанси, често означаващи „нещо което не е реално“. Но самото естество на света се базира на постулати превърнати в проекции от Аза. Няма нещо, което да съществува само по себе си като физическа реалност. Това което виждаме като външен свят също е проекция, която обаче се случва автоматично и на практика несъзнателно. Начините по които това се осъществява на тези нива на Играта са изключително комплексни и съдържат редица включени „предпазващи механизми“. Поради това опциите за заобикаляне на автоматичната проекция са още по-авангардни и в повечето случаи иновативни. Целият контекст и подробности относно всичко това може да откриете в книгата „Завръщане в Монтоук“.